Военната граница остават верни на Хабсбургската монархия. Бунтът в Раковица и нейната околност е бързо потушен, а Кватерник загива.
След бунта на Кватерник унгарските управляващи среди проявяват по-голяма готовност за известна ревизия на Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. Десницата на Народната партия начело с Ив. Мажуранич също е примиренчески настроена към това споразумение и е готова да го приеме. През 70-те години тя оперира с лозунга за „реална политика“. Центърът в Народната партия също се отказва от главните точки на своята програма и възприема идеята за ревизия на Хърватско-унгарското споразумение. Самият Щросмайер се съгласява в края на 1871 г. и началото на 1872 г. да участва в преговорите с унгарското ръководство.
През 1873 г. е постигнат хърватско-унгарски компромис за ревизия на споразумението от 1868 г. Тази ревизия не изменя по същество положението на Хърватия в рамките на Унгария, но създава условия за известно смекчаване на политическото напрежение. Хърватия получава право да използва 45% от финансовите средства за вътрешни нужди. Сега Щросмайер се оттегля от активна политическа дейност, а партията на Мажуранич си осигурява подкрепата на унгарските власти и след като през 1873 г. получава мнозинство в Хърватския събор, идва на власт.
Управлението на Мажуранич (1873–1880) осъществява редица реформи, насочени към модернизация на държавното управление. Същевременно са постигнати известни успехи в областта на просветната политика — намаляване на контрола на църквата над училището, откриване на нови училища и институти, включително и на университета в Загреб (1874 г.). Освен това по време на управлението на Мажуранич се разиграват изключително важни външнополитически събития на Балканите, които намират своето отражение и в Хърватия. По време на въстанието в Босна от 1875 г. населението на Хърватия искрено подпомага въстаниците със средства и доброволци. Руско-турската война и освобождението на България пък се посрещат почти от всички слоеве на населението с особено въодушевление. Непрекъснато нарастват надеждите за собствено национално освобождение. А окупацията на Босна и Херцеговина от Австро- Унгария предизвиква всеобщо недоволство и разочарование. Заедно с това се проявява и стремежът на хърватската буржоазия за присъединяване на Босна и Херцеговина към Хърватия.
Обаче от разигралите се през 1875–1879 г. събития на Балканите Хърватия не получава нищо. Единствена придобивка, осъществена по време на управлението на Мажуранич, е присъединяването на територията на Военната граница към Хърватия (1881 г.).
Преустройството на Австрийската империя на дуалистична основа и вътрешнополитическите борби относно по-нататъшната съдба на южнославянските народи в Австро-Унгария предизвикват раздвижване на политическите сили и в Далмация. Борбата тук се води между двете партии: Народната и Автономистката, които сочат две различни линии в политическото развитие на Далмация. Народната партия излиза с лозунги за обединение на Далмация с Хърватия, докато италианската и италианизираната буржоазия, представена от Автономистката партия, оперира с лозунга за автономия. Поради реакционния избирателен закон и подкрепата на австрийските власти изборите за Далматинския събор през 1867 г. биват спечелени от автоно-мистите и тази консервативна група проваля акцията за присъединяване на Далмация към Хърватия. Независимо от това Народната партия постепенно засилва позициите си и на следващите избори (1870 г.) постига победа над автономистите. Но Далмация и по-нататък си остава австрийска провинция с твърде ограничени автономни права. След укрепването надуализма в Австро-Унгария Народната партия не снема лозунга за обединение на Далмация с Хърватия, но на практика постига само частични отстъпки.
През втората половина на XIX век значително разпространение в Далмация получават идеите на южнославянската взаимност и единство. Но докато през 60-те години далматинските хървати и сърби излизат в единен фронт, през 70-те години и тук прониква хърватска и сръбска националистическа пропаганда. Бързо се разпространява идеологията на правашкото движение на А. Старчевич. Великохърватите не признават правата на сърбите в Далмация. Това води до изостряне на сръбско- хърватските отношения и създаване на отделна Сръбска народна партия (1879 г.), която се обявява против присъединяването на Далмация към Хърватия. Сред сръбското население се лансира идеята за обединение на всички земи, населени със сърби, в една обща сръбска държава. Великосръбството и великохърватството влизат в остра схватка, която ще сложи отпечатък върху цялото по-нататъшно историческо развитие на сърби и хървати.
