Елизабет би се осмелила да застане пред всички лордове в Парламента и след като не успя да ги убеди с разумна логика, смени тактиката и се възползва от собствените им слабости — глупост и високомерие — за да ги победи. Ако тогава не беше толкова бесен, щеше да скочи на крака и да й изръкопляска, защото го заслужаваше. Постъпи както с Евърли. Когато не успя разумно да го убеди, че Иън е невинен и не е мамил в играта, се превърна в безпомощна госпожичка, която тропа с краче и настоява Евърли да изпълни обещанието си към нея.
Макар да я бе обвинил в егоизъм, много добре знаеше, че тя се бе явила, за да го спаси от смъртна присъда.
Когато разумът му се проясни след силната болка и гнева, той по нов начин погледна на случая с Уърдсуърт в сватбения им ден. Ако неговият агент се бе явил при него в същия ден и по същия повод, Иън пак щеше да се ожени, толкова много я обичаше и желаеше.
Освен любовта си към него тя нямаше друг таен мотив, за да приеме предложението му. Може би е искала да спаси и Хейвънхърст, но за да повярва в подобен мотив, трябваше да повярва, че е загубил ума си от целувките й. Но вече не вярваше на сърцето си, а на интелекта си.
С интелекта си съзнаваше, че от всички жени на света само Елизабет му подхождаше във всяко отношение.
Само тя би се осмелила да застане срещу него, точно когато го освободиха, и след като я нарани и унизи дълбоко, да му заяви, че ще започнат битка за любовта им, която той няма да спечели: „И когато повече няма да можеш да издържаш — му беше обещала тя с онзи неин сладостен, изпълнен с горест глас, — ще се върнеш при мен и аз ще ридая в прегръдките ти, ще ти кажа, че съжалявам за всичко, което сторих. И тогава ти ще ми помогнеш да открия начин сама да си простя.“
Иън си помисли тъжно, че е много трудно да се признае за победен, тъй като победителят го няма, за да се предаде.
След около пет часа Иън се събуди в стола, където бе заспал. Стана, разкърши се и отиде да се изкъпе и преоблече. После здраво се хвана на работа. Постъпваше така всеки ден, откакто Елизабет я нямаше.
По някое време икономът му влезе и му подаде плик от Александра Таунсенд. Той го отвори и оттам изпадна чек. Не го погледна, тъй като прочете първо писмото: „Това е от Елизабет — пишеше Александра. — Продала е Хейвънхърст.“ Остро чувство на вина и силна тъга пронизаха Иън. По-нататък в писмото се казваше:
Натоварена съм да ви предам цялата дължима сума за смарагдите, плюс лихвите за дните от момента на продажбата. Тя с пълно право смята, че смарагдите не са били нейни, за да ги продава.
Той погледна чека и малкото листче със сметките на Елизабет за лихвите.
Очите му се напълниха със сълзи и той тихичко се разсмя — беше му платила половин процент по-ниска лихва от официалната.
След половин час Иън се представи на иконома на Джордан и помоли за среща с Александра. Тя влезе в гостната и с явна ненавист каза:
— Питам се това съобщение ли ви накара да дойдете? Имате ли представа какво означава, или по-скоро означаваше Хейвънхърст за нея?
— Ще й го върна — обеща той с мрачна усмивка. — Знаете ли къде е тя?
Александра остана с отворена уста от нежността в очите му, в гласа му.
— Къде е тя? — попита отново той.
— Не мога да ви кажа — изрече със съжаление младата жена. — Знаете, че не мога. Обещала съм.
— Дали има някаква, макар и слаба вероятност, ако помоля Джордан — продължи той, — да ви убеди да ми кажете?
— Страхувам се, че не — отвърна Александра. Очакваше отговорът й да го разгневи, но той колебливо се усмихна и много мило й каза:
— Много приличате на Елизабет. Напомняте ми за нея.
Все още недоверчива към чувствата му, тя превзето отговори:
— За мен това е голям комплимент, милорд.
За нейно най-голямо изумление Иън Торнтън се пресегна и я погали по брадичката.
— Казах каквото си помислих — усмихна й се той. Тръгваше си, когато видя Джордан, подпрян до вратата, весело и многозначително усмихнат.
— Ако не бе изгубил от поглед своята съпруга, Иън, нямаше да търсиш прилика с моята.
Когато неочакваният им гост си замина, той попита Алекс:
— Ще съобщиш ли на Елизабет, че той идва да я вземе?
Тя първо кимна, но после неуверено каза:
— Не, мисля, че няма да го направя. Вече й писах, че той пита за нея, всъщност той само това направи.
— Ще хукне при нея по-бързо, отколкото сам си е представял.
— Може би.
— Ти като че ли още не му вярваш? — усмихна се изненадан съпругът й.
— След тази визита му вярвам… до известна степен… но като си помисля за сърцето на Елизабет, ставам недоверчива. Той й причини толкова много болка и не искам да й давам напразни надежди, защото по този начин ще му помогна да я наскърби отново.
Джордан я погали по брадичката, точно като братовчед си, после я прегърна.
— Тя също го нарани, нали знаеш?
— Може би — неохотно призна Алекс. Той се усмихна:
— Беше много по-милостива, когато потъпках чувствата ти, любов моя.
— Беше така, защото те обичах — отговори тя и се притисна към гърдите му.
— А дали ще заобичаш поне малко моя братовчед, ако той промени отношението си към Елизабет?
— Бих намерила място в сърцето си за него — призна тя, — ако й върне Хейвънхърст.
— Ще му струва цяло състояние, ако се реши — подсмихна се Джордан. — Знаеш ли кой го купи?
— Не, а ти?
— Да, зная — Филип Демаркъс.
Тя се разсмя:
— Не ли той онзи противен човек, който каза на принца, че ще трябва да плати, за да се разходи по Темза с новата му яхта.
— Точно той е.
— Как мислиш, дали е измамил Елизабет?
— Нашата Елизабет ли! — разсмя се Джордан. — В никакъв случай. Но не искам да съм на мястото на Иън, ако Демаркъс се досети, че имението има сантиментална стойност за него.
През следващите две седмици Иън успя да откупи смарагдите на Елизабет и Хейвънхърст, но не успя да открие следа от жена си. Къщата й в Лондон не приличаше на къща, а на затвор и той усещаше, че Елизабет го подлага на това изпитание, за да му даде някакъв заслужен урок.
После се завърна в Монтмейн, където още няколко седмици обикаля стаите, с часове наблюдаваше огъня в камината, сякаш там можеше да открие отговора. Най-накрая не издържа. Не можеше да работи, непрекъснато правеше грешки. И още по-лошо, започнаха да го преследват кошмари. Чуваше стъпките й из цялата къща или си представяше, че се е влюбила в друг, и мъчителните картини го преследваха от стая в стая.
В един ясен мразовит ден през декември той даде наставления на иконома си и на цялата прислуга, ако се получи някакво известие от Елизабет да му го препратят незабавно, и замина за дома си в Шотландия. Това беше единственото място под слънцето, където би могъл да намери покой от празнотата, която го владееше, и от непоносимата мисъл, че тя повече няма да го потърси. Прекалено много време измина. Ако красивото храбро момиче, за което се ожени, желаеше да бъдат заедно, досега щеше да го заяви по
