Кралството на мечтите

роднини го посякоха! — процеди през зъби, без да спира да я разтърсва. — Накълцаха го още по време на груповия бой, а сега той се бие в единоборствата! Не чуваш ли присмеха на тълпата? Подиграват се на него! Толкова зле е ранен, че не знам дали осъзнава колко сериозни са раните му, които му причиниха, когато го свалиха от коня! Той си мислеше, че ще ги надхитри в двубоите, обаче вече просто няма сили, а още четиринайсет шотландци го предизвикаха на бой…

Младата жена го гледаше безмълвно, а краката й сякаш бяха залепнали за пода. Не можеше да помръдне от мястото си — все едно се намираше в кошмарен сън.

— Дженифър! — прегракнало извика Стефан. — Ройс ги оставя да го убият. — Ръцете му се впиваха болезнено в раменете й, а гласът му заглъхваше от мъка. Той е там, на арената, и умира за теб! Той уби твоя брат и сега се моли…

Изречението увисна недовършено във въздуха, когато тя се отскубна от ръцете му и хукна като обезумяла.

* * *

Гарик Кармайкъл се изплю на земята до Ройс, докато обикаляше в тръс по арената с победоносно изражение, но на херцога изобщо не му беше до такива обиди в момента. Той се помъчи да се изправи на колене, чувайки оглушителния рев на тълпата. Поклащайки се, Черният вълк свали шлема си и се опита да го прехвърли в лявата си ръка, но тя висеше безжизнена до тялото му и шлемът се изтърколи на земята. Гауин тичаше към него — не, не беше Гауин, а някой в синьо наметало… Той примигна, опитвайки се да различи идващия, чудейки се дали не е следващият му противник.

През пелената от кръв, пот и болка, която замъгляваше зрението и ума му, херцогът за момент си помисли, че вижда женска фигура — някаква жена, която тичаше към него, а разпуснатите й коси се развяваха, блестейки в алено и златисто на слънцето. Дженифър! Той примигна, опитвайки се да фокусира погледа си, докато оглушителният рев на тълпата ставаше все по-силен и по-силен…

Ройс изстена, мъчейки се да се изправи на краката си, Дженифър се беше върнала — за да стане свидетел на поражението му. Или на смъртта му. И така да беше, той не искаше тя да го види как умира, пълзящ или търкалящ се в праха. С последни сили рицарят се надигна от земята и избърса потта от челото си. Когато погледът му се изясни, забеляза, че не халюцинира — съпругата му се приближаваше към него и беше настъпила странна призрачна тишина.

Дженифър сподави писъка си, когато видя жестоко счупената му ръка. Тя се спря пред него и в същия миг чу вика на баща си, а погледът й бе привлечен от копието, въргалящо се до краката на Ройс.

— Използвай го, Джени! — прогърмя гласът на лорд Мерик. — Използвай копието, дъще!

Ройс разбра какво ще се случи — тя беше дошла да довърши онова, което бяха започнали роднините й; да направи с него това, което той бе сторил с нейния брат. Без да помръдва, херцогът я наблюдаваше, забелязвайки как сълзите се стичат по красивото й лице, докато се навеждаше надолу. Вместо да се протегне за копието или кинжала обаче, тя взе дланта му в ръцете си и нежно я докосна с устни. През булото на болката и объркването Ройс най-накрая осъзна, че тя всъщност коленичеше пред него и от гърдите му се откъсна стон:

— Скъпа… — изрече, хвана я за ръката и се опита да я накара да се изправи. — Недей… Не прави това…

Тя обаче изобщо не го слушаше. Пред седем хиляди зрители Дженифър Мерик Уестморланд, графиня на Рокбърн, падна на колене пред съпруга си в смирен поклон, с лице, притиснато към ръката му. Раменете й се разтърсваха от ридания. Когато се изправи, тя отстъпи крачка назад, вдигна насълзеното си лице към неговото и изправи рамене. В смазаното тяло на Ройс припламна гордост — съпругата му се държеше така, все едно току-що бе посветена в рицарство от самия крал.

