— Джейсън нареди да го направят, Виктория. Той почти е загубил ума си от мъка. Прабаба ти има известно право — не зная как ще реагира в първия миг, когато те види.
Виктория нехаеше какво ще направи Джейсън, беше важно единствено да разбере, че е жива. Тя скочи от каретата, оставяйки капитан Фаръл да се погрижи за прабаба й и се втурна към входната врата. Беше заключена и започна силно да удря по нея. Най-сетне вратата бавно се отвори.
— Нортръп! — извика Виктория. — Къде е Джейсън?
Икономът започна да примигва в сумрака.
— Моля те, не ме гледай така, сякаш съм призрак. Станало е недоразумение! Нортръп — отчаяно каза тя и постави топлата си длан върху студената му буза. — Не съм мъртва!
— Той е… той е… — Широка усмивка изведнъж озари строгото лице на Нортръп. — Той е в кабинета си, милейди, и позволете да кажа колко съм щастлив…
Виктория хукна по коридора към кабинета, оправяйки косата си в движение.
— Виктория? — силно извика Чарлз от балкона на горния етаж. — Виктория!
— Баба ще ти обясни всичко, чичо Чарлз — отвърна тя и продължи да тича.
Пред кабинета на Джейсън спря и сложи ръка на дръжката на вратата, поразена от мисълта за това какво беше предизвикала. После си пое въздух и влезе, затваряйки вратата след себе си.
Джейсън седеше на един стол до прозореца с лакти на коленете, подпрял глава с двете си ръце. На масата до него стояха две празни шишета от уиски и ониксовата пантера, която му беше подарила.
Виктория преглътна и тръгна към него.
— Джейсън — нежно промълви тя.
Той бавно вдигна глава и се загледа в нея с изтерзано лице, сякаш беше привидение.
— Тори! — простена измъчено.
Ужасена, Виктория спря, когато той се облегна назад и затвори очи.
— Джейсън — извика обезумяло тя. — Погледни ме.
— Виждам те, любов моя — прошепна той, без да отваря очи, протегна ръка към пантерата върху масичката до него и нежно започна да милва гърба й. — Говори ми — умоляваше с изтерзан глас. — Не спирай да ми говориш, Тори. Нямам нищо против да бъда луд, стига да мога да чувам гласа ти.
— Джейсън! — изкрещя Виктория, затича се към него и вкопчи ръце в широките му плещи. — Отвори очи. Не съм умряла. Не съм се удавила! Чуваш ли ме, не съм!
Угасналите му очи се отвориха, но той продължи да й говори така, сякаш беше призракът на любим човек, на когото отчаяно искаше да обясни нещо.
— Не знаех за писмото на Андрю — прошепна с болка той. — Сега вече го знаеш, нали, мила? Сега вече знаеш…
Изведнъж той вдигна измъчен поглед към тавана и започна да се моли със сгърчено тяло, сякаш изпитваше ужасна болка.
— О, моля те — стенеше той, — моля те, кажи й, че не съм знаел за писмото! Проклет да си! — гневно извика той към Бог. — Кажи й, че не съм знаел!
Виктория панически се отдръпна.
— Джейсън — трескаво извика тоя. — Помисли! Аз плувам като риба, нали не си забравил? Наметалото ми беше трик. Знаех, че някой ме преследва, но нямах представа, че е О’Мейли. Помислих си, че е някой престъпник, затова свалих наметалото и го хвърлих върху коня, а после отидох в дома на баба и… о, Господи!
Тя се хвана отчаяно за главата и започна да се оглежда из мрачната стая, опитвайки се да се сети как да го накара да й повярва, после хукна към бюрото му. Запали лампата върху него, след което изтича до камината и запали още една от лампите, които стояха на полицата. Тъкмо се пресягаше към другата, когато ръцете му се вкопчиха в раменете й. Той я обърна и я притисна в спираща дъха прегръдка. Тя видя в очите му, че е дошъл на себе си миг, преди устните му да се впият в нейните със свиреп глад, а ръцете му започнаха да се плъзгат по гърба и бедрата й, притискайки я към него, сякаш се опитваше да слее тялото й със своето. Потрепери, когато тя се притисна към него и обви ръце около врата му.
