прошепна:
— Бих искал да ми отделиш няколко минути насаме, преди да седнем на масата.
— Добре — отвърна Алисия Уестморланд, извини се на насядалите около масата гости и тръгна към малка стаичка в дъното на коридора. Клейтън я последва. Погълнати от мислите си, и двамата пропуснаха да забележат, че Уитни ги следва. Херцогинята я видя едва когато понечи да затвори вратата и я пусна да влезе.
По пътя към стаичката Алисия беше успяла напълно да възвърне самообладанието си. Нямаше намерение да се оправдава. В крайна сметка беше приютила не друг, а собствената си снаха! Нима можеше да бъде упреквана за това?
— Съдейки по хладното ти държание към мен от снощи, допускам, че си ядосан, задето съм задържала Уитни в дома си — започна направо тя. — Нямам представа какво си направил, за да я накараш да предпочете бягството пред това да остане под един покрив с теб — тя е прекалено лоялна, за да обсъжда подобни неща дори с мен. Но съм сигурна, че каквото и да си направил, то е било много лошо! От тази гледна точка би било нечовешко да й откажа подслон.
Клейтън беше помолил майка си за кратък разговор с едничката цел да й съобщи радостната новина, че дългоочакваният внук е на път да се появи. Беше решил да не повдига въпроса за Уитни. Реакцията на майка му го развесели и изненада.
— Разбирам какво искаш да ми кажеш — отвърна хладно той, с мъка потискайки усмивката си.
— Нима?
— Да.
Херцогинята беше толкова изненадана, че изостави всякакви преструвки.
— О! Много мило от твоя страна. Трябва да призная, че очаквах да влезем в спор.
— И това успях да схвана — кимна Клейтън.
Тя пристъпи напред и топло го прегърна.
— Много съм доволна, че имахме възможност да си поприказваме. Сега трябва да се връщам в трапезарията. Между другото, Лангфорд ще се зарадва, че си тук. На няколко пъти пита за теб. И може би още не си видял Стивън, но той пристигна преди половин час, придружен от четирима младежи. Дошли са да се насладят на хубавото време и на прелестните рози в градината ми.
— Стивън не понася миризма на рози — отбеляза Клейтън. Херцогинята знаеше много добре, че по- малкият й син съвсем не беше дошъл заради розите й, а за да се увери със собствените си очи в резултатите от малкия им заговор.
— Брат ти наистина ме изненада, когато се появи тук, и то с приятели, но в същото време изпитах огромно облекчение, защото Лансбъри и неговата дъщеря, лейди Емили, също дойдоха неочаквано. Ако Стивън не беше тук, горката лейди Емили щеше да скучае. Всичките ми гости са над петдесетте. Между другото, тя е изключително красива.
Посегна да отвори вратата и понечи да излезе, но се спря. Синът й и снаха й я гледаха усмихнати.
— Е, ще вървим ли? — попита херцогинята.
— Мисля, че ще трябва да почакаш, докато разбереш защо всъщност исках да говоря с теб — рече Клейтън.
— Предположих, че ще ми искаш обяснение за това, че не изпратих Уитни обратно при теб — подхвърли тя.
— Май наистина трябваше да го направя — засмя се синът й. — Но все ми се струваше, че е по-важно да ти кажа нещо друго. Ще ставаш баба.
Херцогинята разтвори ръце и се спусна към двамата. Лицето й беше озарено от щастлива усмивка.
— О, мили мои! — възкликна тя и ги хвана за ръцете, допря страни до дланите им и тъй като не намираше достатъчно силни думи, за да изрази възторга си от новината, повтори: — О, мили мои!
38.
Граф Лангфорд беше висок и слаб мъж, прехвърлил осемдесетте. Беше братовчед на бащата на Клейтън. Когато Клейтън и Уитни излязоха под ръка от трапезарията, старецът се изпречи пред тях и каза:
— Клеймор, мога ли да поговоря с теб? — Хвърли извинителен поглед към Уитни и добави: — Разбирам, че вашият съпруг е пристигнал едва снощи, мадам, но ако не възразявате, ще ви го отнема за малко. Въпросът е спешен.
— Разбира се — любезно отвърна тя. — Ще потърся Стивън и компанията му.
Лангфорд се опря на рамото на Клейтън, сякаш търсеше подкрепа.
— Твоята жена е не само много красива, но и невероятно любезна. Вчера прекара няколко часа с мен, търпеливо изслушвайки всички подробности относно проучванията ми в областта на древните философи. И не само това. Дори се престори, че е във възторг както от темата, така и от самия мен! — намигна графът на Клейтън. — Накара ме да се почувствам с двадесет години по-млад.
— Понякога оказва същия ефект и върху мен — пошегува се младият мъж и поведе графа към една от малкото свободни стаи.
— Ако беше с двадесет години по-млад, щеше да си едно недорасло хлапе.
— Точно това имах предвид — добродушно се съгласи Клейтън.
Когато двамата се усамотиха, Клейтън го подкани:
— Казахте, че въпросът не търпи отлагане.
— На моята възраст нищо не търпи отлагане, Клеймор — въздъхна Лангфорд. — Бих искал да си поговорим за брат ти.
Херцогът едва успя да прикрие изненадата си. Старецът продължи:
— Винаги съм смятал, че имаш невероятен нюх за сделки. Последните години го доказаха. Ти увеличи богатството си многократно. Наскоро обаче научих, че си поел финансите на брат си в свои ръце, което ме наведе на мисълта, че и Стивън като мен няма ум за тези работи. Вярно ли е?
Ако графът не беше близък роднина, Клейтън бързо би приключил с въпроса, но сега се задоволи кротко да отвърне:
— Не, не е вярно.
— В клуба се носят слухове, че брат ти е направил редица инвестиции, които на пръв поглед са изглеждали глупави и рисковани, но в крайна сметка са се оказали напълно оправдани. Аз обаче предпочитам да чуя от теб, дали слуховете са верни или не. Е?
— Не смятам да отговоря, докато не чуя причините за това ваше любопитство.
— Трябва да знам със сигурност — упорито повтори графът.
— Тогава попитайте самия Стивън!
Лангфорд поклати глава.
— Не мога, защото не бих могъл да му обясня защо ме интересува това.
— Както изглежда разговорът ни стигна до задънена улица — изрече Клейтън.
— Добре тогава, ще ти кажа, но те моля това да си остане дълбока тайна.
— Не виждам какво би могло да ме накара да коментирам личните дела на брат си с някого, дори с вас, милорд — каза Клейтън и понечи да стане.
— Ако слуховете се окажат верни и Стивън наистина носи глава на раменете си, бих искал да го направя свой наследник.
Клейтън бавно се отпусна на стола си.
— Надявам се, че сега ще ми обясните и мотивите си.
— Ако посоча Стивън за свой наследник, той ще получи много малко земя, която не носи почти никакви доходи. Но притежавам множество престижни титли. Ако умра, без да съм предприел нужните стъпки, земите и титлите ми автоматично ще се прехвърлят на теб. Ти обаче притежаваш достатъчно титли, а моите владения са нищо в сравнение с твоите. Няколко титли в повече не биха имали каквото и да било значение за теб, но нещата при Стивън стоят различно. Вярно, че родът ни е голям и има много млади хора, сред които бих могъл да си избера наследник, но аз искам този човек да е някой, когото познавам много добре и харесвам. Стивън отговаря и на двете условия.
