Кралството на мечтите

Джудит МакнотКралството на мечтите

Първа глава

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста!

При нормални обстоятелства сватбената наздравица би накарала пищно натруфените дами и джентълмени, събрали се в голямата зала на замъка „Мерик“, веднага да се усмихнат, избухвайки в одобрителни викове. Бокали с вино щяха да се вдигат и още повече тостове да се произнасят на великолепното пиршество по случай това бракосъчетание между знатни особи, случващо се тук, в Южна Шотландия.

Но не и днес. Не и на тази сватба.

На днешната церемония никой не се веселеше и не вдигаше чаша. На днешната сватба всеки наблюдаваше останалите и всички бяха напрегнати. Семейството на булката, семейството на младоженеца, гостите, слугите — дори и хрътките в залата — бяха напрегнати. Даже първият граф на Мерик, чийто портрет висеше над камината, изглеждаше напрегнат.

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста! — извика отново братът на младоженеца, а гласът му прокънтя като гръм в неестествената, гробовна тишина, възцарила се в претъпканата зала. — Нека се насладят на дълъг и щастлив съвместен живот!

Обикновено тази традиционна наздравица винаги водеше до едно и също нещо — младоженецът се усмихваше гордо, убеден, че е постигнал нещо изключително, а булката се усмихваше, тъй като чувстваше, че тя е причината за това. Гостите се усмихваха, защото една сватба между благородни семейства спояваше както връзките между тях, така и големите им богатства, а това от своя страна беше достатъчен повод за празнуване.

Но не и днес. Не и на четиринайсетия ден от октомври 1497 година.

След като произнесе тоста, братът на херцога вдигна бокала си и се усмихна мрачно на младоженеца. Приятелите му веднага последваха примера му, усмихвайки се на хората от семейството на булката, които също вдигнаха чаши и се спогледаха студено един друг. Младоженецът, който единствен сред присъстващите изглеждаше недосегаем за враждебността, царяща в залата, се усмихна спокойно на невестата си с чаша в ръка, но очите му останаха студени.

Що се отнася до булката, тя изобщо не се опитваше да се усмихва. Изглеждаше разгневена и бясна.

Всъщност Дженифър беше толкова ужасена, че едва ли забелязваше някого от присъстващите. В този момент цялото й същество бе съсредоточено върху отчаяната й молитва към Бога, който, дали от липса на внимание, или от липса на интерес, й бе отредил тази тъжна участ. „Господи — изричаше безмълвно тя, — ако ще правиш нещо, за да спреш това бракосъчетание, трябва да го направиш бързо, или след пет минути ще бъде вече твърде късно! Със сигурност заслужавам нещо по-добро от нежелания брак с човека, отнел моята девственост! Много добре знаеш, че не му се отдадох просто така!“

Съзнавайки обаче колко е безразсъдно да се обвинява Всемогъщия, тя бързо го удари на молба: „Нима не съм се опитвала винаги да ти служа добре? Нима не съм ти се подчинявала винаги?“

— НЕ ВИНАГИ, ДЖЕНИФЪР! — прогърмя божият глас в съзнанието й.

— Добре, де, почти винаги! — поправи се девойката. — Ходех на служба всеки ден, с изключение на случаите, когато бях болна, което беше много рядко, и казвах молитвите си всяка сутрин и всяка вечер, освен когато заспивах, преди да съм свършила. И се опитвах, наистина се опитвах да бъда това, което добрите сестри от абатството ме учеха да бъда. Знаеш колко силно се опитвах! Знаеш! Господи! — отчаяно проплака момичето. — Ако ми помогнеш да се отърва от тази участ, никога няма да бъда твърдоглава или импулсивна!

— ТОВА НЕ ГО ВЯРВАМ, ДЖЕНИФЪР! — избумтя подозрително божият глас.

— Не, заклевам се! — съвсем откровено заяви тя, опитвайки се да сключи сделка. — Ще направя всичко, което поискаш, ще се върна в абатството и ще посветя целия си живот на молитви, и…

— Брачният договор бе подписан, както си му е редът. Извикайте свещеник — нареди лорд Балфур и дъхът на Дженифър застина в гърдите й. В съзнанието й изведнъж изникнаха всички картини на бъдещите страдания, които трябваше да преживее.

