Елизабет срещна замъгления му поглед, като продължаваше да мълви любовни думи:
— Мечтаех за нашата любовна нощ толкова дълго… мечтаех за начина, по който ме държиш в прегръдките си, след като сме се любили, да те усещам още в себе си и че можеш да ме дариш с дете. — Тя замилва лицето му с тръпнещи пръсти и го зацелува. — Но най-много от всичко — мълвеше тя — мечтаех за неземното удоволствие да усещам движенията ти в мен.
Това сладостно предизвикателство сломи сдържаността му, от гърдите му се изтръгна дълбок стон, целуна я, прегърна я силно и започна отново да я люби с толкова болезнена сила, сякаш търсеше опрощение, което намери, когато тя се изви в ръцете му сякаш бе част от неговото тяло, което се разтресе в конвулсии във върховния миг. Сърцето му биеше до пръсване, дълбоко поемаше дъх, като продължаваше със силни тласъци да я възбужда, за да й достави още веднъж удоволствието, за което сам той жадуваше. Тя закрещя името му, изви ханша си като дъга, тялото й тръпнеше до изнемога.
Иън се обърна по гръб, увличайки я със себе си, все така слети в едно и изля семето си дълбоко в нея. Той си помисли, че нищо по-силно не е преживявал в живота си. Отмести кичурите коса от лицето й и с развълнуван глас й каза същото, което тя му каза през онзи ужасен ден в неговия кабинет:
— Обичам те и никога не съм преставал да те обичам.
От отговора й го заболя сърцето.
— Зная.
— А откъде знаеш, любима? — попита той с измъчена усмивка.
— Толкова силно желаех да е истина, а ти винаги си ми давал всичко, което съм пожелавала. Не можех да повярвам, че не ме обичаш и няма повече да ме любиш. Поне само още веднъж, само веднъж.
Тя леко се измести и Иън я задържа.
— Стой, любима, не се движи — прошепна неизказано нежно той и когато видя недоумението й каза, — защото зачеваме нашето дете.
Очите й потърсиха неговите.
— Защо мислиш така?
— Защото — отвърна й той, галейки косата й — толкова силно го желая, а ти винаги си ми давала всичко, което съм пожелавал.
Тя се притисна към него, сгуши се в прегръдките му, а Иън се опияни от любов.
Елизабет искаше това да е истина, а той знаеше, че е истина.
Яркото сутрешно слънце блестеше в прозорците, когато Иън се събуди. Усещаше се здрав и бодър, което от три месеца не му се бе случвало. Беше го пробудило някакво непонятно чувство, а може би сън и предпочете забравата на съня пред празнотата, която го очакваше.
Но все пак се събуди. Леглото беше тясно и малко и си помисли, че пак е спал на дивана вместо на леглото в своята спалня в Монтмейн, тъй като празнотата на огромното легло, което някога делеше с Елизабет, му бе непоносима. Почувства, че се започва отново — тъпата болка, съжалението, тревогата. Отвори очи и примигна срещу силната светлина, огледа се и изведнъж се опомни къде е и с кого бе прекарал великолепната любовна нощ. И го завладя радост, душата му ликуваше.
После усети уханието на пържен бекон и се усмихна при спомена за онази паметна закуска, която тя приготви за него. Тази сутрин би ял и трици, стига очите му да пируват, докато я гледа.
Елизабет бе застанала пред печката, препасана с престилка, и си наливаше чай. Не бе забелязала, че Иън вече е седнал на дивана и погледна към Шедоу, която ревностно следеше приготовлението на бекона.
— Какво мислиш за господаря си? — попита тя кученцето. — Нали ти казах, че е хубав. Въпреки че, признавам си, бях забравила колко е хубав.
— Благодаря — каза той нежно усмихнат.
Елизабет се обърна изненадана и косата й се пръсна като златен водопад. Облечен в дебела селска риза и шоколадовокафяви бричове с ръце на тила, с небрежно протегнати крака, той бе въплъщение на абсолютното мъжко доволство.
— Изтегнал си се кралски — подсмихна се тя.
