Засрамена и разкаяна, тя се задави от сълзи и неспособна да говори, само поклати глава. Той се обърна и тръгна към вратата, но когато мина покрай нея, се извърна и я сграбчи за раменете.
— Защо, Елизабет? — попита, а красивото му лице се изкриви от гневно съжаление. — Кажи ми защо. Дължиш ми поне това.
— Защо? — повтори тя, като безразсъдно и с копнеж потърси прегръдката му, за да помоли за прошка.
— Мога да разбера, ако дъждът те е застигнал и случайно си го срещнала в някаква хижа, което всъщност ми каза и моят братовчед лорд Хауард. Но защо си му изпратила бележка с покана за среща насаме в зимната градина?
— Не съм пращала никаква бележка! — изкрещя тя и само гордостта и я задържа да не падне ридаеща в краката му.
— Лъжеш — изрече той безизразно и отдръпна ръцете си. — Валери видяла бележката, след като той я захвърлил и тръгнал да те търси.
— Тя греши — изхълца Елизабет, но той вече бе излязъл от гостната.
Тогава Елизабет си помисли, че по-унизена едва ли би могла да се почувства, но съвсем скоро откри, че се е заблудила. Когато виконт Мондевейл я изостави, всички приеха това като знак за нейната вина и тя повече не получи нито една покана, и нито един гост не се появи в лондонската къща на Рипъл Стрийт. По настояване на Лусинда девойката събра смелост и отиде на бала у лорд и лейди Хотън, която я бяха поканили, преди да се разрази скандалът. Остана само петнайсет минути, тъй като освен домакините, които по задължение я поздравиха, никой не я заговори и никой не направи и най-малък знак, че я познава.
Според добрия тон тя беше безсрамна и безпътна жена, опетнена и използвана, неподходяща компания и за невинните млади дами и за лековерните млади наследници, неподходяща за изисканото общество. Беше нарушила моралните закони, и то не с някой от нейната класа, а с мъж със съмнителна репутация, без социално положение. Не само бе нарушила законите, бе ги запратила в лицето на обществото.
Седмица след дуела Робърт изчезна, без да предупреди или да каже нещо. Елизабет се изплаши за него, не й се вярваше, че би я изоставил заради прегрешението й, но друго обяснение не й хрумна. Докато седеше сама в гостната и се молеше за неговото завръщане, новината, че е изчезнал, обиколи града. Пред вратата започнаха да се тълпят кредитори, които претендираха за огромни дългове, направени не само за нейното представяне в обществото, но неплащани с години от хазарт на брат й и дори на баща й.
Три седмици след приема у Шарис Дюмон, в един прекрасен слънчев следобед, Елизабет и Лусинда затвориха за последен път вратата на взетата под наем къща в Лондон и се качиха в своята карета. Когато минаха през парка, същите онези хора, които я бяха обсипвали с ласкателства и се бяха чудили как да се доберат до нея, щом я видеха, й обръщаха гръб с безразличие. Унизена и смазана, тя през сълзи съзря красив млад мъж с хубавичко момиче до него в екипажа. Виконт Мондевейл беше повел Валери на разходка и тя погледна Елизабет като че ли със състрадание. Но за измъчената Елизабет погледът й бе по-скоро триумфален. Страхът й, че брат й се е забъркал в някаква нечестна игра, отстъпи пред очевидния факт, че се е скрил от кредиторите си.
Елизабет се върна в Хейвънхърст и продаде всички ценни вещи, за да плати дълговете на брат си и на баща си от комар, както и онези за нейния дебют. После продължи да живее постарому. С кураж и решителност се отдаде на спасението на Хейвънхърст и на осемнайсетте слуги, които само срещу подслон, храна и нови дрехи веднъж в годината предпочетоха да останат с нея.
