въпроса за по-нататъшните преговори, които ще доведат до пълно споразумение, се задължава да приеме всички необходими мерки, за да „помогне осъществяването на тези благородни цели“.
Опирайки се на покровителството на Русия, Добродетелната дружина приема декларацията на Гарашанин за достатъчна и двете страни пристъпват към подготовка на общата борба срещу Турция. С помощта на Добродетелната дружина в България са изпратени четите на П. Хитов и Филип Тотю. Освен това е постигнато споразумение със сръбското правителство за откриване на военно училище в Белград за обучение на български младежи като бъдещи ръководители на въстанието в България. Училището е открито през 1867 г. и в него се учат около 200 българи. Това е т.нар. Втора българска легия.
Успоредно с това се водят и сръбско-гръцки преговори за общи действия срещу Турция. Главната пречка за постигане на споразумение и сега се оказва въпросът за териториалните претенции на двете страни. Гръцката „Мегали идея“ и великосръбската национална програма на Гарашанин и княз Михаил трудно могат да се съгласуват. Докато сръбската управляваща върхушка смята, че по право й принадлежат не само Босна и Херцеговина, но и Стара Сърбия и Македония и дори българските земи до р. Искър, то гръцкото правителство намира, че Гърция трябва да владее Крит, Тесалия, Епир, Македония, Тракия, все до Стара планина.
След дълги преговори на 26 август 1867 г. все пак е подписан сръбско-гръцки договор за съюз против Турция. Сърбия се задължава до март 1868 г. да въоръжи и подготви 60 000 бойци, а Гърция — 30 000 бойци и колкото е възможно по-силен флот. В случай че Турция нападне една от двете държави преди този срок (март 1868 г), то другата се задължава с всички възможни средства да подпомага съюзницата си, а през март 1868 г. двете държави се задължават да започнат война с Турция. Предвижда се войната да завърши с пълно освобождение на всички християни в Европейска Турция и островите. В случай на непреодолими трудности за договарящите се страни се предвижда прекратяване на борбата само след като Гърция анексира Епир и Тесалия, а Сърбия — Босна и Херцеговина. В случай пък на пълна победа над Турция Гърция и Сърбия се задължават да сключат специален договор, който да установява техните граници и бъдещи държавни отношения. Двете държави обещават да зачитат волята на народите, които биха се присъединили към борбата, като същевременно се задължават да въздействат върху съседните християнски народи с оглед спечелването им за съюза и общата борба. Предвижда се също така присъединяването на Румъния и Черна гора към съюза и изработване на една военна конвенция. Такава конвенция е подписана в края на февруари 1868 г.
След сключването на сръбско-гръцкия съюз остава да бъде включена и Румъния в общата акция. През лятото на 1867 г. от румънска страна е предложен съюз на Сърбия за общи действия. Румънският проект също предвижда обща война и подялба на териториите в случай на разпадане на Турция. Румъния следва да получи според този проект островите по устието на Дунав и част от България на север и изток от линията Русе — Варна, а Сърбия — останалата част от България плюс Босна и Херцеговина и Стара Сърбия. Сръбското правителство обаче се отнася с известно недоверие към Румъния, смятайки, че тя е повече заинтересована в Средна Европа, отколкото на Балканите. Княз Михаил не полага особени усилия за нейното присъединяване към формиращия се съюз. В началото на 1868 г. между Сърбия и Румъния е сключен само общ договор за приятелство и разширяване на търговските отношения. Този договор осигурява приятелски неутралитет на Румъния в случай на сръбско-турска война.
