разстроена, затова той си наложи да прояви интерес към проблема, който очевидно я измъчваше в този момент.
— Какво има? — попита, а клепачите му се отпуснаха и отново започна да се унася.
— Не знам как изглеждам! — разтревожено отвърна тя. Стивън познаваше доста жени, които бяха вманиачени по отношение на своя външен вид, но тази тук минаваше всякакви граници. Дори не сметна, че е нужно да отвори очи и да я погледне, когато пръстите и отново се впиха в ръката му и тя нервно повтори:
— Как изглеждам?
— Очарователно — равно произнесе той. Цялото тяло го болеше, което се дължеше на факта, че дамата беше в леглото, а той — извън него. Тъкмо събираше сили да я помоли да се отдръпне малко и да му направи място, когато дочу сподавен плач. Раздразнено се запита какво ли е сторил, та я беше разстроил. Щеше да поръча на Уитън да купи някои дрънкулка, за да я успокои — рубинена брошка или нещо от този род. В повечето случаи женските сълзи биваха продиктувани от желанието за притежаване на някоя скъпоценност. Дори и в състояние като това Стивън не забравяше подобни житейски истини.
Тихият плач на жената до него премина в неконтролируемо ридание. Тялото й трепереше. Каквато и да беше причината за този изблик, сигурно беше сериозна — едва ли беше просто защото беше пропуснал да направи комплимент на дамата или пък не беше я завел на театър. Да, явно щеше да му излезе доста по- солено — едно диамантено колие например.
Тялото й се разтърсваше от конвулсии.
Сънят го обсебваше, но думите, които жената не спираше да повтаря, му пречеха да заспи.
— Не знам как изглеждам… не знам… не знам!
Стивън отвори очи и я погледна. Беше извърнала глава настрани и беше закрила устата си с длан в опит да заглуши риданията си. Сълзите сякаш извираха изпод спуснатите й клепачи и се плъзгаха по гладките й страни. Тя плачеше сърцераздирателно, но иначе изглеждаше напълно нормална и облекчението му от този факт заглуши зародилото се у него чувство за вина.
— Бях заспал и не чух въпроса ти — бързо каза той. — Извинявай.
Тялото й се напрегна при звука на неговия глас и Стивън забеляза как младата жена си наложи да възвърне самоконтрола си, преди да се обърне към него и да го погледне.
— Какво не е наред? — попита внимателно той, като се постара думите му да прозвучат нежно и успокоително.
Шеридан с мъка преглътна. Той все още изглеждаше изтощен, но по лицето му се беше изписало огромно облекчение. Беше се тревожил за нея в продължение на няколко дни и внезапно тя се почувства глупава и неблагодарна заради пролетите сълзи. В крайна сметка това не беше нищо сериозно, само временно състояние. Вярно, осъзнаването на факта, че не знае как изглежда, я беше изплашило, но все пак не беше болка за умиране! Водена от инстинктивното си желание да направи най-доброто, на което е способна, за да разреши тази трудна ситуация, тя пое дълбоко дъх и извинително се усмихна:
— Аз… Знам, че звучи абсурдно, но нямам представа как изглеждам и това… — Млъкна. Не искаше да го разстройва с обяснения за това какъв ужас беше изпитала. — Това наистина е дреболия, но тъй като сте вече буден, не бихте ли могли да ми опишете лицето ми?
Стивън разбра, че тя се опитва да контролира страха си, както и че се притеснява да не го разтревожи, и жестът й го порази.
— Значи, да те опиша… — повтори, за да спечели малко време. Нямаше представа какъв цвят е косата й и се страхуваше от някоя непредвидима реакция, ако й дадеше огледало, за да се види сама, затова реши да го обърне на шега. — В момента очите ти са подпухнали и зачервени — започна и леко се усмихна, но в същото време хвърли изпитателен поглед към лицето й, за да събере допълнително информация. — Но иначе са… много големи и… сиви — продължи някак изненадано.
