жена си, когато кученцето остро излая. Херцогът рязко се отдръпна от Алекс.
Когато се качваше в каретата, тя все още се опитваше да скрие разочарованието си.
Съпругът й обаче изпита облекчение, че целувката не бе довела до следваща, която със сигурност щеше да провокира още едно романтично обяснение в любов отстрана на момичето, за което се бе оженил. Не смяташе, че този път „благодаря“ ще е достатъчно като отговор, а и не искаше да я нарани с мълчанието си или с поредния урок. Щеше да изчака година-две, преди да я приласкае в леглото си. Твърдо реши да остави Александра да поживее известно време сред висшето общество, за да придобие по-реалистични възгледи за брака.
След като взе това решение, настроението му се подобри.
— Измисли ли му име? — попита, когато каретата отново се понесе напред.
Той гледаше кученцето, което душеше пода на каретата и щастливо изучаваше новата обстановка.
Алекс погледна пухкавата топчица с любов.
— Какво мислиш за Батъркъп.
Младият мъж завъртя очи.
— Дейзи?
— Сигурно се шегуваш.
— Петуния?
Очите му проблеснаха. Щеше да се засмее.
— Горкият, няма да може да ходи с гордо изправена глава сред другите кучета.
— Момчето ми каза, че е момиче.
— Със сигурност не е.
Неспособна да повярва, че е измамена от едно дете, на Александра й се прииска да вдигне кученцето и да се увери сама, но не беше достатъчно дръзка, за да го направи.
— Абсолютно ли си сигурен? — попита тя.
— Абсолютно.
— Не! — нареди Алекс, когато палето заби зъбки в полата й и започна да я дърпа.
То обаче задърпа още по-силно.
— Спри! — заповяда херцогът. Разбрало кой командва, кученцето пусна полата, размахвайки опашка, и бързо се сви в краката на Джордан, полагайки главичката си на лъснатите му до блясък ботуши. При тази проява на привързаност мъжът изгледа кученцето силно отегчен и Александра се засмя.
— Не обичате ли животни, милорд? — попита го.
— Не обичам нетренираните и необучените животни — отвърна той, ала бързо се зарази от музикалния й смях.
— Ще го нарека Хенри — заяви Алекс внезапно.
— Защо?
— Защото, ако ще се превръща в голям, космат звяр, ще прилича на Хенри VIII.
— Напълно си права — съгласи се съпругът й, а настроението му се подобряваше с всеки миг, прекаран с това жизнерадостно девойче.
Прекараха остатъка от пътуването, разговаряйки за различни неща. Александра откри, че съпругът й е изключително начетен, интелигентен и сам управлява обширното си имение. Научи всичко за многобройните му бизнесинтереси и достигна до заключението, че той е мъж, който понася отговорностите доста добре и без усилие. В действителност Алекс бе готова да започне да го боготвори като истински герой.
От своя страна Джордан затвърди първоначалните си впечатления за жена си. Тя бе чувствителна, интелигентна и остроумна. Освен това откри, че тя е безнадеждно невежа по отношение на секса. Доказателството за това дойде по-късно, когато се бяха нахранили в хана, където щяха да прекарат нощта. Колкото повече той се бавеше с портвайна си, толкова по-нервна и притеснена ставаше Александра. Най- накрая тя скочи и започна припряно да изглажда гънките по роклята си, завъртя се и заразглежда внимателно една малка маса от бук.
— Чудесна изработка, не мислиш ли?
— Не особено.
Почти отчаяно, тя продължи:
— Когато гледам някоя мебел, винаги се замислям за човека, който я е майсторил. Дали е висок или нисък, мрачен или ведър…
— Наистина ли? — равнодушно запита Джордан.
— Разбира се. А ти?
— Не.
Все още е гръб към него, тя пророци притеснено:
— Смятам да взема Хенри и да го изведа на разходка.
— Александра… — името й, изречено е равен тон, я накара да спре и да се обърне.
— Да?
— Не се притеснявай. Нямам никакво намерение да спя с теб тази нощ.
Алекс, чиято единствена грижа беше желание го й да използва удобствата на хана, го погледна учудено и спокойно.
— Никога не съм си и мечтала, че ще искаш. За какъв дявол ще искаш да спиш в моята стая, когато този хан е толкова голям и можеш да си позволиш отделна стая?
Джордан я погледна удивено.
— Моля? — изрече, неспособен да повярва на чутото.
— Не че не си добре дошъл да споделиш стаята ми — добави великодушно Алекс, — но не мога да си представя защо ще искаш да го правиш. Сара — старата ни икономка — винаги казваше, че когато спя, се мятам като риба на сухо и съм убедена, че бих ти създала доста неудобства. Нали няма да възразиш? Бих искала да се оттегля.
Джордан продължи да се взира в нея, после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Разбира се, че не — отговори със странен приглушен глас. — Върви.
Девета глава
Джордан нареди на кочияша да отбие на следващото удобно място и Алекс въздъхна от облекчение. Пътуваха от обяд и тя копнееше да се разтъпче. Но съпругът й сякаш се чувстваше добре в каретата. „Може би дрехите му са много по-удобни от моите.“
Той носеше светли бричове, лъснати кафяви ботуши и риза с широки ръкави, отворена на врата. Тези дрехи бяха много по-подходящи за дълъг път от нейните. Тя имаше три фусти под широката пола на светложълтия си костюм и бяла копринена блуза под плътно прилепващото жълто палто, извезано с тъмносин ширит. Шал на жълти, бели и сини райета стягаше шията й, на ръцете си носеше жълти ръкавици, а върху кестенявите й къдрици бе кацнала официална шапка, украсена с жълти панделки и копринени рози. Беше й горещо, чувстваше се ужасно и беше възмутена от факта, че от модерните млади дами очевидно се изисква да се обличат глупаво, докато модерните кавалери като съпруга й очевидно можеха да се обличат както си пожелаят. Щом каретата спря и кочияшът спусна стълбичката, Алекс сграбчи Хенри и се сблъска с Джордан в усилието си да избяга навън. Вместо да слезе преди нея, както би направил друг път, съпругът и я погледна с разбиране и се отпусна на седалката. Остави я насаме достатъчно, за да се облекчи, защото бе предположил, че това е причината за бързането й. После слезе от каретата и се разходи из храстите покрай пътя, където бяха спрели.
— Не се ли чувстваш прекрасно, Хенри? — Александра бе застанала насред отбивката и опъваше ръце високо над главата си, а кученцето седеше в краката й. За втори път на Джордан му се прииска някой художник да й направи портрет. В жълтия си тоалет, седнала на поляна с цъфнали полски цветя, тя беше въплъщение на младостта, радостта и ведрината, весела горска нимфа, облечена по последна мода. Усмихна се на поетичните си мисли и пристъпи към съпругата си.
— О, ти ли си! — възкликна Алекс и бързо отпусна ръце. Изглеждаше облекчена.
— А ти кого очакваше?
За да не се връща веднага в каретата, момичето се наведе и отчупи дълъг и тънък клон от една мъртва
