Кралството на мечтите

Трябва да избягаме.

— А хрумвало ли ти е какво ще направи Вълкът с нас, ако ни хване?

— Не мисля, че ще ни убие — увери я по-голямата девойка след известен размисъл. — Каква полза би извлякъл от нас като заложнички, ако сме мъртви? Татко ще пожелае да ни види, преди да се съгласи да се предаде, и графът ще трябва да ни покаже — живи и дишащи — защото в противен случай татко ще го направи на нищо — заяви Джени. Хрумна й, че е по-добре да мисли за него като графа на Клеймор, отколкото като за Черния вълк. Така не й се струваше толкова страшен.

— Права си — съгласи се Брена и скоро заспа.

Минаха обаче няколко часа, преди и сестра й да направи същото. Макар и да се показваше храбра и уверена пред спътничката си, беше много изплашена. Страхуваше се за Брена, за себе си и за своя клан, и нямаше представа как точно да избягат. Знаеше само, че са длъжни да опитат.

Независимо че графът надали щеше да ги убие, ако ги хванеше, несъмнено имаше и други лоши неща, които можеше да им стори. Представи си мрачното му лице с гъста черна брада и потръпна при мисълта за странните му сребристи очи, в които се отразяваше трепкащата светлина от огньовете предишната вечер. Днес очите му бяха сиви като буреносни облаци — но имаше един миг, когато очите му се бяха спрели на устните й и тяхното излъчване се промени. Тази промяна го накара да изглежда по-опасен от когато и да било. Навярно черната му брада, помисли си тя, го правеше толкова страшен, защото прикриваше чертите му. Без тази брада той без съмнение би изглеждал като всеки друг мъж на… трийсет и пет? Четирийсет? Тя бе чувала да се разказват легенди за него още когато беше на четири или пет годинки, така че той наистина трябваше да е много стар! Дженифър се почувства по-добре при тази мисъл. „Само брадата го прави страшен — повтори си тя, — брадата и високият му ръст, както и странните му сребристи очи.“

* * *

Утрото настъпи, а Дженифър още не бе измислила как да се измъкнат от лагера на Вълка.

— Само ако имахме мъжки дрехи — каза тя въодушевено, — щяхме да стигнем много по-лесно до нашата цел.

— Едва ли ще можем да помолим пазачите да ни дадат на заем — промърмори Брена, след което изведнъж подскочи. — Да знаеш само колко ми липсва шиенето! Освен това винаги мисля по-добре, когато държа игла в ръката си. Мислиш ли, че нашият пазач би ми донесъл игла, ако го помоля много учтиво?

— Едва ли — отвърна Джени отнесено, взирайки се в мъжете, които обикаляха насам-натам в изпокъсани дрехи. Ако някой изобщо се нуждаеше от игла и конец, това без съмнение бяха тези хора. — Пък и какво ли би ушила с… — Тя замълча и настроението й изведнъж се възвърна. — Брена! Точно така, напълно си права да поискаш от пазача игла и конец. Изглежда свестен, а и усещам, че те намира за много привлекателна. Защо не го извикаш и не му кажеш да ни донесе две игли?

Джени изчака, докато Брена се приближаваше към пазача. Скоро щеше да каже плана си на сестра си. Засега се въздържаше, тъй като лицето на Брена щеше да я издаде, ако се опиташе да излъже.

— Това е друг пазач — изобщо не го познавам — прошепна тя разочаровано, обръщайки се към Дженифър. — Да го помоля ли да извика свестния пазач?

— На всяка цена — с усмивка изрече по-голямото момиче.

Сър Юстас беше с Ройс и Стефан и тримата се бяха надвесили над картата на околностите, когато другият пазач го уведоми, че дамите искали да го видят.

— Арогантността й е безгранична! — възмути се Ройс. — Не стига, че изпраща пазачите си по задачи, ами и те тичат да изпълнят поръчките й! — Прекъсвайки тирадата си, Вълкът попита: — Предполагам, че синеоката с мръсното лице те изпрати?

Сър Лайънъл се ухили и поклати глава.

— Видях две чисти лица, Ройс, но девойката, която говори с мен, имаше зелени очи, а не сини.

