блестяха от въодушевление.
— Току-що преодоляхме две от трите пречки към бягството ни. Ръцете ни ще бъдат развързани и ще можем да се
— Да се предрешим? — започна Брена, но още преди сестра й да отговори, очите й се разшириха от осенилото я прозрение и тя се засмя. — Мъжки дрехи — изкикоти се русата девойка. — И той сам ни ги предложи.
За по-малко от час в палатката им се издигнаха три планини — две от скъсани дрехи и една от съдрани одеяла и пелерини, принадлежащи на войниците на Вълка. Двете момичета се захванаха за работа и продължиха до късно през нощта, напрягайки очи под трепкащата светлина на свещта. Вече бяха закърпили дрехите, които щяха да им послужат за бягството, и ги бяха прибрали настрана.
— Права си — каза Брена, докато сгъваше една от ризите на графа, която вече имаше череп с кръстосани кости, избродирани на гърба. — Изобщо няма да забележи, като я облече.
Джени се засмя.
— Мислех си за Макферсън — продължи сестра й. — Май няма да се наложи да се омъжваш за него в крайна сметка.
— Защо смяташ така?
— Защото татко без съмнение ще уведоми веднага крал Джеймс — а може би даже и папата — че сме били отвлечени от абатството, а това ще вдигне такъв шум, че крал Джеймс веднага ще изпрати войници в замъка „Мерик“. Абатството е неприкосновена територия и ние се намирахме под закрилата му. А щом крал Джеймс ни се притече на помощ, за какво ни е кланът на Макферсън?
Очите на Дженифър се озариха за миг от пламъка на надеждата, но после помръкнаха.
— Не мисля, че се намирахме на територията на абатството, когато ни отвлякоха.
— Татко няма да знае това, така че ще приеме, че сме били. Както и всички останали според мен.
Ройс бе застанал пред шатрата си и се взираше в малката палатка на края на лагера, където държаха двете заложнички. Юстас тъкмо беше сменил Лайънъл и сега стоеше на стража.
Слабата светлина от свещта, озаряваща вътрешността на палатката, говореше, че момичетата са още будни. Сега в относителното спокойствие на лунната нощ той призна пред себе си, че беше отишъл при заложничките, тласкан от известно любопитство. Щом разбра, че лицето на Дженифър вече е чисто, веднага му се прииска да го зърне. Сега пък бе любопитен какъв точно е цветът на косата й. Съдейки по извитите й вежди, трябваше да е кестенява, докато сестра й определено беше руса, но Бренда Мерик изобщо не го интересуваше.
За разлика от Дженифър.
Тя очевидно бе чувала обичайните истории за отвратителните зверства, които уж е извършил, но явно не се боеше от него, както се страхуваха повечето мъже. Куражът и решителността й бяха едни от най- интригуващите й черти.
Ами очите й? Тези големи пленяващи очи с цвят на дълбоко наситеносиньо, които го караха да си мисли за кадифе. Удивителни очи. Именно те го бяха накарали да поиска да види лицето й.
Е, не беше изключителна красавица, но когато го погледна днес в палатката, остана зашеметен. Скулите й бяха високи и деликатно изваяни, кожата й бе гладка като алабастър, нослето й беше малко. В контраст с тези нежни черти малката й брадичка излъчваше упоритост и прямота, а когато се усмихнеше, на страните й се появяваха две трапчинки.
Прекъсвайки мислите си за устните на Дженифър Мерик, графът вдигна глава и погледна въпросително към Юстас. Разбрал безмълвния му въпрос, рицарят се обърна към него, така че огънят да осветява чертите му, и взе да прави такива движения с дясната си ръка, като че ли шиеше.
Ясно. Стори му се малко странно, че девойките продължават да се занимават с това в този късен час. Доколкото знаеше, жените със знатно потекло шиеха разни работи за своите семейства и домове, но винаги оставяха кърпенето на слугините. А може би, предположи, докато гледаше сянката на Дженифър зад стената на палатката, знатните жени се занимаваха с това и когато се чувстваха отегчени. Едва ли обаче посред нощ, и то на слабата светлина от свещта.
Колко работливи само бяха дъщерите на лорд Мерик, помисли си той със смесица от сарказъм и неверие. Колко мило беше от тяхна страна да предложат помощта си на своите похитители, като закърпят съдраните им дрехи! Колко щедро.
Колко подозрително.
Особено по отношение на лейди Дженифър Мерик, чиито неприязън и враждебно отношение бе изпитал прекрасно на свой гръб.
Ройс се отправи към палатката на девойките. Докато минаваше покрай изтощените от битката войници, спящи по земята, завити в пелерините си, прозрението изведнъж го осени. Той сподави ругатнята си и ускори крачка. Точно така! Без съмнение те повреждаха по някакъв начин дрехите, които им бяха предоставени за кърпене.
Брена за малко да изкрещи, когато Вълкът рязко отметна покривалото на входа и нахълта в палатката. Джени обаче едва трепна, след което се изправи, а на лицето й бе изписано подозрително любезно изражение.
— Да видим каква работа сте свършили! — рече той, а взорът му се местеше трескаво от Брена към Дженифър и обратно. — Покажете ми!
— Добре — съгласи се по-голямото момиче и остави ризата, с която се занимаваше в момента. Протягайки се към купчината дрехи, които възнамеряваха да облекат, тя взе един дебел вълнен панталон и му го подаде, посочвайки току-що зашитата дупка отпред.
Напълно озадачен, Ройс се взря в почти невидимия, здрав шев, който момичето бе направило. Вярно, че беше горделива, вироглава и високомерна, каза си рицарят, но освен това беше и дяволска добра шивачка.
— Одобрявате ли свършеното от нас, милорд? — запита тя с усмивка. — Ще запазим ли работата си?
Ако тя беше някоя друга, а не надменната дъщеря на неговия враг, той веднага щеше да я вдигне във въздуха и да я разцелува от радост за помощта й, която идваше тъкмо навреме.
— Свършили сте страхотна работа — призна им той. Отправи се към изхода, но изведнъж се обърна и каза: — На хората ми им е студено, одеждите им са изпокъсани и неподходящи за задаващото се сурово време. Те ще се зарадват, когато им кажа, че дрехите им са закърпени и поне стават за носене, докато пристигнат зимните облекла.
Джени изобщо не очакваше подобни думи от неговата уста. Чувстваше се малко неловко от дребната проява на човечност от негова страна, но въпреки това му се усмихна мило. Когато той излезе, Брена въздъхна.
— Ох… някак си… досега изобщо не мислех за мъжете тук като за
Сестра й обаче отказваше да признае, че и тя мислеше по същия начин.
— Те са наши врагове — напомни на Брена и на себе си. — Врагове на нас, на татко и на крал Джеймс.
Дълго след като светлокосото момиче бе заспало, Дженифър лежеше будна, мислейки си за утрешното им бягство, както и за всички неща, които можеха да се случат — добри или лоши.
Пета глава
Скрежът искреше в тревата, озарен от първите лъчи на изгряващото слънце. Джени стана тихичко, като внимаваше да не събуди Брена. Обмислила всички възможности, тя бе стигнала до най-добрия възможен
