достатъчно. Хрумна му да й каже „обичам те“, но бързо отхвърли тази идея, защото не искаше тя да си помисли, че изрича това само от благодарност за стореното. Освен това не му се искаше да я наранява, напомняйки й за семейството и отечеството, които бе изгубила.
Той реши да остави
Тя веднага се обърна към него.
— Предполагам — каза, — че едва ли ще ти стане много приятно, ако ти кажа, че трябва да се върнеш в леглото?
Ройс облегна рамо на стената.
— Напротив — на устните му затанцува игрива усмивка. — Ако и ти дойдеш с мен. — След което смени темата: — За какво си мислеше?
— За нищо.
— Тогава какво правеше?
Тя тъжно се усмихна.
— Говорех си… с Господ. Имам такъв навик.
Учуден, херцогът попита:
— Сериозно? И какво ти каза той?
— Мисля — отвърна напълно сериозно тя, — че ми рече „Добре си дошла“.
— Къде? — не спираше Ройс. Младата жена вдигна очи към неговите.
— При теб.
От гърдите му се отрони стон и той я прегърна силно.
— Дженифър — прошепна дрезгаво мъжът, заровил лице в благоуханните й къдрици. — Джени,
Тя се отпусна в обятията му, устните им трескаво се сляха в страстна, опустошителна целувка, след което тя хвана лицето му с ръце, а прекрасните й сини очи срещнаха погледа му, пронизвайки сърцето му с най-сладката болка на света.
— Мисля си, милорд — промълви тя, — че аз ви обичам още повече.
Изтощен от любовните ласки, Ройс лежеше, а Дженифър се бе сгушила до него, положила глава на рамото му. Ръката му нежно галеше извивката на кръста й, докато той се взираше в огъня, пламтящ в камината, припомняйки си колко прекрасна изглеждаше жена му днес, докато тичаше към него по арената, а косата й се развяваше. Той видя как тя коленичи пред него, как се изправя след това… Как го поглежда с гордо изправена глава, а очите й блестят от любов и сълзи.
Колко странно, помисли си херцогът — след толкова много битки, които бе спечелил на бойното поле, най-триумфалният миг в живота му го бе споходил на една състезателна арена, където стоеше сам, съборен от коня и разгромен от враговете си.
Тази сутрин животът му изглеждаше истински кошмар. Тази вечер радостта отново се бе върнала при него. Някой или нещо — съдбата, късметът или Богът на съпругата му — бяха видели как се чувства тази сутрин, бяха зърнали нещастието му. И незнайно защо му бяха върнали Джени, бяха върнали любовта на живота му.
Затваряйки очи, Ройс нежно целуна гладкото чело на жена си.
Тогава, дълбоко в сърцето си, чу един глас, за който можеше да се закълне, че е истински.
—
Епилог
1 януари, 1499 година
— Малко ми е странно да гледам тази зала толкова празна — пошегува се Стефан, докато погледът му обхождаше двайсет и петимата души (сред тях петнайсет бяха от личната охрана на Ройс), седнали на масата, които тъкмо довършваха богатата вечеря.
— Къде са танцуващите мечки тази нощ, скъпа? — обърна се херцогът към съпругата си, прегръщайки я. Като се изключат шегите му за танцуващите мечки, това беше най-хубавата Коледа през живота му.
— Не знам — засмя се тя, слагайки ръка на корема си. — Но навярно изглеждам така, като че ли съм изяла някоя от тях.
Въпреки напредналата си бременност Дженифър беше настояла „Клеймор“ и обитателите му да празнуват четиринайсетте дни от Бъдни вечер до Богоявление по традиционния начин, или така наречения „отворен дом“. В резултат на това през изминалите осем дни пиршеството се вихреше с пълна сила и всички пътници, които се озоваваха пред портите на замъка, бяха канени да се присъединят на трапезата. Предната нощ крепостта се бе превърнала в арена на невиждано дотогава празненство, устроено специално за слугите, крепостните селяни и жителите на селището. Имаше музика и коледни песни, изпълнени от специално поканените за целта менестрели, както и танцуващи мечки, жонгльори, акробати… дори и фокусници.
Дженифър беше изпълнила живота му с любов и смях, а ето че скоро щеше да го дари и с първата им рожба. Задоволството му беше толкова голямо, че дори поведението на Гауин не беше в състояние да развали настроението му. В съответствие с желанието на съпругата му да се празнува така, както повеляваше традицията, на Гауин му бе отредена ролята на Господаря на лошото управление. Това означаваше, че от три дни той седеше начело на голямата маса, като имитираше своя господар и се правеше на пълен идиот, даваше безобразни заповеди и вършеше и говореше такива неща, за които при всеки друг случай Ройс щеше незабавно да го изхвърли с ритници от „Клеймор“.
Точно сега Гауин се бе разположил удобно на голямата маса, облегнал се назад на стола си и прегърнал леля Елинор, очевидно подражавайки на начина, по който бе седнал херцогът.
— Ваша светлост — обърна се към него Господарят на лошото управление, имитирайки строгия глас на Ройс, когато изискваше незабавно подчинение, — вярно ли е, че прочутото ви прозвище идва от случката, в която сте убили вълк с голи ръце и сте изяли очите му на вечеря, когато сте били на осем години?
Джени избухна в неудържим смях, а Ройс я изгледа озадачено, преструвайки се на засегнат.
— Мадам — каза й той, — навярно се смеете, защото се съмнявате, че съм бил достатъчно силен да убия такъв звяр, когато съм бил невръстно хлапе… Нали?
— Не, милорд — отвърна, кикотейки се тя, — просто не мога да си представя как ядете някакви си очи, при положение че сте готов да не вкусите и хапка от ястие, което не е сготвено добре!
— Дяволски сте права! — възкликна херцогът.
— Сър! — извика му Гауин. — Не бягайте от темата, ако обичате! Не ни интересува каква част от вълка сте изяли. Това, което искаме да научим, е на колко години сте били всъщност, когато сте го сторили. Легендите се разминават по този въпрос и съобщават най-различна възраст — от четири до четиринайсет години!
— А вие как мислите? — попита Ройс.
— Според мен историята е вярна — обади се Дженифър. — Имам предвид онази част, че сте убили вълка като дете…
Устните на херцога трепнаха.
— Хенри ме кръсти така след битката на Бозуъртските поля…
— Защото сте убили някакъв вълк там, нали? С голи ръце? — Очите на оръженосеца блестяха от интерес.
— Защото — поправи го истинският лорд — имаше толкова много бой и толкова много схватки, а толкова малко храна… В края на битката Хенри погледна измършавялата ми фигура и тъмната ми коса и ми каза, че му напомням на изгладнял вълк.
— Не мисля, че… — започна превзето Гауин, но херцогът му хвърли такъв смразяващ поглед, че
