— Не, това изобщо не е всичко — избухна той. — След като го раних, това копеле застана там, насочи револвера си към мен, от което аз се облях в пот. А след то с по един изстрел откъсна пискюлите на проклетите ми ботуши.
— Той… той какво? — попита Елизабет, без да разбира яда на Робърт. — Със сигурност не си ядосан, че не те е убил.
— По дяволите, нищо ли не разбираш? Той не пропусна случайно целта! Той ме оскърби! Стоеше там с очен към сърцето ми револвер, кръвта му се стичаше ранената ръка и в последната секунда вместо в мен, прицели в пискюлите на ботушите ми и ги откъсна — с по един изстрел. Показа ми, че може да ме убие, ако желае, и всеки, който беше там, видя какво се случи, едно оскърбление, по дяволите мерзката му душа!
— Ти не само че не отстъпи — прекъсна го лорд Хауард не по-малко разгневен, — но стреля, преди да е даден сигналът. Опозори и себе си, и мен. Още повече, ако се разчуе за този дуел, всички ще ни арестуват. Торнтън ти даде удовлетворение, като дойде на уреченото място в уречения час и отказа да използва револвера си. По този начин се призна за виновен. Ти какво повече очакваше?
И като че ли повече не можеше да понася Робърт, обърна гръб и си тръгна. Елизабет го последва, като отчаяно се чудеше как да защити брат си.
— Сигурно сте измръзнали — позапъна се тя. — Не бихте ли приели чаша чай?
Лорд Хауард поклати глава и продължи към входната врата.
— Върнах се само за да си взема каретата.
— Тогава ще ви изпратя — продължи тя. Когато стигнаха до вратата, момичето си помисли, че той ще си тръгне, без да се сбогува. Вече на прага, лорд Хауард се поколеба и тогава се обърна.
— Довиждане, лейди Елизабет — каза с огромно съжаление в гласа и си тръгна. Тя не забеляза нито тона му, нито че си е тръгнал. За първи път тази сутрин осъзна, че някъде правят операция на Иън, за да извадят куршума от ръката му. С подкосени крака се облегна на вратата и преглътна конвулсивно, за да не повърне при мисълта за болката, която самата тя му причини. Снощи беше прекалено изплашена от предстоящия дуел, за да се замисли как ли се е почувствал Иън, когато Робърт му каза, че е сгодена. Сега и накрая взе да се досеща и стомахът й се сви. Иън й говореше, че ще се ожени за нея, беше я целувал, беше я прегръщал страстно и нежно, беше й казал, че се е влюбил в нея. За отплата Робърт се беше нахвърлил върху него, презрително му бе заявил, че е недостоен за нея и че тя е вече сгодена. И най-накрая тази сутрин го бе ранил заради това, че се е домогвал твърде нависоко.
Елизабет сподавено се разхлипа от разкаяние. Иън нямаше титла, нито пък можеше да претендира за благороден произход според разбиранията на добрия тон, но тя инстинктивно чувстваше, че той е достоен и горд човек. Гордостта му прозираше в израза на бронзовото му лице, в походката му, във всеки негов жест, а тя и Робърт я погазиха. Снощи в зимната градина го бяха направили на глупак и го бяха принудили днес да се дуелира.
Ако тогава Елизабет знаеше къде да го намери, много се надяваше, че щеше да смекчи гнева му, да му обясни всичко за Хейвънхърст и за нейната отговорност, и че не някакъв негов недостатък я спира да се омъжи за него, а именно тези неща.
Тя се отдръпна от вратата и бавно тръгна по коридора към гостната, където брат й седеше съвсем оклюмал.
— Това не е краят — скръцна със зъби той и я погледна. — Един ден ще го убия заради наглото му поведение.
— Не, ти няма да го убиваш! — изрече Елизабет с разтреперан от тревога глас. — Боби, чуй ме, ти не схвана какво се случи с господин Торнтън. Той не е направил нищо непристойно, наистина. Разбираш ли — сподавено добави тя, — той вярваше… как да кажа… че се е влюбил в мен. Искаше да се ожени за мен…
Робърт се изхили грубо и презрително.
