под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Още по-заинтересовани са те от разрушаването на Османската империя — без това е невъзможно нито пълното освобождение на сръбството, нито териториалното разширение на Сърбия за сметка на османските владения на Балканите. При това още от времето на революцията от 1848 г. националният въпрос в Средна и Югоизточна Европа застава в центъра на вниманието на европейската политика. Освен в Италия силно обединително движение се развива във Влахия и Молдова. В началото на 1859 г. двете княжества се обединяват и прераства в нова държава — Румъния. В Гърция пък се развива силно националистическо движение — иска се разширяване на територията на гръцката държава на север до Шар планина и по билото на Стара планина до Черно море. Черна гора от своя страна е в непрестанни борби с Турция и също крои планове за своето териториално разширение.
Всичко това оказва силно влияние върху външната политика на Сърбия. Непосредствено след заемането на престола Милош Обренович протестира срещу султанския берат, с който се признава изборът му за княз: сваленият княз Александър Караджорджевич не си е дал оставката, както се казва в берата, а е свален; Милош не е избран, а е възстановен на поста княз на Сърбия, той е наследствен княз. Всъщност Милош изменя политиката си спрямо Портата: от постепенност и „изнудване“ той тръгва към ултимативни искания — наследственост на княжеските права, ликвидиране на турските крепости, изселване на мюсюлманите. В същото време сръбската политика проучва настроенията в Европа и се опитва да влезе в голямата политика. През 1859 г. наследникът на сръбския престол княз Михаил посещава Виена, Париж и Лондон. Разговорите му с Наполеон III и водача на унгарската емиграция Кошут обаче показват, че няма изгледи възникналият конфликт да доведе нито до поставянето на Източния въпрос, нито до разбиването на Австрийската империя. Нещо повече, стремейки се да осигури неутралитета на Англия и Портата във войната с Австрия, Наполеон III дава да се разбере, че не споделя плана на ръководителите на унгарската емиграция за диверсия в австрийския тил. А Кошут предлага на Михаил да съдейства за постигане на споразумение между унгарците и сърбите от Войводина, както и за унгаро-хърватско споразумение, насочено срещу Австрия. В резултат на осъществяването на този план щяла да се създаде независима Унгария, а единствената облага за Сърбия щяла да бъде само разбиването на Австрия, без изгледи за териториално разширение.
Поставена между Австрия и Турция и оценявайки стремежа на Франция да локализира конфликта, Сърбия предпочита да запази резервираност и да не се ангажира в събитията. Това поведение на Белград се определя и от вътрешнополитическата нестабилност и крайно слабата военна подготовка на княжеството.
През 60-те години, вече под ръководството на княз Михаил Обренович, сръбското княжество активизира своята политика в две основни направления: обединяване и организиране на националноосвободителните сили в съседните османски провинции, от една страна, и сключване на съюзи с другите балкански държави за общи действия срещу Османската империя, от друга. Вдъхновител на тази програма сега става самият княз Михаил. Той възприема идеята на Илия Гарашанин, че Сърбия и останалите балкански народи не трябва да позволяват на великите сили и преди всичко на Австрия и Русия да разрешават Източния въпрос в своя полза. Михаил се стреми да свърже и обедини националноосвободителните сили на балканските народи и чрез една освободителна война с Турция да постигне нейното изтласкване от Балканите и създаване на голяма южнославянска държава под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Осъществяването на тази програма трябва да стане без пряка намеса на великите сили, като максимално се използват противоречията между тях и подкрепата, която Русия и Франция оказват на националноосвободителните движения на Балканите.
Изпълнението на тези замисли изисква на първо място засилване на военната подготовка на Сърбия. И през 1861 г. излиза закон за създаване на „народна войска“. Ежегодно се отделят значителни средства за обучение, издръжка и въоръжение на тази войска, но в действителност Сърбия не успява да се подготви за сериозна война за изпълнение на набелязаната програма. По това време в сръбското общество, в това число и в държавното ръководство, битува схващането, че Османската империя е слаба и лесно ще рухне. Мисли се освен това, че е достатъчно селянинът да има пушка, и той вече е войник. (Колко несъстоятелни са тези разсъждения показват двете войни, които през следващото десетилетие Сърбия води с Турция. Портата има редовна войска с модерно въоръжение и командване, с което дори Русия трудно се справя, а сръбската „народна войска“ търпи поражение (1876 г.) или напредва в райони, от които турският аскер предварително се е изтеглил (1878 г.).
