— Ще се потресеш още повече — шеговито й каза той, — когато разбереш, че цената им е била леко занижена. Откупих за четирийсет и пет хиляди лири продадените, а от бижутера купих каквото беше останало от комплекта за пет хиляди лири.
— Този… този безсъвестен крадец! — избухна тя. — Даде ми само пет хиляди за целия комплект. — Тя поклати глава, отчаяна от неспособността на Иън да се пазари.
— Направо те е измамил.
— Но аз никак не се притесних — продължи да я дразни Иън. — Защото знаех, че ще ги откупя с парите от твоята издръжка. С лихвите, разбира се. Според моите сметки — каза той и пресметна наум, нещо, което щеше да отнеме на Елизабет няколко минути, и то след като запише цифрите на лист — дължиш ми сто петдесет и една хиляди сто двайсет и шест лири.
— Сто петдесет и… какво? — извика тя, като хем се смееше, хем се ядосваше.
— В сумата влиза и цената на Хейвънхърст. Прибавих я към общата сума.
Великолепните очи на Елизабет се напълниха със сълзи.
— Откупил си Хейвънхърст от онзи противен господин Демаркъс!
— Да. И той наистина е противен. Той и твоят чичо трябва да се сдружат. Двамата надушват изгодата като търговци на камили. Платих сто хиляди лири за имението.
Тя зяпна от възхищение.
— Сто хиляди лири! О, Иън…
— Обичам, когато произнасяш името ми.
Тя се усмихна, но си мислеше за прекрасната сделка, която бе направил Иън.
— Точно толкова ми плати той и след като подписахме документите, ми каза, че след година или две ще го продаде за сто и петдесет хиляди лири.
— Вероятно щеше да ги получи.
— Но не и от теб — произнесе се тя гордо.
— От мен никога — захили се той.
— А опита ли се?
— Опита за двеста хиляди, щом разбра колко е важно за мен да откупя имението.
— Трябва да си бил много изобретателен, за да го убедиш да свали толкова много.
Иън опря челото си до нейното и като се стараеше да говори сериозно, се съгласи.
— Наистина бях изобретателен.
— И все пак се чудя как го склониш?
Като сподави смеха си, Иън каза:
— Предполагам, че е защото държах нещо, от което имаше повече нужда, отколкото от печалба.
— Наистина ли? — каза тя очарована. — И какво беше това нещо?
— Бях го стиснал за гушата.
Епилог
От терасата на къщата Иън съзерцаваше великолепните градини на Монтмейн, където сред разцъфтялото мушкато се мяркаха златокосите глави на Елизабет и на тригодишната им дъщеря Каролайн. Бяха коленичили и много задълбочено наблюдаваха растенията. Елизабет каза нещо и Каролайн звънко се засмя.
Дядо му и Дънкан се бяха задълбочили в игра на шах. Същата вечер очакваха седемстотин души гости за бала, който Иън даваше по случай рождения ден на Елизабет. Мълчаливата игра на двамата шахматисти внезапно бе прекъсната от появата на шестгодишно момченце, което вече поразително приличаше на Иън. Заедно с детето беше неговият домашен учител с доста измъчен вид от постоянните му въпроси, които говореха за интелект също поразително напомнящ за интелекта на Иън.
— Моля за извинение — каза господин Туиндъл с дълбок поклон, — но младият господар Джонатан и аз спорим по въпрос, който току-що се досетих, че вие можете да разрешите, ваше преосвещенство, ако бъдете така любезен.
Дънкан престана да пресмята ходовете си до почти сигурната победа и се усмихна със съчувствие на измъчения учител.
— С какво мога да ви помогна? — попита той, като поглеждаше ту към него, ту към красивото дете, което сякаш бе забравило спора и наблюдаваше фигурите върху шахматната дъска.
— Въпросът засяга — започна да обяснява господин Туиндъл — представата ни за рая, ваше преосвещенство. И по-точно за описание на упоменатото място, което цяла сутрин се опитвах да убедя младия господар Джонатан, че не е нелогично.
В този момент младият господар Джонатан откъсна поглед от шахматната дъска, сложи ръце на гърба си и погледна двамата си дядовци с вид на човек, който се чуди как могат да се говорят такива абсурдни неща.
— Господин Туиндъл — обясни детето, като се стараеше да не обиди учителя си — смята, че в рая улиците са павирани със злато. Това е невъзможно.
— И защо да не е възможно — възкликна херцогът изумено.
— Защото паважът ще се нагорещява много през лятото и ще пари на копитата на конете — каза Джон, недоумяващ как може прапрадядо му да е толкова недосетлив. После погледна другия си дядо с надежда за по-смислен отговор. — Сър, не намирате ли идеята за улици в рая, павирани с метал, твърде невероятна?
Дънкан си спомни разговорите с Иън, когато беше на същата възраст, облегна се удобно И с видимо задоволство каза:
— Попитай баща си. Ето го там.
Момченцето кимна сериозно, забави се само да прошепне нещо на ухото на прапрадядо си, като сви ръчичката си на фуния, и отиде при баща си.
— Защо не отговорихте на въпроса на Джон, Дънкан? — полюбопитства херцогът. — Описанието на рая е точно по вашата част.
Дънкан се засмя.
— Когато Иън беше на шест години, постоянно ме въвличаше в теологични и реторични спорове, точно както сина му. Бях свикнал да губя. Беше доста отчайващо положение. — Той погледна към момченцето, което очакваше баща му да го забележи, и прибави развеселено: — Очаквам този ден от десетилетия. Между другото какво ви прошепна Джон?
Херцогът поруменя.
— Той… ах… каза, че ще ми вземете царицата след четири хода, ако не играя с офицера.
Двамата старци се заляха от смях и Иън погледна през рамо. Тогава забеляза Джонатан. Усмихна се на сина си, който бе заченат през онази снежна нощ в Шотландия, и му отдаде цялото си внимание.
— Имаш вид — пошегува се той — на мъж с идеи. — Погледна измъчения учител, после сина си и добави съчувствено: — Предполагам, че с господин Туиндъл имате отново някакъв спор. Този път за какво е?
Джон най-после се успокои. Обикновено всички смущаваха от разсъжденията му и от въпросите му, но баща му не само че винаги го разбираше, но и винаги му отговаряше задоволително.
— Говорехме за рая — довери му той тихичко Господин Туиндъл иска да ме накара да повярвам, че там улиците са от злато. Представяш ли си — позасмя и той — как ще се размекнат и нагорещят през юли! Никой няма да иска да ходи по тях.
— Какво каза господин Туиндъл, когато изрази това мнение? — много сериозно полита Иън.
— Каза, че сигурно няма да имаме крака.
— Това е доста тревожна мисъл — съгласи се Иън. — Ти как си представяш рая?
— Не мога да си го представя. А ти?
— Аз си го представям, но това си е мое мнение — каза Иън на ококорения си син, прегърна го през раменцата и посочи към градините. Елизабет и Каролайн като че ли почувстваха, че ги наблюдават, погледнаха към терасата, усмихнаха се и помахаха — две зеленооки момичета със златни коси и очи, изпълнени с любов. — Според мен — тържествено довери Иън — ето това е раят.
— Няма ангели — отбеляза Джон.
