Кралството на мечтите

Манастирът. Само преди някакви си три часа Джени бе излязла оттам в добро настроение и изпълнена с желание за живот, а сега се чувстваше мъртва.

— Прибирай се без мен. Аз… аз не мога да дойда веднага. Имам нужда да се кача на хълма и да поседя малко там.

— Игуменката ще се ядоса, ако не се приберем преди здрачаване — рече Брена загрижено. Винаги ставаше така. Джени нарушаваше правилата, а другото момиче се ужасяваше от това. Брена беше свенлива, покорна и красива, с руса коса и лешникови очи. Колкото тя бе боязлива и плаха, толкова Дженифър беше импулсивна и смела. Без Джени Брена нямаше да има нито едно приключение — даже нямаше да знае какво е това кавга — а пък без Брена Джени щеше да е изживяла къде-къде повече приключения, както и да е минала през доста повече кавги. В крайна сметка двете момичета не можеха едно без друго и всяко се стараеше да предпазва доведената си сестра.

Брена се поколеба, но после с треперещо гласче изрече:

— Добре. Ще дойда с теб. Ако останеш сама, ще изгубиш представа за времето и като нищо може да се натъкнеш на… на някоя мечка в тъмното.

В този момент възможността да бъде убита от мечка не изглеждаше никак зле на Джени — струваше й се, че бъдещето й е забулено в мрак и не я чака нищо хубаво. Въпреки че й се искаше да постои навън, мисълта за притесненията на Брена от игуменката я накараха да поклати глава.

— Не, по-добре да се връщаме.

Без да обръща никакво внимание на думите й, Брена я хвана за ръката и я поведе наляво, към хълма, издигащ се над абатството. Дженифър се удиви — за пръв път доведената й сестра водеше, а тя я следваше.

Сред дърветата край пътя две сенки се прокрадваха, движейки се едновременно с момичетата, които тъкмо изкачваха склона.

Още не бяха стигнали билото, когато Джени каза:

— Като се замислиш, всъщност сега имам възможност да извърша едно важно и благородно дело — тя погледна Брена, — като се омъжа за Макферсън заради добруването на хората ми.

— Да, ти си като Жана д’Арк — съгласи се спътничката й, — която води хората си към победа!

— Само дето трябва да се омъжа за Едрик Макферсън.

— А това — завърши Брена окуражаващо — е много по-ужасна съдба от тази на горката французойка!

Двете момичета се засмяха.

Почти бяха стигнали върха на хълма, когато Брена попита:

— Какво имаше предвид татко, когато каза, че приличаш на майка си?

— Не знам — отвърна чистосърдечно Джени. — Майката игуменка казва, че трябвало да се пазя от ефекта, който съм щяла да имам върху мъжете, когато напусна манастира.

— Какво ли означава това?

Дженифър сви рамене.

— Не знам. Как ти изглеждам всъщност? Не съм виждала лицето си от две години, освен когато случайно зърна отражението си във водата. Много ли съм се променила?

— О, да — засмя се Брена. — Дори Аликзандър не би могъл да те нарече кльощава и обикновена сега или пък да каже, че косата ти има цвета на морков.

— Брена! — прекъсна я Джени, изненадана от грубостта й. — Не ти ли е мъчно за Аликзандър? Та той беше твой брат!

— Да не говорим повече за това — отвърна й светлокосата девойка. — Когато татко ми каза, плаках, но сълзите ми бяха малко и се чувствам виновна, тъй като не го обичах достатъчно. Нито тогава, нито сега. Просто не можех. Той беше толкова… лош. Не е хубаво човек да говори такива неща за мъртвите, но наистина не мога да измисля какво добро да кажа за него. — Гласът й заглъхна и тя се загърна в наметалото си, взирайки се в Джени с безмълвна молба да сменят темата на разговора.

— Кажи ми тогава как изглеждам — бързо попита червенокосата девойка и силно прегърна сестра си.