Що се отнася до обвързването на Сърбия с освободителните движения в областите под османска власт, то тази задача се изпълнява главно от Илия Гарашанин, заел от края на 1861 г. поста министър-председател на Сърбия. Макар и консерватори във вътрешното управление на Сърбия, Гарашанин и Михаил не се колебаят да се свържат с революционните и националноосвободителните сили в Европа и на Балканите. Те въобще си представят бъдещите действия срещу Турция повече като въстание и надигане на национално потиснатите народи в империята, отколкото като истинска война.
Гарашанин започва работа в духа на своето „Начертание“ още през 40-те години на XIX век, но истинска дейност в това направление развива в началото на 60-те години. Още през 1860 г. в Белград е образуван Сръбско-босненски комитет, чиято главна задача е подготовката на въстание в Босна. Създадена е цяла мрежа от тайни агенти и организации в пограничния район с Босна, както и в самия Босненски вилает, организират се тайни складове за оръжие, подготвя се план за бъдещи военни действия и въстанически операции. Освен в Белград такива комитети са образувани в самата Босна: в Сараево — Главен комитет и подкомитети във всички по-важни населени места, като Баня Лука, Маглай, Травник и др. Всички те действат с подкрепата и по указание от Белград. Главни агенти на Гарашанин тук са Стево Богданович, Тома Ковачевич, Сава Косанович, Стево Петранович и др. Доверено лице на Гарашанин е и войводата Мичо Любибратич, един от организаторите на Сръбско-босненския комитет в Белград и на комитетите в Херцеговина. Сръбското правителство има агенти и поддържа връзки с различни политически дейци извън Босна и Херцеговина — в Стара Сърбия, България и др. Мрежата от тайни организации на Гарашанин се разпростира и в славянските области под австрийска власт — Войводина и Хърватско. Много офицери и войводи от Военната граница са включени в тази мрежа. Главна роля тук играе австрийският капитан А. Обрешкович — доверено лице на сръбското правителство. Кроят се планове за използване на Военната граница и Далмация при вдигането на бунта против турците не само в Босна и Херцеговина, но и в Нишко и Видинско. В Загреб е образуван Главен комитет начело с Мразович, който има свои подразделения във Военната граница и Далмация. Установено е тясно сътрудничество и с някои видни хърватски и унгарски политически дейци. Самият Щросмайер не е далеч от идеята на Гарашанин за създаване на една голяма южнославянска държава на Балканите. Белград става център на подготовка за една обща освободителна акция на балканските народи. В края на 1861 г. тук е създадена и Първата българска легия начело с Г. С. Раковски.
В началото на 1862 г. Гарашанин основава „Сръбски комитет“, чийто председател става държавният съветник Лазар Арсениевич Баталака. По време на кризата в сръбско-турските отношения през 1862 г. във Валево е формиран доброволчески корпус от 2000 души, който се попълва от участници, идващи от съседните на Сърбия турски пашалъци.
Наред с това Михаил и Гарашанин старателно проучват международните отношения в Европа. В края на 1860 и началото на 1861 г. държавният съветник Йован Маринович посещава последователно Виена, Петербург, Берлин и Париж, където води разговори относно сръбско-турските въпроси (изселване на турците от крепостите, изменение на конституцията от 1838 г.) и сръбската външнополитическа дейност. От тези разговори ръководителите на Сърбия се убеждават, че още не са назрели условията за откриване на „Източната криза“ и че започването на преждевременна военна акция против Турция може да има опасни последици. Това наред с военната неподготвеност на Сърбия е главната причина, поради която княжеството се държи твърде пасивно по време на херцеговинското въстание и черногорско-турската война от 1861–1862 г. Наистина, между княз Никола и Михаил Обренович са установени в края на 1860 и началото на 1861 г. контакти и се водят преговори, но нищо конкретно не е уговорено и Черна гора е оставена сама да отбива настъплението на Омер паша.
Вместо влизане във война с Турция през пролетта на 1861 г. Гарашанин води преговори в Цариград с Портата относно статута на мюсюлманите в Сърбия. Преговорите обаче завършват безрезултатно, а сръбско-турските отношения започват бързо да се изострят.
