Дженифър беше виждала Иън Макферсън да се бие в турнири и преди и смяташе, че е невероятен в бойното изкуство. Сега Ройс не отделяше поглед от него и тя си помисли, че преценява силите на бъдещия водач на клана Макферсън. Докато наблюдаваше замислено съпруга си, изобщо не забеляза, че Иън Макферсън е застанал пред нея, подавайки й върха на копието си.
— Джени! — извика баща й, разтърсвайки я за рамото, насочвайки вниманието й към шотландеца. Младата жена погледна към рицаря и само нададе тих стон, но леля Елинор веднага се намеси.
— Иън Макферсън! — извика тя, сваляйки покривалото от главата си. — Ти винаги си бил изключително галантен кавалер! — След което завърза булото си за върха на пиката му.
Щом и двамата благородници застанаха един срещу друг, херцогинята веднага забеляза, че Ройс е неспокоен. Сега той се накланяше на седлото си, навеждаше се, изгърбваше се като тигър, нетърпелив да се нахвърли върху човека, дръзнал да иска дар от собствената му съпруга. Тръбен звук, тропот на копита, наведени копия — след което Иън Макферсън нададе смразяващ кръвта боен вик, а секунда по-късно се търкаляше безпомощно на земята заедно със своя кон. Тълпата избухна в аплодисменти, а Ройс описа още един кръг около арената.
На ред идваше груповият бой. Дженифър ужасно се боеше от мелето, защото разликата между него и истинската битка беше минимална. Единственото нещо, което не му позволяваше да се превърне в истинско клане, бяха няколкото правила, но щом херолдите оповестиха устава на сегашния турнир, тревогата й се засили. Както обикновено имаше забрана да се използват оръжия с остри върхове, участниците нямаха право да се нападат в гръб, както и да нанасят удари на конете. Също така бе забранено и да се атакува човек, който е свалил шлема си, защото това означаваше, че има нужда от почивка. Всеки участник обаче имаше право на не повече от две такива почивки. Побеждаваше тази страна, която беше дала по-малко жертви — сиреч по-малко съборени от конете (и ранени) рицари.
Като се изключи това, нямаше никакви други правила. Никакви въжета и никакви прегради, които да разделят двата противникови отбора, след като боят започнеше. Нищо. Дженифър затаи дъха си, очаквайки поредното съобщение, и когато го чу, лицето й помръкна — днес, обявиха херолдите, заради изкусните умения на рицарите се разрешаваше използването на големи бойни мечове, както и на тежки копия.
Две кавалкади от по стотина рицари всяка — едната предвождана от Ройс, а другата — от Дьомон — застанаха в срещуположните краища на арената, последвани от оръженосците, понесли копията и бойните мечове.
Дженифър се разтрепери, когато видя баща си, брат си, Макферсън и дузина други рицари от шотландските кланове в редиците на Дьомон. Едната група се състоеше само от англичани, а другата — от шотландци и французи. На младата жена това разделение изобщо не се понрави — участниците трябваше да се бият, водени от стремеж да се отличат с индивидуалните си качества, а не от желанието да триумфират над реалните си врагове. Груповият бой, в който рицарите са разделени по този начин, със сигурност щеше да прерасне в истинска кървава баня! Дженифър се опита да се успокои, обаче предчувстваше, че съвсем скоро ще се случи нещо ужасно!
Бойните рогове протръбиха три пъти и копитата на двеста коня изтрополиха по терена, а земята се разтърси, докато рицарите вдигаха във въздуха тежките мечове и масивните копия. След което ужасното нещо се случи — двайсетина от роднините на шотландката, предвождани от баща й и доведения й брат, се насочиха към Ройс, размахали мечовете си с яростта на жадуваното отмъщение.