— Така ли те залъга? — подигра й се той, а лицето му стана моравочервено от гняв заради нейната безотговорност към семейството й. — Добре тогава, нека да ти разясня нещо, тъпоумно същество. Той се изрази съвсем ясно и безцеремонно — теб е искал само за леглото си, малко боричкане под чаршафите, нищо друго.
Елизабет почувства, че й прилошава, и поклати глава.
— Не, грешиш. Когато ни свари, той те уведоми, че намеренията му са почтени, нима не си спомняш?
— Дяволски бързо промени мнението си, когато му казах, че нямаш пукната пара — нахвърли се Робърт, като я гледаше със съжаление и презрение.
Тя едва се държеше на краката си и се свлече на дивана до брат си, смазана от съзнанието за глупостта и лековерието си, които щяха да погубят и двамата.
— Прощавай — прошепна отчаяно. — Прости ми. Рискува живота си заради мен тази сутрин, а аз дори не съм ти благодарила.
И тъй като друго не й дойде наум, го прегърна през раменете.
— Благосклонната съдбата няма да ни изостави, никога не ни е изоставяла — доста неуверено го утешаваше тя.
— Този път няма да стане — отвърна той, с празни от отчаяние очи. — Напълно сме съсипани, Елизабет.
— Не мисля, че е толкова зле, колкото твърдиш — продължи тя, без сама да си вярва. — А и лорд Мондевейл ме обича, струва ми се. Със сигурност ще разбере какви са причините за тази каша.
— А междувременно — най-накрая се обади Лусинда с типичната си хладна разсъдливост — Елизабет трябва да се покаже в обществото както обикновено, иначе ще се злепостави допълнително и клюките ще се раздуят. Вие, господине, трябва да я придружавате.
— Вече няма значение, нали ви казах — изпъшка Робърт, — съсипани сме.
Той беше прав. През онази вечер, докато Елизабет храбро очакваше да се уредят нещата с нейния годеник и който, както изглежда, е бил в щастливо неведение за падението й през уикенда, клюките вече бяха разтърсили обществото като природно бедствие. Епизодът в зимната градина се разправял разкрасен с най-пикантни подробности, като например как тя му била изпратила записка с покана за среща. Понесъл се и далеч по-скандалният слух, че тя била прекарала целия следобед с Иън Торнтън в усамотена горска хижа.
— И това копеле е един от онези, които разпространяват пикантериите — разяри се Робърт, когато на другия ден приказките стигнаха и до неговите уши. — Иска да си измие ръцете, като твърди, че си му изпратила писъмце с покана за среша в зимната градина и че си го преследвала. И да знаеш, не си първата жена, която си е изгубила ума по него. Само че си най-младата и най-наивната. Говори се, че само за тази година освен с Шарис Дюмон е бил още е коя ли не. Обаче никоя от тях не е била толкова лекомислена, че да афишира неблагоразумието си.
Елизабет се чувстваше безкрайно унизена, за да спори или протестира. Сексуалният магнетизъм на Иън Торнтън вече не й влияеше и тя осъзна, че поведението му с било типично за женкар, който си е наумил да прелъстява. Само няколко часа след тяхното запознанство той заяви, че е почти влюбен и иска да се ожени за нея — всеки развратник точно така би излъгал своята жертва. Беше прочела много романи и знаеше, че тези ловци на зестри и развратни типове прелъстяват своята жертва, като й се кълнат в любов, докато всъщност се домогват само до още едно завоевание. Елизабет като пълна глупачка си мислеше, че той е жертвата на несправедливите социални предразсъдъци.
Едва сега разбра, но твърде късно, че социалните предразсъдъци съществуват, за да я защитят от мъже като него и че тази е причината обществото да го отхвърля.
Но на Елизабет й предстоеше да изтърпи още едно унижение. Приятели на виконт Мондевейл, осведомени за предбрачния му договор, най-накрая решиха, че е техен дълг да съобщят на щастливия годеник слуховете за жената, на която бе предложил своята ръка.
На следващата сутрин той направи посещение на Рипъл Стрийт и оттегли предложението си. И тъй като Робърт отсъстваше, Елизабет го прие в гостната. Само един бегъл поглед към скованата му стойка и суровото изражение й бе достатъчен, за да се почувства все едно таванът се стоварва върху нея.
— Струва ми се, че неприятните сцени са излишни — изрече той надменно, без всякакво предисловие.