— Господи! — замоли се тя. — Защо ми причиняваш всичко това? Няма да позволиш това да се случи с мен, нали?

Голямата зала бе потънала в мълчание, а портите се отвориха.

— НАПРОТИВ, ДЖЕНИФЪР.

Тълпата се раздели, за да пропусне свещеника, и младоженката се почувства така, все едно животът й бе пред своя край. Младоженецът пристъпи напред, заставайки до нея, и Дженифър инстинктивно се отдръпна, а стомахът й се свиваше от отвращение и унижение от тази нежелана близост. Ако знаеше само до какво щеше да доведе необмислената й постъпка! Защо беше толкова импулсивна и безразсъдна!

Затвори очи, за да не вижда враждебните лица на англичаните, и мрачните физиономии на шотландските си роднини, и прозря жестоката истина — именно импулсивността и безразсъдството, най- големите й недостатъци, я бяха довели до този ужасен край. Тези две качества заедно с отчаяното желание да се хареса на баща си и да го накара да я заобича поне колкото доведените му синове, бяха довели до нещастието й.

Когато беше на петнайсет, тези неща я бяха накарали да си отмъсти на лукавия си злобен брат по начин, който й изглеждаше съвсем почтен и благороден — тя надяна тайно доспехите на рода Мерик, след което пришпори коня си срещу него на арената. Всичко си беше съвсем честно, обаче баща й, изглежда, не мислеше така. Той я напердаши здраво още там, на полето на честта, но за нея остана малкото удовлетворение, че е успяла да събори от коня доведения си брат в открита схватка.

Предишната година тези качества на характера й я накараха да се държи така, че лорд Болдър оттегли молбата си за ръката й, разрушавайки по този начин отдавна лелеяната мечта на баща й за сливане на двата рода. Тези неща на свой ред доведоха до изпращането й в абатството в Белкърк, където преди седем седмици се превърна в лесна плячка за мародерите на Черния вълк.

И сега заради всичко това беше принудена да се омъжи за врага си — жесток английски воин, чиито войски бяха окупирали страната й; за човека, който я беше пленил и я бе превърнал в свой затворник; за човека, който бе отнел девствеността й и бе потъпкал честта й.

Но вече бе твърде късно за молитви и обещания. Съдбата й беше решена от онзи миг преди седем седмици, когато бе съборена в краката на арогантния звяр пред нея, овързана като яребица за печене.

Дженифър преглътна. Не, още преди това — тя пое по пътеката на бедствията по-рано същия ден, когато не обърна внимание на предупрежденията, че армията на Черния вълк е наблизо.

Но как да им повярва? „Черният вълк настъпва към нас!“ — беше ужасеният зов на обречените, който се надигаше почти всяка седмица през последните пет години. За съжаление обаче точно на този ден преди седем седмици съобщението се бе оказало истина.

Насъбралата се тълпа се раздвижи неспокойно, очаквайки появата на свещеника, но Дженифър бе потънала изцяло в спомените си от онзи далечен ден…

Това беше един изключително хубав ден — небето бе искрящо синьо, а въздухът беше изпълнен с благоухания. Слънцето блестеше над абатството, обливайки готическите му кули и изящни куполи в ярка златиста светлина, и огряваше с лъчите си заспалото градче Белкърк, славещо се с абатството си, двете си бакалници, трийсет и четирите къщурки и общинския каменен кладенец, разположен в центъра му, където жителите се събираха всеки неделен следобед. На един далечен хълм овчар наглеждаше стадото си, докато на малка полянка недалеч от кладенеца Дженифър играеше на „сляпа баба“ със сирачетата, които абатството бе поверило на нейните грижи.

Момичето въздъхна и затвори очи, сякаш повторното преживяване на спомените можеше да ги промени. Ето, вече беше там, на малката полянка, заобиколена от деца, а главата й бе напълно скрита под плътната качулка.