— О, разбирам — саркастично изрече Ройс, — не Арогантността те е накарала да изприпкаш от поста си, а Красотата. Какво иска?

— Не ми каза. Искаше да види Юстас, така рече.

— Веднага се връщай на поста си и стой там. Кажи й да изчака — отсече графът на Клеймор.

— Ройс, те са само две беззащитни момичета — напомни му рицарят. — Нещо повече, ти не се доверяваш на никого да ги пази, с изключение на Арик и някой от нас — рече той, имайки предвид елитната лична охрана на Уестморланд, които бяха негови предани приятели. — Държиш ги вързани и под стража, все едно са някакви опасни мъже, способни да ни надвият и да избягат.

— Не мога да се доверя на никой друг с тези жени. Много добре знаеш какво биха направили някои от войниците ми с тях. — Той рязко стана от стола си. — Омръзна ми да стоя в тази палатка. Ще дойда с теб да видя какво толкова искат.

— Аз също — обади се и Стефан.

Джени видя как графът се приближава към шатрата им, придружен от двамата пазачи и брат си.

— Е? — попита Ройс, нахълтвайки заедно с тримата си спътници. — Какво има този път?

Брена се смути. Паниката стегна гърлото й и тя побърза да каже:

— Аз… аз бях тази, която поиска да го види. — Момичето кимна с глава към пазача. — Сър Юстас.

Ройс въздъхна нетърпеливо, отмести поглед от Дженифър и изгледа мрачно сестра й.

— И би ли ми казала защо!

— Да.

— Ами добре тогава, кажи ми.

— Аз… ние… — тя отчаяно погледна Джени, после продължи — бихме искали много да ни дадете игли и конци.

Ройс се вгледа подозрително в човека, който най-вероятно бе измислил някакъв начин да използва иглите, за да му причини нещо лошо, но днес лейди Дженифър изобщо не приличаше на себе си. Тя отклони поглед от неговия и наведе глава, и той изпита разочарование, че куражът я е напуснал толкова бързо.

— Игли? — повтори той намръщено.

— Да — отвърна Джени. — Дните се точат бавно, а ние нямаме какво да правим. Сестра ми Брена предложи да се занимаваме с шиене.

— Шиене? — повтори Ройс, засрамен, че е поставил тези две девойки под усилена охрана. Лайънъл беше прав — Дженифър бе просто едно младо момиче. Младо, безразсъдно и вироглаво момиче, с повече кураж, отколкото здрав разум. Той я беше надценил само защото никой затворник досега не се бе осмелявал да го удари.

— Абе, вие къде си мислите, че се намирате? В салона на кралицата? Тук нямаме никакви… ъ-ъ-ъ… — Той се чудеше как се казваха онези неща, върху които жените се занимаваха с шиене по цял ден.

— Гергефи? — подсказа му Дженифър.

— Да, гергефи.

— А някакви подплатени рамки? — попита девойката, едва сдържайки смеха си.

— Не! — отряза я Ройс.

— Не може да няма нещо, върху което да можем да използваме иглата и конците — не се отказваше голямата дъщеря на лорд Мерик. — Ако нямаме какво да правим, направо ще полудеем тук. Няма никакво значение какво ще шием. Ако имате нещо, което трябва да се закърпи…

Той рязко се обърна, изпълнен със съмнения, озадачен, но и приятно изненадан.

— Предлагате доброволно да шиете за нас?

— Е, не исках да… — Джени се опита да имитира израза на невинно изумление, изписано на лицето на сестра й.

— Защото в лагера има достатъчно работа, с която не биха се справили и сто шивачки за една година — каза Ройс и в същия момент му хрумна, че девойките трябва да заработват по някакъв начин храната си. Обръщайки се към Годфри, той рече: — Виж какво можеш да направиш по въпроса.

Брена гледаше слисано и не можеше да повярва в случващото се. Какво стана! Невинното й предложение доведе дотам, че да започнат да помагат на врага си! Джени се стараеше с всички сили да изглежда уплашена, но в момента, когато четиримата мъже си тръгнаха, погледна сестра си, а очите й