— Много се радвам да чуя това — отбеляза Клейтън с окуражаваща усмивка.
— Подобно на теб и брат ти е човек отговорен, с добре развито чувство за дълг към семейството.
— Така е — вметна херцогът.
— Основното ми притеснение е следното: ще успее ли той да се справи с повереното му наследство сам? Дали е достатъчно разумен по отношение на парите и дали ще се грижи добре за имотите ми?
— Стивън е напълно подходящ за тази работа и дори притежава много повече качества от онези, които изисквате от него — заяви Клейтън.
Графът се усмихна, после си даде вид, че го обзема неудобство, и заби поглед в килима.
— Преди да пожелая да разговарям с теб, мислих дълго и стигнах до извода, че ти не би имал нищо против, задето ще предпочета брат ти пред тебе. Прав ли бях?
— Напълно — засмя се Клейтън.
— Чудесно, тогава въпросът е решен. Ще направя нужните постъпки, за да стане Стивън следващия граф на Лангфорд и барон на Елингууд, както и пети виконт Харгроув.
Старецът посегна към бастуна си и с мъка се изправи. Клейтън се спусна към него, в случай че се наложеше да се притече на помощ.
— Сигурен ли сте, че ще успеете да прехвърлите всичките си титли върху брат ми без никакви затруднения от страна на закона? — попита внезапно той.
— Титлите ми са дарени на семейството ми преди триста години от крал Хенри VII. Благодарение на мъдростта на нашия предшественик, първия херцог на Клеймор, тези три титли могат да се наследяват не по пряка линия, а по избор, направен от притежателя им. Единственото изискване е наследникът да е от херцозите на Клеймор. Какъвто е Стивън Клеймор. Надявам се, че разговорът ни ще бъде запазен в тайна, както се уговорихме в началото.
— Разбира се — отвърна той, макар че изгаряше от желание да обсъди въпроса със Стивън.
— Държа всичко да остане между нас, за да избегна атаките от страна на другите кандидати за наследници — сметна за нужно да обясни графът, но Клейтън не го чу, унесен в мисли за брат си. — Коя е младата дама със Стивън? — смени темата старецът, хвърляйки поглед към градината, в която се разхождаха младежите.
— Не зная. Не съм я виждал преди.
— О, разбира се, че я познаваш! — възрази графът. — Познаваш и баща й. Тя е лейди Емили, дъщерята на Лансбъри. Представиха ми я тази сутрин.
Херцогът на Лансбъри беше тъмен, набит мъж с грозновато лице. Двамата му по-големи сина поразително приличаха на него и на Клейтън му се стори невъзможно такова крехко и очарователно момиче да е дъщеря на същия този човек.
Графът поясни, сякаш прочел мислите на Клейтън:
— Тя е дъщеря на Лансбъри от втория му брак. Втората му съпруга е била дъщеря на френски аристократ, два пъти по-млада от съпруга си. Умряла е при раждането на Емили, само година след брака си с херцога. Всъщност може наистина да не си срещал лейди Емили. Тя самата ми каза, че е била в Англия само няколко пъти.
— Къде я е крил през цялото това време? — попита разсеяно Клейтън.
— И аз се чудя — призна графът с усмивка. — Но никой не може да го обвинява, че я е държал настрана от всички млади нехранимайковци, докато не е пораснала достатъчно, за да отбива сама атаките им. Когато ти я представят, обърни специално внимание на очите й. Цветът им е тъмносин, като на теменуга.
Клейтън имаше възможност да наблюдава Емили Кендъл през остатъка от деня, но това, което му се стори по-интересно, беше безразличието на брат му към това нежно създание. Повечето мъже в къщата открито я ухажваха, а Стивън сякаш едва я забелязваше. Цялото му внимание беше насочено към двете млади дами, пристигнали в имението заедно с него тази сутрин. Той ги познаваше от детинство и това, че сега ги обсипваше с внимание, беше повече от подозрително.
Уитни също забеляза това и побърза да сподели подозренията си с Клейтън:
— Не ти ли се струва странно, че Стивън така упорито пренебрегва Емили?
— Наистина е странно — отвърна съпругът й и внимателно се вгледа в лицето на жена си. — Какво мислиш за нея?
Уитни се поколеба. Искаше й се да бъде обективна.
— Тя е най-красивото създание, което някога съм виждала — каза накрая. — Има чудесни маниери. Но около нея се носи някакво странно излъчване…
— На самонадеяност, може би? — подсказа й Клейтън.
— Възможно е, но също така е възможно и да е просто срамежлива.
— Не забелязах да има някакви проблеми с общуването с хората около нея.
— Чувства се спокойна в присъствието на жени и на мъже, доста по-възрастни от нея, но когато е в компанията ла Стивън и приятелите му, се държи с хладна официалност.
— Доколкото разбрах, отгледали са я някакви нейни роднини в Брюксел и може би не знае как да се приобщи към всички тези младежи. Баща й е предпочел да я остави там, вместо да я доведе в Англия и тя почти не познава братята си и техните съпруги.
— Мога да се закълна, че е направила силно впечатление на брат ми — тихо се засмя Клейтън. — Сигурен съм, че може да ти каже в коя точно част на стаята е лейди Емили, без дори да си направи труда да се огледа наоколо.
— Наистина ли мислиш така? — попита го Уитни.
— Да. В момента наблюдаваш един мъж, овладял до съвършенство изкуството на флирта, да се подготвя за атака.
Уитни прихна.
— Била съм свидетелка на безбройните флиртове на брат ти, но никога не съм го виждала да се държи по подобен начин. По-скоро би се приближил до Емили и би се включил в надпреварата с другите обожатели.
— Напълно си права. Само че днес очевидно на Стивън му се струва особено важно ла покаже на младата дама, че той не желае да бъде включен в списъка на многобройните й завоевания.
— И защо това е толкова важно за него? — настоя съпругата му.
— Защото, скъпа моя, Стивън има намерение да започне играта и да я играе по-дълго от обичайното. Струва ми се, че желае една по-продължителна връзка с госпожица Кендъл.
— Не е ли това проява на импулсивност от негова страна? Та той едва я познава!
Клейтън не отговори, само многозначително я погледна и тя разбра какви мисли се въртят в главата му.
— Да приема ли, че когато стане въпрос за женитба, всички мъже от семейство Уестморланд стават импулсивни?
— Не бих казал.
— Тогава какво имаше предвид?
— Ние по-скоро притежаваме безпогрешен усет за жените и когато срещнем някоя изключителна представителна нежния пол, веднага разбираме, че е точно за нас.
— Преди това няма сила на света, която би ни закарала пред олтара. Когато обаче се запътим натам, гледаме да сме сигурни, че въпросната дама ще извърви пътя с нас.
— Независимо от това колко силни възражения може да има тя в началото — довърши Уитни вместо съпруга си.
— Точно така.
В този миг Стивън стана от мястото си, взе две чаши шампанско и небрежно приближи до камината, където стоеше Емили, останала за момент само в компанията на един възрастен господин.
Уитни с любопитство наблюдаваше сцената. Стивън подаде едната чаша на Емили, без да каже нито дума. После вдигна своята към устните си и отпи от шампанското, без да откъсва поглед от лицето на момичето. Емили пое чашата си и също отпи, но дори и отдалеч Уитни видя, че ръката й леко потреперва. Очите й сякаш бяха приковани в Стивън и тя не можеше да ги отмести. Той й каза нещо, Емили се поколеба, после с усмивка кимна и го хвана под ръка. Стивън я изведе от салона.
— Къде мислиш, че я отведе? — обърна се Уитни към Клейтън.