Те спряха и на красивото лице на Брена разцъфна замислена усмивка, докато лешниковият й поглед изучаваше чертите на сестра й и се изгубваше в красивите й тъмносини очи, бистри като кристал, над които се извиваха изящни тънки вежди.

— Ами… ти си… доста хубава!

— Добре, де, ама виждаш ли нещо необичайно в мен? Нещо, което би накарало мъжете да се държат странно?

— Не — заяви Брена. — Нищо подобно.

Един мъж би отговорил по доста по-различен начин на този въпрос. Дженифър имаше сочни устни, които сякаш зовяха да бъдат целунати, очи като сапфири, които поразяваха и подканваха, коси като червенозлатист сатен и слабо, чувствено тяло, като че ли създадено само за мъжки ръце.

— Очите ти са сини — започна Брена, опитвайки се да я опише, и Дженифър се закиска.

— Бяха сини преди две години — рече тя.

Брена понечи да й отговори, но в същия момент думите й се превърнаха в писък, внезапно потушен от ръката, която бе запушила устата й.

Джени се наведе, инстинктивно очаквайки някой да я нападне отзад, но вече беше твърде късно. Тя гледаше с ужас как повличат Брена към дърветата, а в следващата секунда същата участ сполетя и нея. Напразно риташе и викаше. Брена бе метната на коня на похитителя си като чувал с брашно, а отпуснатите й крайници недвусмислено показваха, че е изгубила съзнание. Когато незнайният нападател на Дженифър я хвърли върху коня, тя се претърколи от другата страна, падна в листата и калта и тъкмо се изправяше, когато отново бе впримчена в хватката му. Джени изподра лицето му с ноктите си и здраво го ритна в пищяла. Светлокосият мъж извика и я изпусна за момент, тя използва това и се втурна през гората, но кракът й се заплете в някакъв корен и тя се строполи по лице, удряйки главата си в някакъв камък.

— Подай ми въжето — каза братът на Вълка и на лицето му се появи мрачна усмивка, докато се взираше в спътника си.

Стефан Уестморланд омота пелерината си около главата й и стегна ръцете й, след което овърза въжето около кръста й, метна я на седлото и се качи на коня си до нея.

Втора глава

— Ройс няма да повярва на късмета ни! — извика Стефан на ездача до него, чиято пленница също бе преметната през седлото му. — Само си представи — дъщерите на Мерик, застанали под онова дърво, готови да ги откъснеш като ябълки от някоя клонка. Сега вече няма защо да се безпокоим как да превземем замъка „Мерик“ — господарят им ще се предаде без бой.

Здраво омотана и люшкаща се на седлото, с пулсираща от болка глава и корем, който се удряше в гърба на коня при всяка негова стъпка, Джени замръзна от ужас при споменаването на името Ройс. Ройс Уестморланд, графът на Клеймор. Вълка. Страховитите истории, които беше чувала за него, сега изобщо не й се струваха преувеличени. Тя и сестра й бяха похитени от мъже, които пет пари не даваха за абатството, порядките му и това, че двете момичета са млади послушници. Никой човек не би посегнал на монахини. Никой. Само Дяволът и неговите следовници биха направили това!

— Тази тук припадна — извика Томас. — Жалко, че нямаме повече време да опитаме плячката си, макар че бих предпочел вкусната хапка, увита в твоя плащ, Стефан.

— Твоята е по-хубавата от двете — отвърна хладно спътникът му. — И няма да опиташ нищо, докато Ройс не реши какво ще прави с тях.

Почти задушавайки се от страх, Джени се молеше отчаяно на Господ да изпрати смърт на двамата ездачи, но той, изглежда, не чуваше молитвите й, защото конете продължаваха неумолимо да се движат напред. В съзнанието й непрестанно се въртяха всички чудовищни истории за Черния вълк — Той не взима пленници, освен ако няма намерение да ги измъчва. Той се смее, когато жертвите му пищят от болка. Той пие тяхната кръв…

Джени пак започна да се моли, но не за бягство, а за бърза смърт, така че да не позори фамилното име.