движения на Балканите), който през 1875 г. прераства в остра политическа криза.
Източната криза се развива при прякото участие на великите сили, всяка от които има свои интереси и своя източна политика. След обединението на Германия под ръководството на Прусия австро-унгарската експанзия отново се насочва към Балканите. Австро-унгарската хегемония в тази насока обаче влиза в конфликт със Сърбия и националноосвободителното движение на балканските славяни. Сама потисник на милиони славяни, Австро-Унгария се превръща в пречка за освободителното дело на балканските народи. Тя се стреми да осуети създаването на нови държави, нейната цел е укрепване на господството си над западната половина на Балканския п-в, отслабване на Сърбия, непосредствено завладяване на Босна и Херцеговина и проникване във Вардарската долина и Егейско море.
Русия от своя страна се стреми да възстанови загубените си в резултат на Кримската война позиции на Балканите. За нея е добре дошло поражението на Австрия (1866 г.) и Франция (1870 г.) от Прусия — две от силите, подписали Парижкия мирен договор от 1856 г. Тя се държи благосклонно към Прусия и спечелва благоволението на Бисмарк (сам заинтересован от поведението на руския фактор в събитията) за промяна на Парижкия мир. През октомври 1870 г. Русия едностранно денонсира онези клаузи на този мир, които й забраняват да държи военен флот в Черно море, което означава, че тя се готви да активизира своята балканска и близкоизточна политика. Това, разбира се, не й пречи да влезе и вт.нар. съюз на тримата императори — германския, австро-унгарският и руският. Комбинацията е формирана през 1873 г. и се основава на принципа за запазване на съществуващото статукво.
Същевременно в Русия набира скорост панславизмът. През 1858 г. се създава Славянско благотворително общество в Москва, възникват клонове по цялата страна, включват се видни общественици, журналисти, индустриалци, търговци, православната църква, царедворци, висши държавни служители, в това число и руският посланик в Цариград граф Игнатиев. Панславистите симпатизират на славяните под чужда власт, като искат тяхното освобождение и някакво обединение под егидата на Русия. Това влияе върху руската външна политика, която открай време има за ръководно начало да покровителства националните движения на балканските народи и да подпомага създаването на национални балкански държави. В резултат на това Русия става решаващ фактор в развитието на събитията на Балканите. Нещо повече, тя става съюзник на славянските народи и в борбата им срещу австро-унгарската хегемония, пречи за осъществяване на експанзионистичните планове на Дунавската монархия на югоизток.
Англия пък се стреми към укрепване на влиянието си в Близкия изток и изгражда политиката си въз основа на принципа за запазване целостта на Османската империя. Най-важните интереси както на Русия, така и на Англия се съсредоточават в Проливите: за Русия те са важен стратегически пункт и единствен излаз за морската търговия на цялата й южна половина, а за Англия — база, осигуряваща господството й върху минаващите през Османската империя пътища от Европа към Индия. Заедно с морските пътища и Проливите в сферата на особените интереси на Англия влиза и Балканският полуостров (като хинтерланд на Проливите и стратегическо предмостие). Получава се положение, при което Русия не иска да допусне на Балканите да господстват нито Австро-Унгария, нито Англия, а те от своя страна решително са против утвърждаването на преобладаващо руско влияние в този район.
Османската империя в навечерието на кризата
Прерастването на съществуващите противоречия в обща политическа криза се обуславя между другото и от изоставането на Османската империя от развитието в Европа. Въпреки победата в Кримската война Парижкият договор от 1856 г. я поставя в положение на зависимост към големите европейски държави: потвърждават се всички капитулации и неравноправни договори, на чуждите поданици се гарантира екстериториалност, прилага се доктрината на „открити врати“, сключват се нови търговски договори, с които се разрешава внасянето на индустриални стоки в империята с ниски мита, империята е залята с по-евтини произведения на европейската промишленост, чужди капиталисти получават изгодни концесии, осбено в железопътното строителство — безплатна земя за прокарване на железниците, освобождаване от данъци, гарантиране на минимален доход от всеки километър жп линии и пр. През 60-те и 70-те години Портата сключва също така много заеми в чужбина, плащанията по които поглъщат все по-голяма част от националния доход. Назрява финансова криза, която управляващите среди в Цариград „преодоляват“ главно чрез увеличаване на данъците — събиране на десятъка в размер 12,5%, увеличаване на военния откуп, данъка върху тютюна и пр.
