— След това защо отново премълча?
— О, да, после — кисело каза той. — Когато най-накрая те накарах да ме заобичаш! Не исках да промениш мнението си. Бяхме така безумно щастливи, треперех магията да не се развали. Чаках удобния момент, а и моите агенти не бяха открили никаква следа от него и аз вече не знаех за какво точно трябва да се чувствам виновен. Да — потвърди той, когато забеляза изненадата й, — наех агенти да го открият едновременно с теб. Предположих, че се крие от кредитори, както и ти си мислеше. Но пък имаше вероятност да е умрял и аз трябваше да ти призная прегрешението си.
— Ако повече никога не чуехме за него, щеше ли да ми кажеш как е напуснал Англия?
Той гледаше ръката й и я милваше, но когато отговори, я погледна право в очите.
— Да. — След кратко мълчание добави: — Малко преди да изчезнеш, вече бях решил, че ако до шест месеца агентите не открият нищо, да ти кажа каквото зная.
— Радвам се — меко каза тя. — Щеше да ми е тъжно, ако бе решил да ме заблуждаваш.
— Решението ми не беше съвсем почтено — призна Иън. — Беше продиктувано от страх. Живеех всеки ден с мисълта, че Уърдсуърт ще се появи на вратата и ще ти връчи доказателства за моята вина. Страхувах се да не се е случило нещо лошо с брат ти и копнеех каквото и да е то, да се сложи край на тази несигурност.
Иън я погледна в очакване тя да се произнесе и когато тя не каза нищо, продължи:
— За мен ще бъде изключително важно, а и за нашето бъдеще, ако ми повярваш. Заклевам ти се, че казах истината.
Тя го погледна.
— Вярвам ти.
— Благодаря ти — смирено каза той.
— Няма за какво да ми благодариш — отвърна тя, като се опита да смекчи разговора. — Омъжих се за блестящ мъж, който ме научи винаги да се поставям на мястото на опонента си и да погледна на нещата от негова гледна точка. Отдавна направих това и разбрах твоите съображения да пазиш в тайна от мен какво се е случило с Робърт. — Усмивката й посърна, когато продължи: — Поставих се на твоето място, когато се появих ненадейно пред съда на лордовете и предположих каква ще бъде реакцията ти. Когато видях с какво изражение ме наблюдаваш, разбрах, че много трудно ще ми простиш болката и срама, които ти причиних. И въпреки това не си представях, че ще се отнесеш по този начин с мен.
Иън видя горестта в очите й и едва се сдържа да не я грабне и да я утеши, но знаеше, че всичко ще трябва да бъде изказано.
— Разбираш ли — обясни тя, — приех, че би се отделил от мен, докато се уталожи гневът ти или че ще живеем заедно и ще ме накажеш по някакъв начин. Обикновено така постъпват мъжете. Но и през ум не ми мина, че ще пожелаеш да прекратиш брака ни. Да ме отблъснеш завинаги. А би трябвало да се досетя след всичко, което Дънкан ми разказа за теб, но аз разчитах твърде много на любовта ти. Каза ми, че ме обичаш…
— Обичах те и сега те обичам. И ако на друго не вярваш, за бога, поне в това повярвай.
Иън очакваше тя да започне да спори, но се излъга и осъзна, че макар и да беше много млада и неопитна, беше много умна.
— Зная, че ме обичаш — нежно каза тя. — Ако не ме обичаше толкова дълбоко, никога нямаше да те нараня толкова много и никога нямаше да пожелаеш развод, за да не мога никога повече да те наранявам по този начин. Ако не го бях разбрала, никога нямаше да се боря за теб.
— Няма да оспорвам заключенията ти, но те заклевам: никога повече не ми причинявай отново подобно нещо.
— Не мисля, че бих го понесла отново.
— А би ли ме осведомила какво ти е казал Дънкан, за да стигнеш до тези заключения?
Тя му се усмихна топло и съчувствено.
— Разказа ми какво си направил, когато си се върнал вкъщи и си разбрал, че семейството ти е загинало.
— Какво съм направил?
— Разделил си се с единственото друго същество, което си обичал — черния лабрадор на име Шедоу. Направил си го, за да не страдаш повече никога, щом е по силите ти да го предотвратиш. Направи точно същото нещо, макар и много по-драстично, когато пожела да се разведеш с мен.
— На твое място — каза Иън развълнувано и я погали по страната — щях да ненавиждам себе си.
Жена му целуна дланта му.
— А знаеш ли — попита тя със сълзи в очите — какво е чувството, когато зная, че толкова много съм обичана… — Млъкна, за да намери подходящи думи, за да обясни по-добре, и когато заговори, гласът й бе пропит от любов: — Знаеш ли какво забелязах, когато излизаме по приеми или ходим на гости?
Иън повече не можеше да се сдържа и силно я притисна до сърцето си.
— Не — прошепна той. — Какво си забелязала?
— Аз съм единствената съпруга — прошепна тя — с изключение на Алекс, чийто съпруг я обожава и не го крие от целия свят. Освен това съм единствената съпруга, чийто съпруг винаги се опитва да я съблазни пред благонравните дами от Благотворителния комитет.
Иън я прегърна още по-силно и се опита, този път с път с пълен успех, да съблазни съпругата си на дивана.
Снегът се сипеше навън, а огънят в огнището пращеше и хвърляше искри. Задоволена и щастлива, Елизабет се гушеше под одеялото в прегръдките на Иън. Мина й през ума мисълта за закуската, която не бяха докоснали, и за разточителната закуска, която биха им сервирали в Монтмейн. С въздишка се измъкна изпод завивката и започна да се облича.
Когато застана до печката, за да претопли бекона, Иън застана зад нея, прегърна я през талията и надникна над рамото й.
— Това като че ли става за ядене, при това изглежда много вкусно — пошегува се той. — Очаквах по- скоро нашата „традиционна закуска.“
Тя се усмихна и го остави да я обърне към себе си.
— Кога трябва да се връщаме? — попита тя, като си помисли колко е уютно тук с него.
— Какво ще кажеш за два месеца?
— Ще кажа, че е великолепно, но ти сигурен ли си, че можеш да изоставиш работите си толкова дълго?
— Ако пострадат прекалено от моето отсъствие, любов моя, спестил съм достатъчно джобни през последните три месеца. Очевидно съм много по-организиран, отколкото си мислех. А и Джордан ще ме уведоми, ако се появи нещо непредвидено.
— Дънкан обеща да ми донесе стотина книги — каза тя, като си мислеше как ще си запълват времето, — но ти сигурно си ги чел. А и да не си ги чел — прибави тя смеешком, — ще ги прочетеш до сряда. Страхувам се, че ще се отегчиш.
— Ще ми бъде трудно — с хладен глас се съгласи той. — Затрупани от снеговете, откъснати от света, без книги, без работа, чудя се какво ли ще правя — погледна я той похотливо.
Тя се изчерви, но каза съвсем сериозно, загледана в лицето му:
— Ако работите ти не потръгнат, ако средствата ти не достигат, няма ли да си щастлив да живееш тук с мен?
— С теб ли?
— Разбира се.
Усмихна й се.
— И все пак — притегли я той по-близо до себе си — може би ще решиш да се върнеш в Монтмейн, като разбереш, че смарагдите ти са в касата.
Очите й заблестяха от любов.
— Толкова съм доволна. Когато разбрах, че Робърт ме е излъгал, бях потресена, че ги продадох.
