По време на престоя си в Цариград Гарашанин води преговори с гръцкия посланик Рениерис за сключване на гръцко-сръбски съюз. Гръцкото предложение за такъв съюз изхожда от гръцката „Мегали идея“ за създаване върху развалините на Османската империя на една голяма гръцка държава, в коята по замислите на авторите на проектирания сръбско-гръцки съюз трябва освен чисто гръцките земи да влизат и териториите на юг и изток от Шар планина и балканския хребет. След дълги преговори относно бъдещата подялба на Балкана между Гърция и Сърбия е постигнато взаимно съгласие за сключване на една конвенция между двете страни и отделен договор за съюз, който трябва да подпишат Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Гърция се задължава да увеличи своята постоянна армия до 30 000 души, да засили флота и да въоръжи населението от Тесалия, Епир, Македония и Тракия за вдигане на въстание. Сърбия пък трябва да има 15-хилядна постоянна армия, да организира народната войска на най-широка основа и да въоръжи населението на Босна, Херцеговина и България. Принципът за подялба на Балканите не е изоставен. Гръцката страна настоява за Тесалия, Епир, Южна Албания, Македония, Тракия и островите на архипелага, а на Сърбия се предоставят Босна и Херцеговина, Северна Албания и Черна гора. На България се признава правото на независимост, но границите й щели да се определят допълнително.
След заминаването на Гарашанин от Цариград преговорите са продължени от сръбския представител Йован Ристич, но поради възникналото недоверие от сръбска страна спрямо териториалните претенции на Гърция подписването на споразумението е отложено.
Междувременно сръбско-турските отношения се изострят. За това твърде много допринасят решенията на Народната скупщина от август 1861 г. за Държавния съвет, за Народната войска, за създаването на Българска легия в Белград и пр. Военната подготовка на Сърбия, избухването на херцеговинското въстание и черногорско-турската война още повече увеличават напрежението. На 3 април 1862 г. в Белград избухва стълкновение между турците и сърбите, като турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града.
По това време Сърбия има в Белград само 1500 души от постоянната войска с 4 оръдия срещу турския гарнизон от 4000 войници и 200 оръдия. Веднага след това към столицата се прехвърлят части на „народната войска“, така че към края на юни на барикадите около крепостта се разполагат около 13 000 въоръжени сърби. Княз Михаил и правителството му се обръщат към европейските сили за съдействие, като се надяват да използват инцидента за изгонване на турците от крепостите и от страната изобщо. Кризата в сръбско- турските отношения влиза в дипломатическите канцеларии на Европа и става международен проблем.
В това време Сърбия забързано действа в много посоки: Първо, полага усилия за спечелване на държавите покровителки на своя страна. Установява се, че само Русия и Франция подкрепят Белград, Англия и Австрия са на страната на Портата, а другите две сили, Прусия и Италия, са с по-неопределени позиции; Второ, прави опити да спечели Гърция и Черна гора за воденето на война срещу Турция. Установява се, че обществените настроения в Гърция са за незабавно реализиране на гръцката „Мегали идея“, но поради неподготвеност и под натиска на Англия управляващите среди в Атина препоръчват отлагане. Черна гора пък търпи поражение и обвинява Сърбия за това; Трето, подготвя и прави опити за вдигане на въстание.
Става дума всъщност за две въстания, едно в Босна и друго в България. Планира се въстание в Босна да започне Валевският доброволчески корпус, разделен на две колони — едната се движи в югозападна посока, бунтува населението и нараства на 15–20 000 души, а другата — по поречието на Сава към Баня Лука и нараства на 10–15 000 въстаници. Едновременно с това Българската легия, предварително преместена в Алексинац, т.е. по близо до границата с България, се движи по посока на Търново и според пресмятанията на Георги Раковски нараства до 30 000, а впоследствие и до 100 000 души. Едва след успеха на тези въстания би дошъл редът на Сърбия, която би трябвало да започне война с Турция. Една сръбска войска от 20 000 души би се насочила през Ниш към България, а друга, също в състав от 20 000 бойци — през Нови пазар към Босна.
