момичето, тънкия кръст, който не се нуждаеше от корсет, очите, проблясващи с различните нюанси на зеленото под дългите извити мигли. А косата й беше истински водопад от махагон. Единственото, от което се нуждаеше тази коса, за да изпъкне с целия си блясък, беше едно добро сресване. Ан почувства как пръстите я сърбят да се захване с нея. Представяше си как я изтегля назад, пускайки я на свободни къдрици по раменете и гърба, откривайки блясъка на прекрасните очи и идеалния овал на лицето
В момента, в който влязоха в къщата, Уитни промърмори някакво извинение и се втурна към стаята си. Там се отпусна в дълбокото кресло, представяйки си неприятната сцена, на която Пол беше станал свидетел преди малко и която определено я излагаше. Без съмнение леля й и чичо й също като баща й бяха ужасени и засрамени от държанието й. Страните й пламнаха от срам. Със сигурност я презираха.
— Уитни? — Емили се промъкна в стаята и тихо притвори вратата зад гърба си. — Влязох през задния вход. Много ли е ядосан баща ти?
— Направо е бесен — кимна тя, без да отмества поглед от бричовете си. — Май се провалих, а? Всички ми се присмиваха и Пол ги чу. Сега, когато Елизабет е вече на седемнадесет години, той сигурно ще поиска ръката й. Дори няма да изчака да осъзнае, че всъщност е влюбен в мен.
— В теб? Уитни Стоун, Пол бяга от теб като дявол от тамян и ти го знаеш! Пък и кой би могъл да го упрекне след всичко, което изтърпя от теб през последната година?
— Какво чак толкова е изтърпял? — опита се да възрази Уитни.
— Какво толкова ли?! Какво ще кажеш за случката на Хелуин? Да изскочиш внезапно пред каретата му, преструвайки се на дух, и да изплашиш конете до смърт!
— Тогава той не се ядоса кой знае колко! Пък и каретата му си остана цяла при преобръщането — счупи се само една ос.
— Както и кракът на Пол — припомни й приятелката й.
— Но после зарасна без проблеми — настоя на своето Уитни, а умът й вече скачаше от миналите провали към безбройните възможности, които бъдещето й предлагаше. Тя стана и закрачи нервно из стаята. — Трябва да има някакъв начин — достатъчно бърз при това — да го спечеля. Аз… — Млъкна за секунда, а на устните й заигра палава усмивка. — Емили, едно нещо е пределно ясно: Пол още не знае, че се интересува от мен. Права ли съм?
— По-точно е да се каже, че не дава и пукната пара за теб — отвърна предпазливо другото момиче.
— Следователно можем да заключим, че няма вероятност той да ми предложи сърцето си, ако не бъде подтикнат към това. Така ли е?
— Не можеш да го накараш да поиска ръката ти дори под заплаха от дулото на пистолет. Да не говорим, че още не си достигнала допустимата за сгодяване възраст, дори и да…
— При какви обстоятелства един джентълмен е длъжен да поиска ръката на една дама? — прекъсна я безцеремонно Уитни.
— Не мога да се сетя за нищо такова. Освен, разбира се, ако не я е компрометирал… О, не! Уитни, каквото и да си намислила, този път ще минеш без моята подкрепа!
Уитни тежко въздъхна и се отпусна в креслото си. От гърдите й се изтръгна нервен смях при мисълта за дързостта на последното й хрумване.
— Мога да помоля Пол да ме откара някъде с каретата си. Ще разхлабя едно от колелата така, че да се откачи, след като достатъчно сме се отдалечили… Докато ме съпроводи пеша обратно или пък докато чакаме да пристигне помощ, ще се стъмни и… Тогава той ще се почувства задължен да ми направи предложение за женитба. — И без да обръща внимание на стъписаната Емили, продължи: — Само си представи такъв интересен вариант на поизтърканата стара тема: млада дама съблазнява джентълмен и проваля репутацията му, поради което е принудена да се омъжи за него, за да предотвратят скандала! Какъв роман може да излезе от това! — добави, възхитена от собствената си гениалност.
