държавноисторическа традиция и право. В стремежа си за централизация на Австрийската империя Хабсбургите непрекъснато ограничават автономните права на Хърватия. На хърватска територия от края на XVI век трайно се организира една особена област, Военната граница, отделена като самостоятелно тяло под властта на Хабсбургите и независима от Кралство Хърватия. Освобождаваните от османска власт хърватски земи след успешни войни с Портата се присъединяват не към „Кралството“, а към Военната граница. Австрийските власти приемат сръбски бежанци на хърватска територия, като им предоставят съответни привилегии, срещу намеренията на хърватското (и унгарското) дворянство да ги превръща в зависими селяни. След отвоюването на Далмация от Венеция и Наполеон тя също остава вън от Кралство Хърватия като австрийска провинция.
Централизаторската политика на Хабсбургите насочва хърватските първенци към сътрудничество и единодействие с Унгария. Същевременно хърватската държавност в империята е застрашена от унгарското дворянство, което се стреми да наложи своята хегемония над Хърватия. Този стремеж се проявява най- напред в искането за уеднаквяване на хърватското с унгарското законодателство. За да се защитят от унгарската хегемония, хърватите търсят опора във Виена. През 1712 г. Хърватският събор приема т.нар. Хърватска прагматическа санкция, с която се признава правото на Хабсбургския дом да наследява хърватския престол и по женска линия. В специална декларация хърватите подчертават, че по отношение на Унгария Хърватия е напълно свободна, че някога тя е била в уния с нея, но по собствено желание, а не по принуда. Като награда затова Виенският двор гарантира на Хърватия нейните държавни права и упражнява натиск върху Унгария тя също да признае „Хърватската прагматическа санкция“.
„Хърватската прагматическа санкция“ десетилетия наред е опорен пункт на „хърватското държавноисторическо право“. Тя обаче се оказва слабо оръжие, което не може да защити хърватската държавност нито от централизаторската и германизаторската политика на Хабсбургите, нито от опитите за налагане на унгарска хегемония. Наистина, няколко жупи от Военната граница и отнетите по-рано владения на Зринските и Франкопаните се включват към хърватската държавна територия, но същевременно Хърватия е разделена на няколко окръга, управлявани от кралски комисари, а банската власт в Загреб губи по-раншното си значение. Става ясно, че Виенският двор държи сметка повече за Унгария, отколкото за Хърватия: градът Риека е обявен за „автономен град на Короната на Св. Стефан“, образуваното през 1767 г. отделно автономно хърватско правителство („Кралско вече“ под председателството на хърватския Бан) през 1779 г. се премахва, а неговите функции поема унгарското правителство. Застрашено повече от германизма и централизаторската политика на Хабсбургите, хърватското дворянство приема по-малкото зло — Унгария. През 1790 г. Хърватският събор решава Хърватия със Славония да остане в подчинение на унгарското правителство. Това решение, разбира се, съвсем не означава, че Хърватия прекратява съпротивата си срещу унгарския хегемонизъм и национален експанзионизъм. Напротив, хърватско-унгарският антагонизъм остава и се задълбочава — на искането за единна унгарска нация от Карпатите до Адриатика се противопоставя хърватското държавноисторическо право, което отстоява политическото равноправие на Хърватия в рамките на хърватско-унгарската общност под похлупака на общата империя.
Илиризмът
През първата половина на XIX век възниква силно хърватско национално движение. Разложението на феодалните отношения и проникването на капитализма в Хърватия, формирането на хърватска нация, повдигането на националното съзнание — ето главните предпоставки за разрастване на това движение и за засилване на съпротивата както срещу режима на Метерних, така и срещу маджаризаторската политика на унгарското дворянство. Носител на тази съпротива са млади хърватски интелектуалци, произхождащи от редовете на буржоазията или от икономически пропадащото дворянство. А главната движеща сила на борбата са народните маси — селяни, занаятчии, студенти, дребна буржоазия, работници.
