— С огромно нежелание, ваша светлост — отвърна, издърпа ръката си и понечи да си тръгне.
— Джордан — каза той. Алекс се обърна.
— Моля?
— Името ми е Джордан. Моля те да ме наричаш така.
— Предпочитам да не го правя.
Той я предупреди:
— Любима, внимавай, иначе ще изгубиш облога за по-малко от пет минути. Съгласи се да бъдеш покорна, любяща и сговорчива съпруга. А аз те моля да ме наричаш с малкото ми име.
Очите й хвърляха светкавици, но тя кимна:
— Както желаеш.
Излезе от кабинета, преди Джордан да осъзнае, че бе съумяла хем да си отиде, хем да не го нарече с малкото му име.
Двадесет и четвърта глава
Осем униформени ездачи, носещи кафяви знамена с герба на херцога на Хоторн, водеха шествието, включващо каретата на Джордан и три други, в които бе натоварен багажът им и в които се возеше прислугата. Отзад ги следваха други осем въоръжени мъже. През целия ден, докато пътуваха през красивата провинция и преминаваха през селата, селяните се събираха по пътищата, за да наблюдават знамената, сребристите сбруи, ездачите в златистокафяви ливреи и черната лакирана каляска със златния герб на вратите й.
Подминаха алеята, водеща към дома на Тони, и на Алекс й се прииска да види майка му и по-малкия му брат. Бяха мило семейство, а къщата им бе толкова уютна и приветлива в сравнение със стряскащото величие на Хоторн.
Александра се усмихна, когато наближиха селцето Уинслоу. Цялото население на Уинслоу бе наизлязло по улиците и пътищата и всички махаха с цветни шалчета и кърпички, приветствайки своя херцог. Очевидно бяха изпратили слуги, за да предупредят прислугата в Хоторн, че херцогът се връща вкъщи, и мълвата се бе разпространила бързо из селото.
Това тържествено посрещане бе толкова различно от вялото посрещане, което Антъни бе получил преди година, когато селяните бяха стоели покрай пътя, за да поздравят новия си херцог.
— Нещо ти доставя удоволствие? — отбеляза Джордан, наблюдавайки я.
Без да се замисля, Александра се обърна и се усмихна.
— Обичам парадите — призна тя и се засмя. — Предполагам, че в мен се обажда детето.
Херцогът, който допреди малко си бе мислил как ще я дари с дете може би още тази нощ, сега се опита да не обръща внимание на страстта, която нейните думи предизвикаха у него.
След като прие с нежелание облога му тази сутрин, той бе очаквал да се цупи по време на пътуването, но установи, че откакто напуснаха Лондон, Александра се държеше с него учтиво, но и някак срамежливо. След като се опита да открие причина за тази приятна промяна на настроението й, той реши да я попита.
Стресната, Алекс отклони вниманието си от прозореца и се втренчи в ръцете си, преди да погледне съпруга си.
— След като си помислих по въпроса, милорд — каза тя, — реших, че облогът е съвсем честен. Вината за нашия брак е толкова твоя, колкото и моя, обаче не сме виновни, че не си подхождаме. Ти ми предложи изход от тази невъзможна ситуация, а това е повече, отколкото други мъже биха направили в твоето положение. И затова реших, че би било невъзпитано от моя страна да се държа зле с теб през следващите три месеца.
Преди Хоук да се съвземе от изненадата, която увереността й, че ще спечели облога, предизвика у него, тя протегна ръка към него.
— Приятели? — предложи.
— Приятели — съгласи се той.
— Вкъщи сме си — каза Алекс, усмихвайки се, когато процесията им спря пред украсената с герба на Хоторн порта.
— Така е — отвърна той, докато портиерът ги поздравяваше и бързаше да отвори.
Шествието продължи по равния път и Джордан зърна прекрасния си дом, без да чувства и капчица гордост от неговото величие или дори капка задоволство от завръщането си у дома. Хоторн олицетворяваше несполучливия брак на родителите му и безрадостното му детство.
— След всичко, което видях през последната година, все още мисля, че това е най-прекрасното имение в Англия — въздъхна щастливо Алекс, а погледът й се насочи към знамето, вече издигнато високо над замъка — знак, че херцогът се е завърнал.
— Прадедите ми ще се радват да чуят това — сухо отвърна Хоук. — Намерението им е било Хоторн да съперничи на дома на кралското семейство. Има за цел да впечатлява и да плаши.
— Ти… ти не го харесваш?
— Не особено. Струва ми се потискащо. Имам други къщи, които намирам за доста по-приятни, въпреки че не са толкова близо до града.
Алекс го погледна изумено.
— По-красиви ли са от Хоторн?
— По-удобни.
— Хоторн наистина всява страх у хората — призна младата жена. — Къщата е толкова… толкова тиха.
Всички слуги бяха строени на стълбището в официални униформи, а по лицата им грееха усмивки, когато каретата спря пред къщата.
Един лакей се затича да спусне стълбичката, но херцогът предпочете сам да свали Александра, забавяйки се, преди да я пусне на земята.
— Добре дошла у дома — каза й той с усмивка. — Стаите ни са подготвени и ни очаква превъзходна вечеря.
— Прекалено съм изтощена, за да се храня — отвърна нервно Александра. — Бих желала да се изкъпя и да се оттегля.
— В такъв случай и двамата ще пропуснем вечерята и отиваме право в леглото — отвърна той търпеливо.
— Предполагам, че поне ще ми позволиш една нощ почивка след пътуването!
— Нали не се измъкваш от облога, скъпа?
— Не ме наричай така, милорд — предупреди го тя.
— Джордан — поправи я той.
— Ето ги — весело каза Гибънс на Смарт, докато надничаше възбудено над рамото на пазача. — С нетърпение чакам да видя лицето на госпожица Александра сега, когато господарят се завърна — изрече той онова, което повечето от прислужниците в Хоторн си мислеха, спомняйки си състоянието, в което бе изпаднала тя, когато смяташе херцога за мъртъв.
— Ще бъде весела като пиленце — съгласи се госпожа Бримли, икономката.
— Ще грее от радост, ще блести… — рече Гибънс и млъкна поразен, когато Александра премина покрай него, а на лицето й беше изписано раздразнение. — Да ме вземат… — промърмори той, обръщайки се удивен към Смарт и после към госпожа Бримли.
Хранеха се в неловко мълчание.
— Не ти ли харесва виното? — попита той.
Алекс се стресна, а лъжицата в ръката й потрепери.
— Аз… аз не обичам портвайн, ваша светлост.
— Джордан — напомни й той.
Тя преглътна, неспособна да изрече името му. Хвърли поглед на зрелите ягоди в купичката си и остави лъжицата настрана, стомахът й се бе свил от очакване на това, което тя знаеше, че ще се случи след