След известно време Джейсън внезапно откъсна устни от нейните, освободи се от прегръдката й и се вторачи в нея. Виктория бързо отстъпи назад, забелязвайки гнева, който проблесна в красивите му зелени очи.
— Сега, след като приключихме с това — мрачно изрече той, — ще те напердаша така, че да не можеш да седнеш.
Виктория извика, когато се пресегна да я сграбчи и отскочи назад.
— Не, няма да го направиш — отвърна тя с усмивка.
— На колко се обзалагаш, че няма? — попита нежно той, приближавайки се бавно към нея, докато тя отстъпваше назад.
— Не много — колебливо отвърна Виктория и избяга зад бюрото му.
— А когато приключа, ще те окова с верига до мен.
— Това вече можеш да направиш — заобиколи бюрото тя.
— И никога вече няма да те изпусна от поглед.
— Не мога да те виня. — Виктория хвърли поглед към вратата, преценявайки разстоянието.
— Не се опитвай — предупреди я той.
Виктория видя страшния блясък в очите му и не обърна внимание на предупреждението му. Замаяна от щастие, тя рязко отвори вратата, вдигна полите си и хукна по коридора към стълбището. Джейсън я последва, като почти я настигаше, без да тича.
Като се смееше, тя тичешком премина през мраморното фоайе, покрай Чарлз, капитан Фаръл и прабаба си, които изтичаха от салона, за да могат да виждат по-добре.
Виктория стигна тичешком до средата на стълбището, после се обърна и започна да се изкачва заднешком, без да изпуска от очи Джейсън, който преодоляваше стъпало след стъпало към нея.
— Джейсън — каза тя, без да може да сдържи усмивката си, като протегна ръка към него, опитвайки се да изглежда разкаяна. — Моля те, бъди разумен…
— Продължавай да вървиш, скъпа моя — каза той, принуждавайки я да се изкачи на следващото стъпало, — можеш да избереш между моята спалня и твоята…
Виктория се обърна и тичешком изкачи останалите стъпала, после се втурна по коридора към спалнята си. Беше прекосила наполовина покоите си, когато Джейсън рязко отвори вратата, после я затвори и я заключи.
Виктория се извърна към него, а сърцето й биеше лудо от любов и страх едновременно.
— А сега, скъпа моя — каза той тихо и многозначително, като се опитваше да разбере в коя посока се готви да хукне.
Виктория се втренчи с обожание в красивото му бледо лице и после се затича — право към него, хвърляйки се на гърдите му.
— Недей! — проплака тя.
За миг Джейсън остана неподвижен, а после напрежението напусна тялото му и той омекна. Бавно повдигна ръце и ги обви около кръста на Виктория, после силно я притисна в прегръдките си.
— Обичам те — прошепна и зарови лице в косите й. — Господи, толкова много те обичам!
В подножието на стълбището капитан Фаръл, херцогинята и Чарлз с облекчение се усмихнаха, когато на горния етаж настъпи тишина.
Първа проговори херцогинята:
— Е, Атъртън, сега вече знаеш какво е да се намесиш в живота на двама млади и после да понесеш последствията от провала, така както аз трябваше да ги понасям през всичките тези години.
— Трябва да се кача и да поговоря с Виктория — каза той. — Трябва да й обясня, че постъпих така, защото мислех, че ще бъде по-щастлива с Джейсън.
Пристъпи напред, но бастунът на херцогинята препречи пътя му.
— Не си го и помисляй да им се месиш точно сега — дръзко заповяда тя. — Аз искам правнук и ако не се лъжа, вече се опитват да ми го осигурят. А ти междувременно можеш да ми предложиш чаша шери — добави.