Всъщност очите й бяха поразителни, осъзна той. Светлосиви с тъмна ивица, очертаваща ириса, обрамчени с дълги тъмни мигли.
— Сиви? — разочаровано повтори Шеридан. — Не мисля, че това ми харесва.
— Сега, както са разплакани, приличат на разтопено сребро.
— Може би не изглеждат чак толкова зле в крайна сметка. По-нататък?
— Лицето ти е бледо и мокро от сълзи, но въпреки това е много приятно.
Разкъсваше се между ужаса, сълзите и желанието да се засмее. За негова изненада и облекчение тя предпочете последното.
— Какъв цвят е косата ми?
— В момента косата ти с скрита под огромен бял… тюрбан — бързо отвърна той. — Както знаеш, носенето на тюрбани в леглото е последният вик на модата. — В нощта на инцидента беше мъгливо, освен това косата й беше скрита под бонето, а после кръвта я беше напоила и направила тъмна. Миглите й бяха тъмни, така че най-вероятно и косата й имаше подобен цвят. — Косата ти е кестенява. Тъмнокестенява — добави уверено.
— Много време ви трябваше, докато решите.
Очите й изпитателно го гледаха. В тях имаше изненада, но не и недоверие.
— Не съм много наблюдателен — измънка Стивън. — Особено за някои неща.
— Може ли да ми дадете огледало?
Той не беше сигурен, дали трябва да изпълни желанието й. Тя можеше да се уплаши, ако не познаеше отражението си в огледалото, а също и от обвитата в бинтове глава и кафявия белег, който прорязваше слепоочието й. Освен това щеше да е по-добре и Уитиком да е тук, в случай, че се наложеше да й се даде някакво лекарство.
— Друг път — отвърна той. — Може би утре. Или когато махнем превръзките.
Шеридан почувства нежеланието му да й даде огледало и тъй като и без това напрежението й беше достатъчно голямо, реши да се върне на темата за тюрбаните:
— Предполагам, че тюрбаните са много практични. Спестяват на човек необходимостта да се занимава е гребени и четки.
— Правилно — кимна Стивън. Самообладанието й беше възхитително. Беше толкова благодарен, че тя е в състояние да разговаря, и така трогнат от смелото й държание, че му се стори съвсем естествено отново да хване ръката я, да се усмихне на тези прекрасни сиви очи и нежно да запита:
— Много ли те боли? Как се чувстваш?
— Малко ме боли главата, иначе съм добре — призна Шеридан и също се усмихна. — Не е необходимо да се притеснявате. Не се чувствам толкова зле, колкото изглеждам.
Гласът й беше нежен и приятен, а изражението на лицето й — открито. Беше се притеснила за вида си, после храбро беше приела мисълта, че в момента не изглежда блестящо, а сега дори се шегуваше със състоянието си. Стивън си помисли, че прикритостта и преструвките са й напълно чужди и че е изключителна както с проявените до този момент качества, така и с останалите, които все още оставаха непознати за него.
За нещастие този извод веднага доведе със себе си друг. Той се смръщи и бързо отдръпна ръката си. Това, което изпитваше към нея, не беше нормално, не беше правилно. Той не беше неин годеник, както тя си мислеше; той беше човекът, отговорен за смъртта на любимия й. Приличието изискваше да се държи настрана от нея. Беше последният човек, който би могъл да си позволи да мисли за нея и да я докосва по този интимен начин.
Стивън се надигна от креслото, разкърши схванатите си рамене и рече:
— Както и да е, ако трябва наистина да ти опиша как изглеждаш в този момент, ще трябва да те сравня с модерна мумия.
Шеридан тихо се засмя на шегата му, но си личеше, че е останала без сили.
— Ще изпратя прислужницата да ти донесе закуска. Обещай ми, че ще хапнеш поне малко.
Тя кимна и Стивън тръгна към вратата.
— Благодаря — промълви момичето и той стреснато се обърна.
— За какво?
Очите й срещнаха неговите — питащи, търсещи — и той се уплаши, че съвсем скоро те ще проникнат до
