Хърватското национално движение през 50-те и 60-те години на XIX век
След поражението на революцията от 1848 г. главните политически сили в Хабсбургската монархия — придворната аристокрация, австрийската буржоазия, дво-рянството и част от либералната буржоазия в Унгария, Чехия и Хърватия, са готови да приемат и оправдаят възстановяването на абсолютизма и централизма в империята. А силите на революцията са слаби, разбити и неорганизирани, много от водачите им — избити или избягали в емиграция. В края на 1849 г. по-голямата част от Средна Европа е заета от австрийски военни части. Най-надеждните от тях са разположени в Унгария и Ломбардия за сподавяне на националните движения там. Виенският двор по образния израз на един съвременник по това време има четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция.
Въпреки всичко това през 50-те и 60-те години настъпват редица промени, които засягат и Хърватия. Селяните се освобождават постепенно от феодални повинности, настъпва процес на диференциация, неколкостотин едри земевладелци владеят около една четвърт от земята, селяните задлъжняват към земевладелците, градските търговци и лихвари, ускорява се процесът на разслоение сред селячеството, настъпват промени и в градското стопанство, но в сравнение с Чехия, Словения, Австрия и Унгария индустриалното развитие на Хърватия изостава. Най-изостанал район в случая се оказва Далмация — там промишлеността е в зачатъчно състояние, а селското стопанство почива на полуфеодални форми на стопанисване при голяма разпокъсаност на поземлените участъци.
„Баховият абсолютизъм“ не се натъква на особена съпротива в Хърватия, Й. Йелачич продължава да е Бан на страната, но не представлява нищо повече от един императорски наместник. Хърватският събор вече не се свиква и се прекратяват всякакви политически акции. Това не означава, разбира се, че Хърватия се е примирила. Напротив, хърватските национални сили само временно се притаяват, а когато в началото на 60 -те години Хабсбургската монархия изпада в криза, те отново се раздвижват.
Наскоро след провъзгласяването на „Февруарския патент“ се свиква в Загреб Хърватският събор (1861), който да определи становището на Хърватия спрямо Виена и Будапеща. В разискванията е отразено желанието за обединяване на хърватските земи в едно цяло, но заедно с това се появяват и сериозни разногласия. На този събор фактически се очертават отделни политически партии, които започват да играят все по-важна роля в политическия живот на Хърватия през втората половина на XIX век. В Хърватския събор от 1861 г. мнозинство има Илирската народна партия. В нея обаче се очертават три групи: десница, в която важна фигура е Иван Мажуранич и която се бори за постигане на известен компромис с монархията; център — с най-виден представител Й. Щросмайер, който е за широка вътрешна автономия на Хърватия и е привърженик на идеята за южнославянска взаимност и единство; левица — начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник, която излиза с радикална политическа програма за самостоятелност на Хърватия. Тази програма се основава на историческото държавно и народностно право на Хърватия и се възприема от дребната буржоазия, интелигенцията и богатия слой в селото. Това крило от Народната партия впоследствие се организира в самостоятелна партия, наречена Партия на правото (Правашка партия).
Въпреки разликата между отделните групи, представени в Хърватския събор, при решаването на въпроса за изпращането на хърватски представители в централния парламент надделява схващането, че Хърватия въобще не трябва да изпраща такива представители във Виена. В отговор на това през февруари 1861 г. австрийският двор разпуска Хърватския събор и образува във Виена специална Хърватска канцелария начело с Иван Мажуранич, на която са предоставени известни пълномощия относно вътрешното управление, образование, правосъдие и пр.
Настъпва раздвижване в политическия живот и на Далмация. През 60-те години на XIX век представителите на сръбската и хърватската интелигенция в Далмация отново излизат с искане за обединение с Хърватия и употреба на народния език в администрацията и училищата. При поддръжката на част от земевладелците, търговската и селската буржоазия те създават Народна паритя, която пропагандира идеите на парламентаризма и демократичните свободи. С подкрепата на Щросмайер през 1862 г. тази партия започва да издава свой вестник „Народен лист“ в Задар.
