неподвижна. Прислужниците продължават да й говорят, както наредихте. Дори аз самият се опитах да й говоря преди няколко минути, но тя не реагира. Изминаха три денонощия — рече графът, а в гласа му се прокрадна нетърпение. — Не можете ли да направите нещо?
Доктор Уитиком отмести поглед встрани. Стивън имаше нужда от почивка, но лекарят добре знаеше, че няма да успее да убеди младия граф в това.
— Тя е в Божиите ръце, не в моите — отвърна. — Но въпреки това ще отида да я прегледам.
— Голяма полза! — гневно избухна негово превъзходителство, но докторът не обърна внимание на този изблик. Заизкачва се по витото стълбище и когато се озова на площадката, сви вляво.
След известно време Хю Уитиком се върна в кабинета и завари младия мъж така, както го беше оставил.
— Очевидно от посещението ми все пак имаше някаква полза — сухо подхвърли лекарят, а лицето му изглеждаше прояснено. — А може би младата дама харесва моя глас повече от гласовете на прислужниците.
Стивън рязко вдигна глава, очите му се впиха в лицето на Уитиком.
— Дошла е в съзнание?
— В момента си почива — побърза да го уведоми лекарят, — но успя да се съвземе и дори размени няколко думи с мен. Вчера бих се заклел, че шансовете й да оцелее са равни на нула, но тя е млада и организмът й е силен, така че има надежда. — Очите му се спряха върху измъченото лице на графа. — Изглеждате като самия дявол, милорд. Мислех да ви предложа двамата с вас да се качим до стаята й след обяда, ако допуснем, че ме поканите да остана за обяд, разбира се — подхвърли лукаво той от позициите си на дългогодишен семеен приятел, — но видът ви може така да я уплаши, че тя отново да загуби съзнание. Трябва да поспите малко и да се избръснете преди това.
— Нямам нужда от сън — отвърна Стивън и се изправи.
Облекчението, което беше изпитал при добрата новина, го беше изпълнило с енергия. Приближи се до сребърната табла с напитките, взе една кристална гарафа и наля бренди в две чаши. — Но срещу бръсненето не възразявам. — Вдигна своята чаша и рече: — Пия за вашите умения и за заслугата ви за нейното възстановяване!
— Заслугата не е моя — поправи го лекарят. — Това, което се случи, с истинско чудо.
— Тогава да пием за чудодейното изцеление — предложи Стивън и поднесе чашата към устните си, но отново се спря. Доктор Уитиком продължаваше да се колебае.
— Не съм казал, че пациентката ми е излекувана, Стивън. Само споменах, че е дошла в съзнание и че е в състояние да разговаря.
Графът долови нещо особено в тона на събеседника си и сините му очи пронизаха Хю Уитиком. Лекарят въздъхна и неохотно рече:
— Надявах се да проведем този разговор, след като си починете, но… Истината е, че дори и да се оправи физически — а все още не мога да заявя със стопроцентова сигурност, че това ще стане — има още един проблем.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Тя е загубила паметта си, Стивън.
— Какво?
— Пациентката ми не си спомня нищо от предишния си живот — нито коя е, нито защо е пристигнала в Англия. Не може да ми каже дори името си.
9
Доктор Уитиком спря за миг, преди да влезе в стаята на пациентката си. Той понижи глас и за пореден път отправи предупреждения към Стивън:
— Последиците от наранявания в областта на главата са почти непредсказуеми. Не се тревожете, ако се окаже, че госпожицата не си спомня за моето по-ранно посещение днес. От друга страна, възможно е паметта й да се е върнала. Вчера разговарях с мой колега, който е с по-богат опит в лечението на черепни травми, и двамата стигнахме до заключението, че ще е голяма грешка да й дадем лауданум, независимо от това колко силни могат да станат болките. Лекарството ще потисне болката, но ще я приспи. В случая е по- добре дамата да остане будна, в съзнание и да бъде въвличана в разговори.
Стивън нетърпеливо кимна, но доктор Уитиком не беше свършил.
— Тази сутрин тя много се уплаши, когато установи, че нищо не си спомня, така че в никакъв случай не правете нещо, с което бихте могли да провокирате нервността й. Когато влезем при нея, постарайте се да й внушите чувство на спокойствие и сигурност. Както вече казах, нараняванията на главата са много опасни и непредсказуеми, а мисля, че и двамата не бихме искали да загубим контрол над ситуацията.
Доволен от изчерпателната си реч, Хю Уитиком натисна дръжката на бравата.
Шеридан усети присъствието на хора в затъмнената стая. През последните няколко часа се чувстваше като в мъгла — ту се събуждаше, ту се унасяше в дрямка, а съзнанието й не се затормозяваше нито с грижи, нито със страх. Изпитваше само леко объркване. Беше й удобно да се придържа към това благословено състояние, понеже то й помагаше да стои далеч от неясните въпроси, които подсъзнателно я измъчваха.
— Госпожице Ланкастър?
Гласът беше приятен и й звучеше познато, но същевременно настойчиво и твърдо.
— Госпожице Ланкастър?
Той й говореше. Шеридан с мъка отвори очи и примигна, опитвайки се да фокусира размазаните пред погледа й предмети и лица.
— Госпожице Ланкастър?
Ново примигване и пред нея се очертаха лицата на двама мъже. Единият беше сивокос, на средна възраст, с очила с телени рамки и тънки мустаци, а другият — млад, красив, неспокоен и очевидно обзет от тревога.
По-възрастният от двамата й се усмихваше и й говореше:
— Помните ли ме, госпожице Ланкастър?
Шеридан понечи да кимне, но лекото движение й причини такава силна болка, че от очите й бликнаха сълзи.
— Госпожице Ланкастър, помните ли ме? Знаете ли кой съм?
Този път Шеридан не направи никакво движение, само отвърна:
— Вие сте лекар. — Чувстваше устните си пресъхнали, но иначе говоренето не доведе до усилване на главоболието й. — Къде съм?
— Вие сте в безопасност.
— Но къде се намирам? — настоя тя.
— В Англия. Пристигнали сте от Америка.
Неизвестно по каква причина този отговор й подейства потискащо, направи я неспокойна.
— Защо?
Двамата мъже бързо се спогледаха, после лекарят успокояващо рече:
— Много скоро ще си спомните. В момента е необходимо просто да запазите спокойствие.
— Аз… искам да зная! — настоя тя. Гласът й беше дрезгав от напрежение.
— Много добре, детето ми — с готовност отвърна лекарят и я потупа по ръката. След кратко колебание на устните му се появи усмивка, сякаш се канеше да й съобщи някаква щастлива вест. — Дошли сте тук, за да останете при годеника си.
Годеник. Значи беше сгодена… Явно за по-младия мъж, реши тя. Той изглеждаше твърде загрижен за нейното състояние. Загрижен и изтощен. Шеридан вдигна поглед към него и едва забележимо се усмихна. Забеляза, че той гледа смръщено към лекаря, който пък му отвръщаше с предупредително поклащане на главата си. Този факт я притесни, макар и да нямаше представа за причината. Не знаеше коя е, нито къде е била, нито как се е озовала тук, но чувстваше, че трябва да се извини за неудобството, което беше създала. Това правило сякаш беше дълбоко вкоренено в нея.