Писъкът на младата жена беше заглушен от гневните викове на англичаните, докато шотландците се нахвърляха върху господаря на „Клеймор“ като конниците на Апокалипсиса. В последвалите мигове Дженифър стана свидетел на най-главозамайващото и спиращо дъха проявление на изкусно въртене на меча и сила, които някога бе виждала — Ройс се биеше като дявол, рефлексите му бяха толкова бързи, а замахът му — толкова мощен, че успя да събори шестима от конете им, когато най-накрая бе повален на земята. Тогава започна истинският кошмар — без да осъзнава, че е станала на крака, тя се опитваше да различи нещо в купчината от мъже и метал, а ушите й бучаха от звънтенето на стомана в стомана. Рицарите на Ройс видяха какво се случва, запробиваха си път към него и тогава на младата жена се стори, че всичко се промени. Черният вълк вилнееше сред плетеницата от тела като истински демон на отмъщението, стиснал здраво меча си в двете си ръце. В следващия момент той го вдигна над главата си и замахна с всички сили към баща й.
Дженифър никога не видя как съпругът й изви китките си в последния момент, стоварвайки тежкото острие върху един шотландец, вместо върху баща й, защото бе закрила лицето си с ръце и пищеше като обезумяла. Тя не зърна кръвта, стичаща се под доспехите на Ройс от ужасните рани, които му бе нанесъл брат й със скрития си кинжал в уязвимото място между шлема и нагръдника му; не забеляза как разсякоха по-леката броня на бедрото му, засягайки плътта, нито как го заудряха по гърба, раменете и главата…
Всичко, което видя, когато погледна отново към арената, беше, че по някакъв начин баща й все още се държеше на краката си, а Ройс обсипваше с удари Макферсън и още двамина други бойци като безумец… и че когато стовареше меча си, хората се строполяваха като овце.
Дженифър се надигна от мястото си и за малко да падне върху Брена, която бе закрила очите си с ръце.
— Джени! — извика леля Елинор. — Не мисля, че трябва да…
Тя обаче изобщо не я слушаше. Задушаваше се, а очите й бяха заслепени от сълзи. Тя скочи към коня си, грабвайки поводите от стъписания прислужник, и…
— Погледнете, милейди! — извика й той, докато й помагаше да се качи на седлото и сочеше към Ройс. — Виждали ли сте нещо подобно през живота си?
Тя отново погледна към биещите се и зърна как мечът на съпруга й се врязва със съкрушителна сила в рамото на един шотландец. Зърна още и баща си, доведения си брат, бащата на Беки и още дузина други планинци да се надигат бавно от земята, която бе напоена с кръв.
Осъзна наближаващата трагедия.
Видението продължи да я измъчва, докато стоеше до отворения прозорец на стаята си, опряла чело в рамката на прозореца, скръстила ръце пред гърдите си, опитвайки се да задържи цялата болка и ужас вътре в себе си. Беше минал един час, откакто бе напуснала турнира, а единоборствота трябваше да са започнали поне преди половин час. Ройс й бе казал, че му предстоят единайсет двубоя, бе минал през два от тях, а според думите на херолда най-прославените рицари щяха да се бият първи. Това означаваше, че единоборствата на съпруга й щяха да се проведат веднага след края на мелето. Колко впечатляващо, си помисли тя с горчивина — така крал Хенри искаше да покаже, че дори и изтощен, най-добрият му рицар може да победи който и да е шотландски боец, имал глупостта да го предизвика.
Вече беше преброила пет завършили срещи — съдейки по гръмогласния рев на тълпата всеки път, когато претърпелият поражение напускаше терена. След още четири двубоя Ройс щеше да напусне арената; дотогава все някой щеше да я извести колко от близките й са осакатени или избити. Изобщо не й хрумваше, че нещо можеше да се случи с мъжа й — той бе неуязвим. Тя бе видяла това с очите си по време на единоборствата в началото на турнира. И… Господ да й прости… се бе почувствала
Тълпата отново нададе викове, както правеше в края на всяка схватка. От продължителния, подигравателен рев на публиката след всяка среща съдеше, че претърпелите поражение не се представят особено достойно. Очевидно бойните умения на шотландците не заслужаваха никакви аплодисменти…
Тя подскочи сепнато, когато вратата към стаята й се отвори рязко и се удари с трясък в стената.
— Вземи си пелерината! Бързо! — извика й Стефан Уестморланд. — Идваш с мен на арената, дори и ако трябва да те завлека там със сила!
— Никъде
Стефан я сграбчи за раменете и я раздруса, а гласът му изплющя като камшик:
— Ще ти кажа аз какво става! Брат ми лежи там на арената и