Не би следвало всичко това да се оценява само негативно. Наистина Османската империя изостава в развитието си, но показва определен стремеж да догонва Европа. Реформената дейност на управляващата върхушка в Цариград продължава с неотслабващо темпо и след Кримската война, като засяга всички сфери на икономиката, политиката и културата. Цялото законотворчество от 60-те години по аграрните отношения, търговията, съдопроизводството, управлението, просветата и пр. заменя постулатите на Корана и шериата със съвременни европейски понятия и модели. Откриват се учебни заведения и научни дружества, издават се списания и вестници, отглежда се интелектуален елит (Ибрахим Шинаси, Намък Кемал, Зия бей, Али Суави и др.), който популяризира прогресивни идеи и проправя път на свободомислието. Осъществява се всъщност процес на „обуржоазяване“ на турското общество, възниква търговско-посредническа буржоазия и буржоазно-либерална интелигенция, която застава в опозиция на средновековното мислене и султанския абсолютизъм.
През 60-те години на XIX век приложение намира и принципът на представителност на населението в управлението на провинциите — наред с назначени управители на административните единици (вилаети, санджаци, кази, нахии) се създават и местни парламенти (меджлиси), в които участват изборни представители на населението (двама мюсюлмани и двама немюсюлмани). Там се обсъждат въпроси на местната администрация и власт — финанси, данъци, полиция, обществени работи, аграрни отношения, селско стопанство и пр. През 1864 г. се учредява Дунавският вилает (чрез обединяване на предишните еялети Силистра, Видин и Ниш), чието управление поема един от големите реформатори на империята Мидхат паша. Строят се пътища, основават се земеделски кооперативни банки, отпускат се заеми на селяните, българските земи стават главен доставчик на зърно за столицата, подобрява се халът на селяните, процъфтяват села, градове и паланки.
Империята обаче продължава да се задръства от трудно решими и нерешими проблеми. Проблем номер едно е постоянният недостиг на пари. Сключването на заеми води до зависимост от заемодателите, увеличаването на данъците — до недоволство и брожение на поданиците, а пускането на „каймета“ в обращение — до инфлация. Друг проблем са рушветчийството и явашлъкът — нищо не става без подкуп, заникаъде не се бърза, обща поквара и ориенталска леност. Следва по нататък черкезко — татарският проблем: около 400 хиляди черкези и татари, прогонени от Южна Русия и Кавказ, търсят убежище в империята, в Анадола или в българските земи. Идват мръсни и гладни, носят болести и епидемии, настаняват се върху държавни земи и в домове на християни (повече насила, отколкото „по закон“), попълват османския аскер и башибозук, изострят противоречията в обществото (вместо тяхното притъпяване, към което се стремят османските реформатори).
Към всичко това следва да се добави появата на опозиция на официалната власт в империята. Става дума за движението на „новите Османи“. Укрепващите турски буржоазно-либерални кръгове искат прокарване на конституция и демократизиране на империята. Те мислят чрез натиск върху султана да постигнат ограничаване на абсолютизма, искат мерки за развитие на занаятите, търговията и селското стопанство, укрепване на финансовото положение на държавата и отстраняване на чуждото вмешателство в нейните вътрешни работи. През 1865 г. се създава „Дружество на новите Османи“, а две години по-късно се подготвя заговор против великия везир и правителството. Следват гонения и поява на турска политическа емиграция в Европа. Две са основните идеи с които движението излиза на османската политическа сцена: конституция и „османска нация“. Целостта на Османската империя може да се отстоява чрез прокарване на конституция и обединяване на всички народи на империята в единна „османска нация“. Конституцията щяла да модернизира държавата и да лиши Европа от основание за намеса в нейните вътрешни работи, а „османската нация“ щяла да неутрализира етно-религиозните различия между поданиците на султана и да лиши от основание националните движения на отделните народи на многонационалната империя.
Ако конституционализмът наистина е повеля на времето, то „османската нация“ е безпочвено