— Чувствам се като крал. — Усмивката му помръкна, когато тя му подаде чаша с кафе. — Може ли да закусим малко по-късно? — попита.
Елизабет кимна.
— Приготвих бекона, когато чух, че се размърда преди около час. Имах намерение само да го претопля, когато слезеш. Защо да закусваме по-късно? — попита, зачудена дали не се страхува от готварските й способности.
— Защото има разни неща, за които трябва да си поговорим.
Елизабет ненадейно се почувства потисната. През нощта бе разказала на Иън всичко — от появяването на Робърт в Хейвънхърст до пристигането й в Парламента. Когато завърши разказа си, бе толкова изтощена от вълнението и от любовното изживяване, че заспа веднага, преди да чуе неговите обяснения. И сега никак не й се искаше да развалят очарованието на тяхното помирение.
— Причинихме си зло един на друг — спокойно каза той, когато видя нежеланието й. — Ако се опитаме да го премълчим, да се престорим, че нищо не се е случило, то ще се прокрадва помежду ни. Ще ни преследва точно когато най-малко го очакваме, при най-малък повод ще се появява и ще застава между нас. Ще кажа или ще направя нещо неволно, което ще отвори старата ти рана, и аз няма да зная защо си сърдита или наскърбена, или защо си подозрителна. Същото се отнася и за теб. Снощи ти ми даде твоите обяснения и няма нужда да ги повтаряш. Мисля, че имаш право да чуеш моите.
— Толкова си мъдър! — каза тя с нежна усмивка.
— Ако бях мъдър — сухо каза той, — нямаше да бъдем разделени с месеци. Но аз изстрадах много и много мислих как ще продължим да живеем, като приех, че все някога ще ми разрешиш да те открия, и реших, че единственият начин е да си кажем открито всичко, което сме премълчавали.
Но Елизабет още се колебаеше, тъй като не бе забравила убийствения гняв, с който я посрещна след процеса. Страхуваше се да не го предизвика и сега.
Той хвана ръката й и я притегли на дивана до себе си. Тя приглади всяка гънка на полата си, после неспокойно се загледа в снега през прозореца. Иън се натъжи, когато разбра, че се притеснява.
— Дай ми ръката си, любима. Можеш да ме питаш за всичко, без да се страхуваш, че ще се разгневя.
Спокойният му глас и нежността на ръката му разсеяха опасенията й. Като го погледна право в очите, Елизабет попита:
— Защо не ми каза, че Робърт се е опитал да те убие и че ти си го пратил в чужбина с един от твоите кораби? Защо ме остави да си мисля, че просто е изчезнал?
Почувства огромното му съжаление, когато й отговори:
— През пролетта, когато ти си тръгна оттук и Дънкан ме поздрави с цял списък с престъпления спрямо теб, предполагах, че брат ти ще се върне в Англия с „Ариана“. Нямах представа, че живееш съвсем сама в Хейвънхърст или че си била отхвърлена от обществото заради моето поведение. Не знаех че нямаш родители, че нямаш пари. Трябва да ми повярваш.
— Вярвам ти — искрено каза тя. — Лусинда наговорила всички тези неща на Дънкан и ти дойде при мен в Лондон. Казахме си тези неща, само за Робърт нито дума не си казахме. Защо и тогава премълча за Робърт?
— Кога? — попита той, отчаян от собственото си лекомислие. — Кога бих могъл да ти го кажа? Когато дойдох да поискам ръката ти, едва те склоних да се омъжиш за мен, понеже се съмняваше, че го правя от съжаление. Ако ти бях казал какво е моето участие в изчезването на Робърт, щеше да си уверена, че точно от съжаление искам да се оженя за теб. Между другото ти не ме харесваше особено и изобщо не ми вярваше — припомни й той. — Щеше да захвърлиш в лицето ми нашите споразумения, ако ти бях казал, че съм отвлякъл брат ти, без да се съобразиш, че съм имал основателна причина. Има още една причина, която не съм ти казвал — прибави Иън. — Исках да се оженя за теб и бях готов на всичко, за да го постигна.
Тя му се усмихна с една от най-обезоръжаващите си усмивки.