Нищо от това обаче не се реализира и не може да се реализира. В края на август 1862 г. Илия Гарашанин е вече наясно, че на босненци и на българи „освен желание за избавление всичко друго в голяма степен им не достига“. Недостига, разбра, се и на Сърбия — военно неподготвена и отвсякъде съветвана да не започва война, тя е принудена да приеме решенията на международната конференция в Цариград: разрушаване на крепостите Соко и Ужице и изселване на част от турците от Сърбия. Става очевидна още една заблуда на времето, т.е. на тогавашното сръбско ръководство и свързаните с него революционери и дейци: достатъчно е една добре екипирана чета от неколкостотин души да влезе отвън в пределите на Османската империя, за да се вдигне мощно всенародно въстание. Цялото следващо развитие опровергава подобно мислене.
Мисията на Раковски
Изострянето на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. вдъхва надежди и на българските революционери начело с Раковски. Броят на записалите се в създадената в Белград легия достига около 600 души. През юни 1862 г. легията на Раковски взема дейно участие в уличните схватки с турците и в обсадата на крепостта. Същевременно Раковски пише горещ позив към българите за въстание. Самият Гарашанин обещава, че щом в България се вдигне въстание, веднага откъм Сърбия ще настъпят българските доброволци и сръбските войски.
Изглаждането на конфликта между Сърбия и Портата обаче осуетява всички планове. Сръбското правителство приема решенията на международната конференция в Цариград от 1862 г., а Българската легия се разпуска.
Наскоро след това става преврат в Гърция: крал Отон I е свален от престола и в Атина е образувано ново правителство. За Илия Гарашанин става ясно, че общата антиосманска акция на Сърбия и Гърция се отлага за неопределено време и той отзовава изпратения преди това в Атина свой представител. Недоверие съществува и в отношенията между Сърбия и Черна гора. При това на път за Сърбия на румънска територия е открита оръжейна пратка, поръчана преди това от сръбското правителство в Русия. И отново Сърбия е в центъра на вниманието на европейската дипломация. Още не приключила тази афера, в Полша избухва въстание (януари 1863 п), с което се ангажира Русия. Гърция пък е обект на по — специално внимание от страна на английската политика — предстои връщане на Йонийските острови на Гърция и избор на нов крал.
И при новите условия княз Михаил и неговият пръв министър Илия Гарашанин не се отказват от започнатата работа по обединяване на силите на балканските народи срещу Турция. В началото на 1863 г. те отново решават да проверят настроенията в Атина и Цетина. Изпълнението на тази задача се поверява на Георги Раковски. Неговата неколкогодишна работа в Белград в полза на българската националноосвободителна кауза му спечелва голям авторитет и доверието на сръбското правителство. При това той е високо образован, говори няколко езика, в това число и гръцки, и е привърженик на идеята за спора (умение и разбирателство между християнските народи на Балканите.
Мисията на Раковски е тайна. С паспорт на името на Пападопулос през март 1863 г. той заминава за Атина, където изтъква, че сърбите и българите са съгласни с плана за обща акция, и обещава, че в случай на война на Сърбия, Гърция и Черна гора с Турция, на страната на съюзните сили ще участват и 20 000 български доброволци.
Обаче в Гърция Раковски се натъква на едно неприязнено отношение към южните славяни. Великогръцките стремежи са известни от по-рано и той се отнася скептично към съюза с Гърция. Оставен без средства, загрижен за своята безопасност и разочарован, Раковски съобщава на сръбското правителство, че неговото по-нататъшно пребиваване в Атина е излишно, и в края на май 1863 г. потегля за Черна гора. В Цетине Раковски се среща с княз Никола и се натъква на известно недоверие и дори подозрение и съперничество между Черна гора и Сърбия по някои въпроси на освободителното движение в Херцеговина. През лятото на 1863 г. той се завръща в Белград и докладва на княз Михаил за резултатите от мисията си в Атина и Цетине.
Раковски е решителен противник на стремежите на гръцките управляващи среди за създаване на Велика Гърция. Той не одобрява и великосръбската програма на Михаил и Гарашанин. Както изглежда, различията в схващанията са главната причина, поради която през лятото на 1863 г. сръбското правителство прекъсва работата си с Раковски, след което той веднага заминава за Румъния.