— Тръгвам си — каза Емили и се насочи към вратата. На прага колебливо се спря и се обърна към приятелката си: — Леля ти и чичо ти видяха всичко. Какво обяснение мислиш да им дадеш за тези дрехи и за смелата си езда?
Лицето на Уитни помръкна:
— Не смятам да давам никакви обяснения. Нищо няма да помогне. Затова пък съм твърдо решена, докато са тук, да се превърна в най-милото и възпитано същество, което някога са виждали. Всъщност ще се постарая да стоя далеч от погледа им. Ще ме виждат само на закуска, обяд и вечеря. Мисля, че не е чак толкова трудно да се държа като Елизабет Аштън по три часа на ден.
Уитни наистина сдържа обещанието си. Същата вечер, когато всички се събраха около масата и чичо й се впусна в ужасяващи разкази за пребиваването си в Бейрут като английски посланик, въпреки изгарящото я любопитство и желанието да го засипе с въпроси тя само възпитано отбеляза:
— Колко интересно, чичо!
Последва описание на Париж и на бурния обществен живот, в който семейство Гилбърт вземаше дейно участие. Момичето отново запази мълчание и единственото, което изрече, беше същата фраза:
— Колко интересно, лельо.
Веднага след привършване на последното блюдо, Уитни стана от масата, извини се и напусна трапезарията.
През следващите три дни тя така стриктно следваше намерението си да се показва възможно най-рядко пред леля си и чичо си, че в един момент Ан започна да се чуди дали наистина беше съзряла онова скрито пламъче в племенницата си и дали момичето не изпитваше антипатия към нея и към съпруга й.
На четвъртия ден Уитни закуси много преди останалите и отново изчезна. Тогава Ан реши да разбере истината. Претърси цялата къща, но не успя да открие племенницата си. Провери в градината, после — в конюшнята. Уитни не беше излязла на езда, информира я конярят. Къде ли би могло да прекарва дните си едно петнадесетгодишно девойче, замисли се Ан.
Погледът й внезапно беше привлечен от нещо жълтеникаво, застанало на върха на хълма, от който се виждаше цялото имение.
— Ето къде си! — възкликна доволно жената, отвори слънчобрана си и решително закрачи натам.
Когато Уитни забеляза леля си, вече беше твърде късно за бягство. Прииска й се да се беше сетила за по-добро укритие. За какво ли щяха да разговарят? Напрегнато се замисли за тема, по която би могла да вземе отношение, без да изглежда глупава или невежа. Дрехи, може би? Не, не ставаше. Не разбираше нищо от мода, нито пък се интересуваше от нея. Каквото и да облечеше, все изглеждаше ужасно. Пък и нима дрехите биха могли да допринесат с нещо за подобряване на вида на една жена с котешки очи, коса с цвят на кафява кал и лунички по носа? Да не говорим, че беше прекалено висока, прекалено слаба и ако Господ изобщо имаше някакво намерение да я дари с подобие на бюст, вече беше прекалено късно да го направи.
Ан се появи, дишайки учестено от катеренето по хълма, и се отпусна върху одеялото, на което седеше племенницата й.
— Аз… Реших да си направя малка разходка — излъга тя. Погледът й се спря върху книгата, оставена настрана. Каза си, че един разговор за литература би бил добър като за начало.
— Някакъв роман ли четеш?
— Не, лельо — измърмори Уитни и се опита да прикрие заглавието на книгата с ръка.
— Доколкото знам, повечето млади дами обичат да четат романтични истории — направи нов опит Ан.
— Да, лельо — учтиво се съгласи момичето.
— Веднъж започнах един такъв роман, но не ми хареса — рече Ан, опитвайки се да въвлече племенницата си в разговор. — Не понасям героини, конто са прекалено идеални и припадат на всяка страница.
Уитни беше така поразена от факта, че освен нея има и друга жена, която споделя същото мнение за сладникавите истории, че забрави за намерението си да отговаря едносрично на всички въпроси.
Лицето й светна, а на устните й се появи закачлива усмивка:
— А ако героините не припадат, тогава пък по цял ден са в леглата си, час по час поднасят шишенца с валерианови капки пред носа си, ридаят и въздишат по някои малодушен джентълмен, който няма смелостта
