Господарят на лошото управление веднага млъкна.
Дженифър, която усети как болките от контракциите отново започват да я измъчват, кимна нетърпеливо към леля Елинор. Навеждайки се към съпруга си, тя му прошепна:
— Ще отида да си почина малко. Не ставай.
Той кимна и стисна ръката й.
Дженифър се изправи от мястото си, последвана от леля си. Когато минаваха покрай Арик, възрастната жена го потупа по гърба и му каза:
— Не си отворил подаръка си, мило момче.
През целия ден обитателите на „Клеймор“ бяха разменяли подаръци, но великанът се беше появил в замъка едва когато стана време за вечеря.
Арик се поколеба, после стовари голямата си ръка върху малкия, опакован в коприна предмет до големия поднос с храна пред него. Притеснен от обстоятелството, че изведнъж се оказа център на внимание за всички, седнали на масата, той се зае непохватно да го разопакова, вторачвайки се в масивната сребърна верижка, на която висеше малък кръгъл предмет. Исполинът изрази с безмълвно кимване своята благодарност, но възрастната жена не спря дотук. Тя се наведе към ухото му и прошепна:
— Вътре има изсушен лозов цвят.
Веждите му се сключиха в недоумение и той избоботи озадачено:
— Защо?
— Защото змиите не понасят лозовия цвят. Това е факт. Жената се обърна към Джени, която я чакаше, и така не можа да види странното нещо, което се случваше с лицето на великана. Всички обаче, които присъстваха на масата, забелязаха промяната и зяпнаха от учудване. За един миг физиономията на Арик сякаш се вкамени, а после бавно започна да се отпуска. Около очите и устата му започнаха да се появяват бръчки, суровите очертания на устните му затрептяха, след което устата му взе да се разширява и се показаха големите му бели зъби…
— Боже мой! — възкликна сър Годфри. — Той се усмихва! Стефан, виж това! Нашият Арик се усмихва!
В този момент Ройс, който гледаше към съпругата си, мислейки си, че тя възнамерява да седне по-близо до огнището, изведнъж стана от стола си и забърза към основата на стълбите, водещи към горния етаж. В ръката си продължаваше да държи халбата с бира.
— Дженифър извика той разтревожено, — къде отиваш?
Не последва отговор. След няколко секунди (които се сториха на херцога като цяла вечност) леля Елинор се надвеси над парапета на горния етаж и му отвърна весело:
— Да роди детето ви, милорд!
Слугите, които се намираха наблизо, веднага размениха радостни погледи, след което побързаха да съобщят новината и на работниците в кухните.
— Да не сте посмели — започна лелята с най-властния си тон, щом забеляза, че Ройс тръгва по стълбите — да се качвате горе! Имам достатъчно опит в тези неща! И не се притеснявайте! — добави, като видя как лицето му пребледнява. — Фактът, че майката на Джени е умряла по време на раждането й, не означава нищо!
Халбата на Вълка се разби с трясък на каменния под.
Два дни по-късно крепостните селяни, слугите, жителите на селото, васалите и рицарите, коленичили във вътрешния двор на замъка, вече не се усмихваха в очакване на бъдещия наследник на „Клеймор“. Главите им бяха наведени и устните им шептяха отчаяни молитви, защото новините от замъка съвсем не бяха добри. Бебето не се беше родило. Не беше и добър знак обстоятелството, че херцогът, чийто крак изобщо не стъпваше в параклиса, бе влязъл вътре преди четири часа, а лицето му никога не бе изглеждало по-притеснено и измъчено.
Стълпилите се хора вдигнаха с надежда глави, когато вратите на залата се отвориха с трясък, след което замръзнаха от ужас, когато леля Елинор полетя с развети поли към параклиса. Само след миг херцогът изскочи навън и се втурна към сградата, а по вида на изпитото му лице изобщо не можеше да се каже дали вестите са добри или лоши.
— Джени — прошепна Ройс, навеждайки се над главата на съпругата си.
Сините й очи се отвориха и тя му се усмихна нежно, докато устните й мълвяха:
— Имаш син.
Херцогът се разтрепери, приглади къдриците й и продума:
— Благодаря ти, скъпа!
Гласът му беше пресипнал от тревога и притеснения. Той се наведе и я целуна, щастлив, че жена му се чувства добре.
— Видя ли го? — попита тя.
Изправяйки се, Ройс се приближи до дървената люлка, където спеше невръстният му син. Той докосна внимателно ръчицата му с пръст, след което отново се обърна към жена си:
— Изглежда толкова… малък.
Дженифър се усмихна, припомняйки си големия меч с украсена с рубин дръжка, който мъжът й бе заръчал да направят скоро след като му беше казала, че очаква дете.
— Е, вярно е, че в момента е малко мъничък — пошегува се, — за да размахва меча си…
На устните на Ройс също се появи усмивка.
— Като го гледам, май никога няма да може да вдигне меча, който Арик изработи специално за него.
Усмивката й угасна и тя се намръщи, когато се обърна към прозореца и видя, че дворът е облян от сиянието на стотици факли.
— Нещо не е ли наред? — попита. Ройс побърза да я успокои:
— Хората продължават да се молят — започна да й обяснява херцогът, леко смутен. — Изпратих леля ти да им каже, че всичко е наред. Може да се е забавила. Или пък — добави — да не са й повярвали, имайки предвид скоростта, с която изскочих от параклиса, когато тя дойде да ме извика.
Усмихната, Дженифър протегна ръце към него и Ройс веднага разбра какво иска жена му.
— Само да не настинеш — рече, след което се наведе и я вдигна от леглото заедно със завивките й. В мига, в който я изнесе на терасата, един от ковачите веднага ги забеляза и извика силно, сочейки ги с ръка. Всички присъстващи погледнаха нагоре, лицата им се проясниха, а въздухът се изпълни с оглушителната глъчка на радостните им викове.
Вдигайки ръка, Дженифър Мерик Уестморланд погледна към хората си и им помаха енергично. Съпругът й я вдигна по-високо, притискайки я по-плътно до себе си, а възгласите на тълпата се издигнаха до неподозирани висоти. Беше ясно, че херцогинята на „Клеймор“ е обичана от всички.
Джени заплака при вида на тази гледка. Кралството на мечтите й се бе превърнало в реалност, а това не е нещо, което се случва всеки ден, нали?
Информация за текста
© 1989 Джудит Макнот
© 2004 Адриан Лазаровски, превод от английски
Judith McNaught
A Kingdom of Dreams, 1989
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: maskara, 2009
Редакция: Xesiona, 2009