Първата половина на XIX век дава на света видни представители на славянската наука като П. Шафарик, Ян. Колар, Е. Копитар, В. Караджич и др. Идеята за славянска етническа, историческа и езикова общност, която те развиват, прониква дълбоко в хърватското общество, става основа на хърватското национално възраждане. Един от представителите на хърватската интелигенция, видният поет, историк и лингвист на своето време Людевит Гай, става проводник на тази идея в Хърватия и родоначалник на движението, получило известност под името „Илиризъм“.
Илиризмът възниква през средата на 30-те години на XIX век. По своя състав Илирийското движение не е еднородно. В него участва значителна част от дворянството, хърватската интелигенция, част от търговско-промишлената буржоазия, много чиновници, свещеници и др. Виден ръководител на движението наред с Л. Гай е граф Янко Драшкович, дворянин и аристократ.
Илирийското движение си поставя за задача да развие националното съзнание не само сред хърватите, а сред всички южни славяни. То се противопоставя на маджаризаторската политика на унгарското дворянство и излиза главно с националнокултурна програма: признаване и употреба на хърватски език, създаване на общ книжовен език и правопис за всички южни славяни и пр. Единството на езика и правописа трябва според ръководителите на Илиризма да създаде културно единство, въз основа на което пък трябва да се изгради националното единство на южните славяни. Идеолозите на Илиризма смятат южнославянските народи за един-единствен илирийски народ и издигат идеята за създаване на „Велика Илирия“. В състава на тази „Велика Илирия“ Драшкович включва словенските земи, Хърватия и Славония с Военната граница, Далмация с Дубровник, Южна Унгария, Сърбия, Босна и Херцеговина, Македония, Албания, Черна гора и България.
В организационно отношение Илирийското движение е твърде неоформено, без строги организационни и програмни норми. Още през 30-те години в Илиризма се очертават две направления: буржоазно-дворянско начело с Людевит Гай, което обединява напредничавото дворянство, буржоазията, интелигенцията, част от духовенството и студентството, и консервативно направление начело с Янко Драшкович, към което гравитира голяма част от дворянството и духовенството, както и някои аристократи. И двете направления са далеч от революционните методи на политическа борба. Ръководителите и идеолозите на Илиризма не се опират на угнетените селски маси и очакват с помощта на реакционните сили на империята (императора, княз Метерних и пр.) да постигнат известни успехи в борбата срещу маджаризаторската политика на Унгария.
Илирийското движение развива активна културно-просветна дейност. През 1835–1836 г. започва издаването на „Илирске народне новине“ и списание „Даница илирска“. Основани са читалища, издателско дружество „Матица илирска“, което издава книги на хърватски език, и пр. Всичко това упражнява своето влияние върху Хърватския събор, който през 1847 г. решава да се въведе хърватският език в администрацията.
Въпреки своята обща южнославянска програма Илирийското движение си остава преди всичко хърватско националноосвободително движение. В политическо отношение неговата програма се свежда до две искания: 1. Обединение на хърватските земи (Хърватско, Славония, Далмация, Военната граница, Истра, Риека) в една държавноправна единица; 2. Разширяване самоуправлението на Хърватия по отношение на Унгария.
Още през 30-те години на XIX век в Хърватия се формират и първите политически партии. Противниците на Илиризма създават т.нар. Маджаронска партия, съставена от едри земевладелци и свързани с империята представители на буржоазията. Тази партия ратува за засилване на връзките на Хърватия с Унгария. Представителите на Илиризма пък образува т.нар. Народна партия. През 40-те години на XIX век в Илирийското движение се формира и демократично течение, което поставя въпроса за демократични изменения, за избирателни права и демократизация на Хърватския събор, за свобода на печата, създаване на отделно хърватско правителство и пр. Тази програма се възприема от народните маси, чиято роля в политическия живот на Хърватия бързо расте.
Революцията от 1848 г.
Преплитането на социалния гнет с националното потисничество в Хабсбургската монархия обуславя преплитане и на класовата и националната борба. Масите въстават срещу феодалните порядки за Социално-икономическо освобождение. Селяните от различните националности — сърби, хървати, чехи,