Едновременно с работата по формиране на Балканския съюз сръбското правителство води борба за ликвидиране на турските крепости и гарнизони. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи тези крепости на Сърбия. За Европа пак заминава И. Маринович, натоварен от сръбското правителство да иска подкрепата на великите сили. По това време европейските държави са заети в Средна Европа и може да се очаква, че за да осигурят относителен мир на изток, ще заставят Портата на известни отстъпки. Тези надежди се оправдават. При активната дипломатическа подкрепа на Русия и със съгласието на другите страни Портата е принудена да отстъпи. В началото на 1867 г. въпросът е решен благоприятно за Сърбия. През март с. г. княз Михаил излиза с възвание към сръбския народ, в което се съобщава за съгласието на султана да отстъпи крепостите на Сърбия и готовността на княза да посети Цариград. Още през същия месец княз Михаил е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони са ликвидирани.
Активната външна политика на княз Михаил през средата на 60-те години съдейства за разширяване на националноосвободителното движение на балканските народи. Тя обаче има сериозни недостатъци. Главен неин порок като обединителна сила на Балканите по това врме е великосръбската насоченост. Към това трябва да се прибавят колебанията на княз Михаил във външната политика. През август 1867 г. става среща между княз Михаил и австро-унгарския външен министър граф Андраши, по време на която, за да откъсне Белград от Русия, австро-унгарският държавник обещава да съдейства на Сърбия за получаването на част от Босна и Херцеговина. След тази среща княз Михаил се държи твърде резервирано към своя пръв министър Гарашанин, към руските офицери в Сърбия и към подготовката за война. Работата завършва с падане на Гарашанин от власт, назначаване на Й. Ристич, дотогавашен сръбски представител в Цариград, за външен министър и укрепване позициите на военния министър Блазнавац, който преди това е често упреквай за забавяне на военната подготовка на страната.
Следва засилване на недоверието на Русия към сръбския княз Михаил, а след това и неговото убийство (1868 г.). Сърбия изоставя външнополитическата програма на Михаил и Гарашанин (но без да я забравя!), а току-що формираният Първи балкански съюз отива в историята.
Както се вижда, първият балкански съюз от 1866–1868 г. остава дори и без опит за реализиране на онова, за което се създава. Всички действия, взаимодействия и противодействия по онова време се определят от два вида противоречия: първо, между балканските национални държави и народи, от една страна, и Османската империя, от друга; второ, между самите балкански национални държави (и народи), всяка от които има претенции да бъде „велика“. Първата група противоречия идва от историята, още от времето на османското нашествие на Балканите, а втората възниква с осъществяващата се на етапи подялба на оманското балканско наследство през XIX век. Във връзка с това се появяват „спорни“ и „безспорни“ територии. Още от началото на XIX век се приема, че Новопазарският санджак и Босна и Херцеговина рано или късно ще трябва да отидат към Сърбия. Затова в случай на разни международни кризи и спорове заради тия области освен Сърбия другите балкански държави не се намесват. По същия начин Тесалия, Крит и островите от архипелага се приемат като гръцки територии, поради което гръцко- турските (и международните) конфликти заради тях не предизвикват междубалкански усложнения. Друго е положението, когато става въпрос за териториите, върху които трябва да се учреди България (а впоследствие и Албания) като държава — там именно се кръстосват шпагите. И никой не се интересува от националната принадлежност на населението, никой не говори за самоопределение, важно е само максималното териториално разширение на тази или онази национална държава независимо за чия сметка. Това е главното, което скоро ще направи Балканския полуостров „барутен погреб“ на Европа.
5. БАЛКАНИТЕ В ИЗТОЧНАТА КРИЗА (1875–1878)
Същност на Източната криза
Източният въпрос в средата на 70-те години навлиза в нова етап на развитие. Основното съдържание на този въпрос след Кримската война се определя от борбата на балканските народи за пълно национално освобождение. На дневен ред все по-императивно се поставя въпросът за ликвидиране на османското господство в Босна и Херцеговина, на о. Крит, в българските земи и Албания. Успоредно с анти-османската националноосвободителна тенденция в отделните балкански страни се развиват националистически и хегемонистични аспирации. Създава се един възел от балкански противоречия (между османска Турция и потиснатите народи, от една страна, и между националните държави и националноосвободителните
