бюрото си и позвъни. — Доведи Ларимор — нареди на Долтън, който незабавно се появи на вратата.
Елизабет се вкамени, отчаяно търсеше начин да го трогне, защото с цялото същество чувстваше, че той я обича. И наистина, ако някой обича силно, толкова силно, че да бъде уязвен дълбоко… И тогава се досети какво прави и защо го прави, спомни си историята за лабрадора, която викарият й разказа. Но тя не беше куче, което да изриташ от дома си, от живота си.
Обърна се и се приближи до бюрото. Подпря се с длани и почака, докато той не я погледна в очите.
С вид на съкрушен, но безразсъдно смел ангел, Елизабет се взря в лицето му, а гласът й трепереше от любов:
— Чуй ме много внимателно, мили, защото няма да ти позволя да ни обречеш на това нещастие. Ти ми подари любовта си и аз няма да ти разреша да ми я отнемеш. Колкото по-твърдо се стремиш да ме лишиш от нея, толкова по-твърдо ще ти се противопоставям. Ще те преследвам в съня ти нощем, точно както ти ще преследваш мен всяка нощ, когато съм далеч от теб. Ще лежиш всяка нощ буден и ще ме желаеш и ще знаеш, че и аз лежа будна и те желая. И когато почувстваш, че повече не издържаш, ще се върнеш при мен, а аз ще бъда там и ще те чакам. Ще ридая в прегръдките ти и ще ти кажа колко много съжалявам, а ти ще ми помогнеш да открия начин как да простя сама на себе си…
— Да те вземат дяволите! — прекъсна я той, а лицето му пребледня от ярост. — Какво трябва да направя, за да престанеш?
Елизабет се сгърчи от ненавистта в този глас, който обожаваше, и като се сдържаше да не се разплаче, довърши:
— Нараних те много, любов моя, и ще те наранявам още през следващите петдесет години. И ти ще ме нараняваш, Иън, но надявам се никога толкова тежко, колкото сега. Но ако така трябва да бъде, ще го понеса, защото другата възможност е да живея без теб, а това за мен ще означава, че животът ми е свършен. Разликата е, че аз го знам, а ти не го знаеш, поне не още.
— Свърши ли?
— Не — каза тя и се изправи, когато долови стъпките по коридора. — Аз не съм лабрадор. Не можеш да ме изпъдиш от живота си, защото аз искам да остана при теб.
Когато тя излезе, Иън се огледа в смълчаната стая, току-що изпълвана с присъствието й и се зачуди какво искаше да каже с последната си забележка. В това време Ларимор влезе и той го покани да седне срещу него.
— Досетих се от съобщението ви, че желаете да заведете дело за развод.
Иън не отговори веднага, тъй като думите на Елизабет звучаха в главата му и той ги съпостави с лъжите, които ги съпровождаха от първата вечер на тяхното запознанство. Спомни си мъката, която изпита през първата седмица, след като тя го напусна. Сега чувстваше само хладно презрение. Погледна адвоката, който очакваше нареждания.
И кимна.
36.
На следващия ден Елизабет чакаше почти до вратата на Промънад Стрийт да доставят и двата вестника. На заглавната страница на „Таймс“ с едри букви се четеше:
В „Газет“ подигравателно се отбелязваше, че:
Маркиз Кенсингтън заслужава не само оправдание, но и орден за самообладание пред образа на крайно невъздържание!
И в двата вестника се описваха, според Елизабет доста объркано, смехотворните й обяснения.
Ден преди процеса към Иън се бяха отнасяли подозрително и студено, на следващия ден бе приет навсякъде със съчувствие. Обикновените хора вярваха, че където има дим, има и огън и щом е бил обвиняем, все нещо е направил, но за разлика от бедните богатите се изплъзваха от въжето. Тези хора щяха да продължат да смятат Иън за злодей, това за Елизабет бе ясно.
Положението на Елизабет също драматично се бе променило. Повече никой не мислеше, че е жертва на насилие или че е прелюбодейка; беше станала знаменитост за жените със скучен живот, пренебрегната от бездушните, строго и неодобрително съдена от съпрузите в обществото. Но те й бяха простили, защото в Кралския съд тя се бе въплътила в ролята на съпругите, които те имаха. Ако Роди Кърстеърс не бе настоял, тя щеше да остане зад желязната порта на Промънад Стрийт, за да чака Иън.
И като излезе в обществото, разбра, че е постъпила правилно. По този начин напомни на Иън за своето съществуване, тъй като той очевидно я бе изхвърлил от ума си. От Джордан и Александра научи, че Иън живеел постарому, все едно нищо не се е случило. Работеше, играеше хазарт с приятели в „Блекмор“, ходеше на опера с други приятели и даваше вид на човек, който много работи и много се забавлява.
Елизабет знаеше, че този светски водовъртеж не е по вкуса на съпруга й и само доказваше, че той се съпротивлява безуспешно срещу мисълта за нея. Пишеше му писма, но прислугата не ги приемаше.
Най-накрая реши да последва неговия пример и да си намери занимания, за да може да понася чакането. Но това се оказа още по-мъчително. Срещаха се случайно по балове или в операта, но Иън изглеждаше все по-отчужден. Чичо му й казваше, че повече няма смисъл да му иска прошка, а дядо му я потупваше нежно по ръцете и казваше: „Той ще се върне, миличка.“
Най-накрая Александра убеди Елизабет, че някакво съперничество ще го накара да се върне. Същата вечер на бала у лорд и лейди Франклин Елизабет видя Иън да разговаря с приятели. Събра цялата си смелост и започна открито да флиртува с виконт Шефилд. Докато танцуваше и се смееше с красивия виконт, с крайчеца на окото си наблюдаваше Иън — той гледаше право през нея като през празно пространство. Тази вечер той си тръгна с лейди Джейн Адисън под ръка. За пръв път, откакто се бяха разделили, той показа подчертано внимание към друга жена, както и пълно безразличие към фриволното поведение на Елизабет.
Поведението му обърка и разгневи Алекс.
— Той се бие с твоите оръжия! — възмущаваше се тя. — Не трябваше така да се развият нещата. Трябваше да го накараме да ревнува и да тръгне по петите ти. А може би той е ревнив и иска да те накара и ти да ревнуваш.
Елизабет тъжно се усмихна.
— Иън веднъж ми каза, че влиза в кожата на противника си. Показа ми, че знае точно какво си мисля да постигна с Шефилд, и ме предупреди повече да не го правя. Той наистина иска да ме прогони, разбираш ли? Не иска само да ме накаже или да ме накара да страдам, преди да ме приеме отново.
— Наистина ли мислиш, че иска завинаги да те прогони? — попита Александра и я прегърна.
— Зная, че иска.
— И какво ще правиш?
— И аз не зная. Но си мисля, че ако ме вижда, няма да може съвсем да ме забрави и ще имам възможност да спечеля.
Но тук Елизабет сгреши. Месец след оправданието на Иън Бентнър почука на вратата на гостната, където бяха Александра и Елизабет.
— Пристигна някакъв човек — Ларимор — съобщи той. — Каза, че носи документи, които трябва лично да ви връчи.
Елизабет пребледня.
— Каза ли за какво се отнасят документите?
— Не желаеше да ми съобщи, но аз му казах, че няма да ви безпокоя, ако не зная за какво се отнася.
— И какви са документите? — попита Елизабет, но вече се досещаше.
Бентнър погледна мрачно встрани.
— Заявление за развод.