Малко по малко взе отново да се усмихва, чувството за вина и срамът я напуснаха. Свикна да не се задълбочава много върху печалните си грешки през своя първи и единствен сезон, защото споменът за тях, както и наказанието бяха все така мъчителни за нея. На седемнайсет години тя сама си беше господарка и се върна тук, където й бе мястото. Поднови партиите шах с Бентнър, стрелбата с Арон, щедро изливаше любовта си върху своеобразното си семейство и върху Хейвънхърст и те й отвръщаха със същото. Беше доволна и вечно заета, наложи си да не мисли за Иън Торнтън и за събитията, довели до нейното доброволно изгнаничество. И ето, че действията на чичо й я принуждаваха не само да си спомни за Иън, но и да се срещне с него. Без скромната финансова подкрепа на чичо й досега щеше да е загубила Хейвънхърст. Трябваше да събере достатъчно пари, за да ги вложи в напоителна система и по този начин да привлече арендатори, така че имението да носи приходи. И всичко това би трябвало много отдавна да е уредено, но за досадни практични неща никой не бе мислил.
Елизабет неохотно отвори очи и стана. Беше се сблъсквала с много по-сложни проблеми от този, сама се окуражаваше тя. Щом има проблем, трябва да има и решение, човек само трябва внимателно да избере най-доброто. А и Алекс отново беше тук. Двете със сигурност можеха да надхитрят чичо Джулиъс.
„А защо да не приема предложението му като предизвикателство“ — помисли си и се отправи да намери Алекс. Беше на деветнайсет години и неизвестността все още я привличаше, а животът в Хейвънхърст не предлагаше големи изненади. Поне двете малки пътешествия, ставаше въпрос само за двете от трите запланувани, можеха да се окажат много забавни.
Когато най-накрая откри приятелката си в градината, почти бе успяла да убеди сама себе си, че трябва да приеме по този начин нещата.
8.
Александра погледна угрижената физиономия и измъчената усмивка на Елизабет и веднага престана да се шегува, както и Бентнър, който я забавляваше с безкрайните градинарски истории на младата си господарка. И двамата се обърнаха към нея разтревожени.
— Какво има? — попита Алекс.
— Не зная как да ти го кажа — призна Елизабет и седна до приятелката си, а Бентнър за кръжи около тях, като се преструваше, че се занимава с розите, но всъщност следеше разговора, готов веднага да помогне. Каквото и да кажеше на Алекс, на Елизабет й се струваше ексцентрично, дори комично.
— Чичо ми — обясни тя — се е постарал да потърси някого, който е склонен да се ожени за мен.
— Настина ли? — изненада се приятелката й, като не пропусна да забележи смутеното изражение на Елизабет.
— Да, наистина. В действителност спокойно може да се каже, че той е направил този невъобразим подвиг.
— Не те разбирам, какво искаш да кажеш? — Момичето потисна един неочакван пристъп на истеричен кикот.
— Изпратил е писма до всичките петнайсет предишни мои обожатели, за да ги попита дали все още се интересуват от брак с мен…
— О, Господи! — ахна Алекс.
— …и ако се интересуват, той сам предлага услугите си да ме изпрати при тях, придружена от Лусинда — говореше Елизабет сподавено, — за да се уверим и двамата дали все така си подхождаме.
— О, Господи! — повтори приятелката й още по-високо.
— Дванайсетте са отказали — продължи тя, загледана в Алекс, която примигваше съчувствено. — Но трима са приели предложението и аз незабавно трябва да бъда доставена при тях. Тъй като Лусинда няма да се върне от Девън, преди да отпътувам при третия обожател, който е в Шотландия — каза и се задави от определението, което употреби за Иън Торнтън, — ще трябва да представя Бърта като моя леля на първите двама.
— Бърта! — избухна Бентнър ужасен. — Ваша леля! Тази глупава гъска се плаши и от сянката си!
Елизабет едва сдържаше новия пристъп на неудържим кикот и погледна към приятелите си.
— Бърта е най-малката ми грижа. Би ли продължила да призоваваш Божието име, та дано сътвори чудо, за да преживея цялата история.
— И кои са въпросните обожатели? — попита Алекс С нарастваща тревога от странния начин, по който се усмихна Елизабет, когато й отговори.
— Двамата изобщо не мога да си ги спомня. Нима не е забележително — продължи подозрително развеселена, — двама зрели мъже, току-що запознали се с някаква девойка, да хукнат при брат й, за да искат ръката й и тя да не си спомня нито един от тях.
— Не — предпазливо каза Алекс, — не е забележително. Ти беше и си много красива, и точно по този