Против Народната партия се обявява италианската и италианизираната буржоазия, както и някои едри земевладелци и чиновници от Далмация, които не знаят сърбохърватски език. Те излизат с лозунга за „автономия“, като заявяват, че далматинците не са хървати или сърби, а особен народ. Австрийските власти подкрепят тези именно „автономисти“.
Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г.
Австро-унгарското споразумение от 1867 г., осъществено без и независимо от обществено- политическите движения в другите национални райони на империята, се посреща враждебно от обществеността на Хърватия. На 1 май 1867 г. се насрочва свикване на Хърватския събор, който според създателите на австро-унгарското споразумение трябва да избере свои делегати, които да присъстват на коронацията на австрийския император за унгарски и хърватски крал. По този начин Виенският двор смята да застави Хърватия да приеме свършения факт. Същевременно водачът на Народната партия Й. Щросмайер е повикан на аудиенция при императора и не е допуснат да участва в работата на Хърватския събор. Въпреки това Хърватският събор отказва да приеме австро-унгарското съглашение и да изпрати свои делегати за участие в коронацията. Поради това той бива разпуснат.
Като не успява да принуди Хърватския събор, в който мнозинство има Народната партия на Щросмайер, да приеме унгарската хегемония над хърватските земи, унгарското правителство назначава за хърватски Бан маджарона барон Левин Раух. Същевременно се налага нов избирателен закон. На новите избори за събор в Хърватия мнозинство получават привържениците на Маджаронската партия. От 66 депутати в събора 34 са чиновници.
Този събор избира една делегация, която води преговори с Унгария и през 1868 г. сключва унгарско- хърватско споразумение. Според това споразумение Хърватия си остава в рамките на Унгария, но получава известна вътрешна автономия, като има свой държавноправен статут — събор, Бан, хърватско правителство и пр.
Обаче банът и другите органи на хърватската автономна власт са поставени в зависимост от унгарското правителство. Споразумението не предвижда обединение на хърватските земи, искане, под знака на което се развива хърватското национално движение през XIX век. Далмация остава и по-нататък под властта на Австрия, а Риека и Междумурието — под унгарска власт. По въпросите за финансите, търговията, съобщенията, отбраната и пр. Хърватия не получава автономия — тези въпроси остават в компетенция на парламента в Будапеща, като към съответните унгарски министерства са образувани отдели за Хърватия.
Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. предизвиква общо недоволство в Хърватия. Против споразумението е най-силната политическа партия по това време — Народната партия. При следващите избори тя отново получава мнозинство в Хърватския събор, но този събор е разпуснат още преди откриването му. Особено активна дейност против Хърватско-унгарското споразумение развива Партията на правото начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник. Ръководителите на тази партия постепенно изоставят традиционната хърватска политика на лавиране между Виена и Будапеща и тръгват по линията на по- откритата борба за извоюване на независимост на Хърватия.
Най-активен в това отношение е Кватерник. В борбата си против Австрия той търси подкрепа от различни места: Франция, Италия, Русия, чешки, полски и унгарски революционери емигранти. Най-големи надежди обаче Кватерник възлага на граничарите от Военната граница, които се вълнуват поради слуховете за предстоящото нейно разтурване, за тяхното разоръжаване и превръщане в бедни селяни. Кватерник се надява, че едно открито въстание в Хърватия, подкрепено от Военната граница и Далмация, ще доведе до осъществяване на неговия идеал — независима и обединена хърватска държава. С помощта на свои близки сътрудници и приятели — А. Ракияш, П. Върдоляк, В. Бах, Р. Чуич и др., в началото на октомври 1871 г. Кватерник се опитва да вдигне въстание във Военната граница с център село Рако-вица. Още в началото на бунта е образувано „хърватско народно правителство“ начело с Кватерник и е издадено възвание към народа, в което се казва, че всички народни сили трябва да се насочат за „освобождаване на народа от швабско-маджарското господство“.
Бунтът не е добре организиран и не взема широки размери. В основната си маса граничарите от