СРЪБСКА ВОЙВОДИНА
„Пречанските сърби“
Понятието „пречанин“, „пречански сърбин“ възниква още в османския период на балканската история. Така сърбите — поданици на султана, започват да наричат своите сънародници, преминали на австрийска територия и станали поданици на австрийския император. По данни на военно преброяване общият брой на сърбите в пределите на Хабсбургската империя през 1851 г. възлиза на повече от един милион и 400 хиляди души. През първата поливина на XIX век те вече са мнозинство от населението на областите Банат, Бачка, Бараня и Срем, които получават общото име Сръбска Войводина или само Войводина. Освен сърби там съжителстват помежду си и много други народности — унгарци, немци, румънци, словаци и пр. Пречанските сърби живеят при два различни държавно-политически статута: един за Военната граница, друг за районите с гражданско управление, т.нар. Провинциал. И в единия, и в другия случай те запазват и отстояват своята автономия в управлението на вътрешните си работи. До края на XVIII век духовен, политически и културно- просветен обединител на сръбството е сръбската православна църква. Пречанските сърби имат своя източноправославна митрополия с резиденция в Сремски Карловци, епископии и редица сръбски църковни общини в империята на Хабсбургите. Особена роля в църковния и политическия живот на сърбите играят народно-църковните събори, които решават различни църковно-просветни и политически въпроси на сръбството. Главната фигура тук е сръбският митрополит (след 1848 г. патриарх), който назначава, съди, потвърждава търговски и занаятчийски статути и пр.
Източноправославната църква на Пречанските сърби, първоначално дадените им привилегии, тяхната църковно-училищна автономия — това безспорно са едни от факторите за оцеляването на сръбството на територията на Хабсбургската монархия. Друг фактор сигурно е развиващата се сръбска национална идея. Всъщност Пречанските сърби никога не скъсват връзките си с останалото сръбство, въпреки всички изпитания те никога не губят своята религия, език и народностна памет. Напротив, и те, както и сърбите от Османската империя непрекъснато се самозареждат и себепатриотизират със спомени от минали времена, с легенди и приказки за Душан Силни, Косово поле, Милош Обилич, Сибинянин Янко или Кралевич Марко.
Освен това Пречанските сърби се възползват от реформите на Мария Терезия и Йосиф II, за да открият свои училища и да развият сръбската просвета и наука на територията на Австрийската империя — повечето от сръбските селища там имат свои основни училища, откриват се сръбски гимназии, възникват сръбски културни центрове (Виена, Сремски Карловци, Нови Сад, Земун), създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. Там именно се отглежда сръбският интелектуален елит, който постепенно измества сръбската православна църква от ръководството на духовния и политическия живот на Пречанските сърби.
Особено важна предпоставка за възникване на сръбското национално движение във Войводина е проникването на капитализма и появата на сръбска буржоазия. Наистина, Банат, Бачка, Бараня и Срем остават земеделски райони, където индустрия през първата половина на XIX век още няма, но се развиват занаятчийство и търговия, възникват градски средища, които се откупват от феодални и военни задължения и стават свободни кралски градове. Там се развива градски живот, там намират прием лозунгите на Френската революция, а оттам те се разпространяват и сред граничарското и селското население. И постепенно започват да се променят понятията за обществото и държавността, за дворянството и църквата, за съсловията и властите. Още през 1688 г. се появява сръбска светска държавническа концепция за създаване на „Илирско царство“ начело с потомци на някогашните сръбски деспоти. В началото на XIX век тази концепция се трансформира в искане за създаване на „славяно-сръбско царство“. Сръбската държавническа концепция от онова време още не владее умовете на Пречанските сърби, но реализирането на една част от нея — учредяването на собствена самостоятелна териториална държавна единица в
