умопостроение, което остава без покритие в реалната действителност. Това показва между другото и следващото историческо развитие на Балканите — основен проблем на Османската империя си остава националноосвободителното движение на нетурските народи. Със своите искания за автономия и независимост то заплашва целостта на империята и дава основание на Русия и другите сили за намеса. Тази „опасност“ еднакво добре се схваща и от управляващите среди, и от опозиционните буржоазно-либерални кръгове. Но докато султанът Абдул Азис „спасява“ империята от надигащата се национална революция на народите с брутална сила и жестокост, то „новите Османи“ и Мидхат паша прибавят към старата инерция една конституция и една измислена нация.
Въстанията в Босна и България
Националноосвободителното движение на Балканите през втората половина на XIX век навлиза в нов етап на развитие. Сърбия, Гърция и Черна гора подкрепят освободителното движение на намиращите се още под османска власт свои сънародници и издигат свои хегемонистични планове. Формира се освен това силно демократично течение в българското, сръбското и гръцкото националноосвободително движение, което се стреми не само към национално, но и към социално освобождение и демократично управление. Правят се опити за обединение на революционните сили на Балканите, създават се комитети и организации, установяват се връзки и сътрудничества, подготвят се общи въстанически действия. Почти навсякъде националноосвободителното движение се оказва в състояние да организира въстанически акции за освобождение със собствени сили.
Източната криза започва през юли — август 1875 г. с избухване на въстание в Херцеговина, Северна и Югозападна Босна. На борба срещу чуждата власт, срещу заптиетата и събирачите на увеличения десятък масово се вдигат селячеството, интелигенцията и местната буржоазия. Въстаниците блокират редица градове и крепости, създават свои укрепени лагери и успешно отбиват атаките на султанската войска и башибозука чак до Руско-турската война от 1877–1878 г. Начело на въстанието застават прехвърлилите се от Черна гора в Херцеговина стари войводи Мичо Любибратич и Пеко Павлович, както и редица местни революционни дейци, свещеници и търговци — Лазар Сочица, Петър Радович, Богдан Зимонич, Васо Видович, Голуб Бабич и други. Освободителната борба на босненското население намира широка подкрепа сред демократичната общественост във всички южнославянски области, а също така и в Европа. Възникват комитети за събиране на помощи, прииждат доброволци от Сърбия, Черна гора, Хърватия, Русия и др. страни. Създава се и международен комитет за подпомагане на въстанието със седалище в Париж.
Основното искане на босненското въстание от 1875–1876 г. е за ликвидиране на съществуващия социален ред. Що се отнася до бъдещето на въстаналите области, то въстаническата програма предвижда обединението им със Сърбия и Черна гора. Група босненски ръководители начело с Г. Бабич официално декларират обединението на Босна със Сърбия и провъзгласяват сръбския княз Милан Обренович и за босненски княз. Група херцеговински водачи пък провъзгласяват черногорския княз Никола и за херцеговински княз. Формира се и силна революционнодемократическа група начело с Васо Пелагич, която като изразител на интересите на селячеството, разоря ващото се занаятчийство и дребните търговци не е против обединението на въстаналите области със Сърбия, но иска осъществяването и на социално- икономически и политически преобразувания в обединената държава. Възниква също така династическо Караджорджевско течение начело с принц Петър Караджорджевич, което свързва обединението с династическа промяна — сваляне на династията на Обреновичите и заменянето й с тази на Караджорджевичите.
Въстанието в Босна и Херцеговина е последвано от въстания в България — Старозагорско и Априлско. Те стават звено в общата въстаническа верига на Балканите и бележат нов връх в развитието на българското националноосвободително движение. При това Гюргевският комитет, организатор на Априлското въстание, полага усилия да съгласува движението в България с въстанието в Босна и евентуална намеса на Сърбия. През април 1876 г. за Белград заминава Георги Живков за преговори със сръбското правителство и координиране на действията.
Най-плодотворна е подготовката за Априлското въстане в четвърти (Панагюрски) революционен окръг — почти цялото население се въвлича в движението, съставят се мобилизационни списъци, събира се оръжие, шият се униформи и пр. На 14 април 1876 г. в местността Оборище се свиква Народно събрание, което обсъжда положението и взема решение за започване на въстание на 1 май, както е предвидено и в решенията на Гюргевския Централен революционен комитет от декември 1875 г. Приема се също, че в случай на провал апостолите са в правото си да обявят въстанието и преди уречената дата. И точно това се случва: властите научават за събранието в Оборище, следва опит за арестуване на Тодор Каблешков (председател на революционния комитет в Копривщица) и преждевременно обявяване на въстанието (20 април 1876 г.).
С „кървавото“ писмо на Каблешков и тревожния звън на църковните камбани в Копривщица започва паметното българско Априлско въстание. Веднага въстават Панагюрище, Клисура, Стрелча и десетки други селища — Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лесичево, Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера, Батак и др. Въстанието обхваща и Търновския и Сливенския революционен окръг: край селата Кръвеник, Батошево, Ново село, в Дворянския манастир и на много други места се водят тежки сражения в името на българската свобода и независимост. Знамето на българската революция в продължение на няколко дни се вее над градове, села и паланки, по Средна гора и Стара планина, но силите са неравни — редовна османска армия и опълчение (башибозук) навсякъде разбиват въстаници и четници, опожаряват и мъстят с необикновена жестокост. Още преди да загаснат пожарищата, от север в България влизат две чети — едната начело с Христо Ботев, другата начело с Тоньо Стоянов, едната във Врачанския балкан, другата в Североизточна България. Последен героичен подвиг, с който трагично завършва Априлското въстание.
Равносметката: огромни български страдания и жертви в името на свободата и независимостта; необикновени, дори невероятни турски зверства и жестокости — до клане на хиляди хора на дръвник; дълбока пропаст между един народ и държавата (режима, властта, системата), в която е принуден още да живее; всеобщо възмущение на света от турските зверства и изобщо от султанската империя. Априлското въстание е още едно потвърждение за историческата обреченост на Османската империя и неопровержимо доказателство за достойнствата на българската нация и нейното право на свобода и независимост в собствена национална държава.
И все пак българското въстание не успява, за разлика от въстанията на сърби и гърци, станали половин век по-рано. Обяснението на тази разлика вече не се определя от това, кой колко е „узрял“ за своята свобода и независимост (през 70-те години на XIX век българите показват готовност за борба, стигаща до саможертва), а от това, какво е състоянието на Османската империя. Знае се, че през първата четвърт на XIX век, когато въстават сърби и гърци, нейното вътрешнополитическо и международно положение е крайно неблагоприятно — сепаратизъм, размирици, неуспешни войни и пр., изобщо неспособност да отстоява териториалната си цялост. Следователно „шансът“ тогава е на страната на тия, които въстават. Българите не използват този шанс. Впоследствие, през 60–70-те години, когато българите тръгват към свое собствено голямо въстание, Османската империя вече не е това, което е била 3–4 десетилетия по-рано — няма сепаратизъм и размирици, а има силна редовна армия и многочислено опълчение (башибозук). И шансът на противниците на империята на султана не се увеличава, а напротив — намалява. Още повече че през средата и втората половина на XIX век Европа много по-категорично се противопоставя на руската балканска политика, отколкото това е правела по-рано.
Великите сили и въстанията на Балканите
Както винаги, така и през 1875–1876 г. въстанията на Балканите нарушават спокойствието на дипломатическите канцеларии, предизвикват сериозни международни усложнения. Първоначално Австро- Унгария декларира, че ще пази „неутралитет“, и упражнява натиск върху Сърбия да не се намесва в подкрепа на босненско-херцеговинските въстаници. Същевременно сред управляващите среди във Виена и Будапеща си пробива път идеята за „приятелско“ споразумение с Русия на основата на подялба на Балканския полуостров, при което Дунавската монархия да завладее Босна и Херцеговина, а източната част