В следващия момент Стефан побутна Гауин и оръженосецът веднага се втурна към господаря си, който го прегърна със здравата си ръка и бавно закуцука, напускайки арената.

Радостните възгласи на тълпата, които го изпратиха, бяха почти толкова гръмки както когато бе повалил от коня Дьомон или Макферсън.

* * *

Вече в палатката си, Ройс бавно отвори очи, стискайки зъби за болката, която щеше да го обземе заедно с идването му в съзнание.

Глъчката, която се дочуваше отвън, му подсказа, че турнирът продължава. Тъкмо се питаше къде ли е Гауин, оглеждайки се за оръженосеца си, когато за момент му се стори, че сънува — Дженифър се бе надвесила над него, а около лицето й сякаш се бе образувал ореол от слънчева светлина, нахлуваща в палатката. Тя му се усмихна с такава нежност, че сърцето го заболя. Някъде отдалеч чу гласа й, който прошепна:

— Ти се завърна, любов моя.

Изведнъж му стана ясно защо я вижда обляна от светлина, защо не усеща никаква болка и защо тя се отнася толкова нежно към него. Произнесе го силно, с категоричен и безстрастен глас:

— Аз съм мъртъв.

Прекрасното видение обаче само поклати глава и седна внимателно на леглото до него. Жена му прибра един кичур зад ухото си и се усмихна, а по гъстите й мигли блестяха сълзи като миниатюрни капчици роса.

— Ако беше мъртъв — каза му тя, — щеше да се наложи аз да изляза на арената и да сразя доведения си брат.

Пръстите й докоснаха челото му; той усещаше допира на хълбока й до бедрото си. Ами ако тя не беше ангелско видение? Ами ако не беше умрял? Навярно ако я попиташе за начина, по който би повалила брат си, щеше да разбере дали е някакъв дух на отмъщението или не.

— И как щеше да направиш това?

— Ами — започна видението, накланяйки се към него и докосвайки устните му със своите — последния път, когато се сблъсках с нещо подобно… просто си вдигнах забралото… и после направих ето това… — Ройс зяпна от изненада, когато видението му се изплези. Определено не беше умрял. Доколкото знаеше, ангелите нито се целуват, нито се плезят по този начин. Той я погали със здравата си ръка, но тогава му хрумна друга мисъл.

— Ако не съм мъртъв, защо не усещам никаква болка?

— Леля Елинор — прошепна момичето. — Тя приготви специална отвара и ние те накарахме да я изпиеш.

Изяснил всички тревожни подробности, той си отдъхна, притегли съпругата си към себе си и я целуна. Тя разтвори устните си и отвърна на целувката му с цялото си сърце — тогава Ройс се почувства невероятно щастлив. Когато най-накрая я пусна, и двамата бяха останали без дъх, копнеещи да си кажат толкова много неща, но не тук, в тази палатка, сред оглушителните ревове на тълпата. След минута херцогът попита:

— Колко лошо съм ранен?

Дженифър преглътна с усилие, а погледът й се замъгли от мъка — все пак той бе получил тези рани заради нея.

— Лявата ти ръка е счупена, а раните по врата и ключиците ти, които са дело на Малкълм според Стефан и Гауин, макар и дълбоки, поне вече не кървят. Раната на крака ти е ужасна — тя ще зарасне най- бавно. Освен това навсякъде имаш ужасни синини.

— Не е толкова зле — подсвирна той. — И сега какво?

Тя веднага разбра какъв беше смисълът на въпроса му, а умът й трескаво запресмята колко още физически наранявания би могъл да издържи, ако се върне на арената, след което ги съпостави с ужасното накърняване на гордостта му, в случай че се скрие.

— От теб зависи — изрече с глас, пропит от пламтящата омраза, която изпитваше в момента към баща си и доведения си брат. — На така нареченото „поле на честта“, което баща ми и брат ми опозориха днес, един рицар на име Малкълм Мерик ти отправи публично предизвикателство преди половин час.

Съпругът й докосна лявата й скула с върховете на пръстите на здравата си ръка и попита тихо: