руско-турското примирие, води до ликвидиране на въстаническото движение в Албания, притъпява антиосманската насоченост на албанското национално движение и засилва неговата антиславянска и антируска насока.
Комбинацията „Мирдитска държава“ не е единственият политически проект, който се занимава с бъдещето на Албания. Племената от северната планинска част на Албания се бунтуват срещу реформите в Османската империя и защитават традиционното си самоуправление. Представители на албански колонии в Италия, България и други страни пък се изказват за независимост на Албания като обща държава на нейните племена. Най-голяма популярност получават т.нар. Янински меморандум, изпратен през пролетта на 1877 г. на султанското правителство. Меморандумът е дело е на албански възрожденски дейци начело с Абдул Фрашери, основали таен Албански комитет в гр. Янина. Исканията им са следните: обединяване на всички провинции, населени с албанци, в един вилает; назначаване на албанци за чиновници там; отваряне на албаноезични училища; военна служба на албанците само на територията на албанския вилает. Както се вижда, става дума за една автономистка национално-освободителна програма.
Султанското правителство, както може и да се очаква, съвсем не мисли да задоволява подобни искания. Още по-малък интерес от появата на нова държава на картата на Балканския полуостров имат албанските съседи — те мислят да делят Албания. А великите сили изобщо не признават албанците, те ги смятат за турци, а въстанията им преценяват като вълнения против едни или други правителствени мерки, но не и като национално движение.
Санстефански договор и Берлински конгрес
Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и реализация в Санстефанския договор (3 март 1878 п): Черна гора, Сърбия и Румъния получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония (без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен Органиченски регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и Тесалия.
Така Русия налага едно решение на Източния въпрос по свое усмотрение, което се оказва благоприятно за новоучредяваната българска държава. Придобивки имат и другите балкански национални държави и народи, но те са недоволни. Управляващите среди и общественото мнение в Сърбия са против териториалния обхват на Българското княжество — смята се, че то е неоправдано голяма държава, която включва в пределите си сръбски национални територии. В случая не става дума само за Пирот и Враня, а за много повече. Още преди подписването на Санстефанския договор Сърбия формулира исканията си така: независимост на страната и присъединяване на Ниш, Пирот, Враня, Трън, Видин и Лом, както и на Призренския, Скопския и Новопазарския санджак към нейната територия. На 1 февруари 1878 г. в Петербург пристига Милослав Протич като пратеник на сръбското правителство със задача да изложи и да отстоява пред руската дипломация сръбските претенции. В руската главна квартира пък се озовава Милойко Лешянин с писмо от княз Милан. Нищо обаче не може да се направи — Русия налага волята си: на Сърбия се оставят Ниш и Лесковац плюс разширение към Косовска Митровица и Нови пазар, но без двата града. Сърбия увеличава територията си със 150 кв км, а Черна гора — с 200 кв км, но без обща граница помежду им.
Не всичко обаче се оказва във властта на Русия. Англия и Австро-Унгария не приемат руското господство в източната половина на Балканския полуостров. От това бърза да се възползва Сърбия. Тя е много разочарована от Русия и приема, че като трябва да се прости с Босна (може би задълго, може би завинаги), то поне би могла да получи някакви компенсации на изток. Белград своевременно се ориентира в обстановката — става ясно, че Русия е притисната от европейските сили, че предстои разпокъсване на България, следователно Сърбия трябва да се възползва. За това обаче е необходима силна външна подкрепа, каквато само Австро-Унгария би могла да даде. И княз Милан решава да действа: сръбското правителство отказва да изтегли войските си от териториите, които следва по Санстефанския договор да влязат в Българското княжество, а Йован Ристич заминава за Виена с писмо от княза. Сърбия изразява своята готовност за сближение с Австро-Унгария и търси нейната подкрепа на предстоящия Берлински конгрес. От австро-унгарска страна още веднъж категорично се заявява, че Сърбия не може да се разширява нито на запад към Босна, нито на югоизток към Косовска Митровица и Нови Пазар. Австро- унгарският външен министър Андраши изразява готовност за подкрепа на сръбските искания за Враня, Пирот и Трън, но не безусловно — иска се засилване на австро-унгарското влияние в Сърбия (търговски договор, железопътна конвенция и пр). Сърбия приема. Оттук именно започва австрофилството, характерно за сръбската политика в края на XIX век, което означава отказ от борбата за освобождение на Босна и Херцеговина и разширяване на сръбската държава на югозапад, запад и север. С това княз Милан изменя на „Начертанието“ на Гарашанин, което определя Австрийската империя за исторически неприятел на сръбството, с който при никакви обстоятелства Сърбия не трябва да прави сближение и съюз.
Недоволна от руската политика е и Румъния. Проблемът тук е чия да бъде Бесарабия. Още преди края на Руско-турската война руският външен министър Горчаков уведомява румънската дипломация, че Русия възнамерява да си вземе Бесарабия. Предлага се на Румъния доброволно да се изтегли от там, срещу което може да получи Северна Добруджа като компенсация. Санстефанският договор утвърждава тази „трампа“ и Румъния волю-неволю трябва да я приеме. Тя получава независимост, което оправдава нейното участие във войната от 1877–1878 г., но губи Бесарабия, която смята за своя, срещу една „компенсация“ с територия, която й е чужда. Румънското обществено мнение протестира, а политиците търсят подкрепа от европейски сили, но руското решение става факт.
Недоволна, естествено, е и Гърция. Проблемът тук е, както и в сръбския случай, учредяването на българската държава в нейните Санстефански граници. Гърция вече няколко десетилетия живее със своята великогръцка национална доктрина, а пък сега се учредява нова балканска национална държава, която отломва огромно парче от погачата, наречена „Мегали идея“. Но какво да се прави, излиза невъзможно едновременно да се реализират сръбското „Начертание“, гръцката „Мегали идея“ и българският Санстефански идеал — Балканският полуостров е малък и за три и повече „велики“ място няма. Гърция ще е щастлива от предстоящото разпокъсване на България, но и след това достатъчно простор за „Мегали идеята“ няма да остане.
Не са очаровани от Санстефанския договор и албанците: Черна гора трябва да заеме Плав и Гусинье, области, населени с албанци; Сърбия влиза в Прокупле, Куршумлия, Лесковац и Вранье, територия с повече от 100 хиляди албанци. През декември 1877 г. тя започва брутално да ги прогонва от там; Санстефанска България също включва в границите си области с албанско население (напр. гр. Корча); Австро-Унгария пък туря ръка върху Новопазарския санджак, и той очасти населен с албанци. Само Гърция още нищо албанско не получава, но не защото не иска, а защото за момента не може.
Албанците, естествено, не могат да приемат подобно разпокъсване на територията им. В началото на 1878 г. група албански интелектуалци и авторитетни служители в султанската администрация в Цариград решават да образуват албански Централен комитет за защита на правата на албанската нация. Лидер на комитета става Абдул Фрашери, който работи за обединението на албанците като единна нация и за извоюване автономия на Албания. Поставя се началото на едно албанско автоно-мистко движение, което на 10 юни 1878 г. свиква общо събрание на своите активисти в Призрен. Присъстват представители от цялата страна, в това число и петима християни, а има и няколко души от Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Решено е да се създаде Албанска лига (по подобие на някогашната лига на Скендербег) начело с Централен комитет. Веднага се пристъпва към основаването на местни комитети на Лигата и съставянето на апели и меморандуми до великите сили (а и до султана) в смисъл, че албанците са отделен народ и не желаят териториите им да се разпокъсват. Същевременно Призренската лига започва комплектуването на
