отдаваше това на залежаването, а може би и на нервността, която я обхващаше всеки път, когато той беше при нея.
Кимна към двете канапета пред камината.
— Имате ли нещо против да поседнем? Краката едва ме държат след продължителното време, прекарано на легло.
— Защо не спомена за това по-рано? — попита Стивън и отстъпи встрани, за да я пропусне пред себе си.
— Не бях сигурна, че ми е позволено.
Шеридан се отпусна на канапето, сви крака под себе си и внимателно оправи гънките на робата си. Стивън си помисли, че едно от нещата, които госпожица Ланкастър беше забравила, бе, че една добре възпитана дама никога не би поканила мъж, който не й е съпруг, в личните си покои. Той обаче нямаше нищо против това.
— Защо каза, че не си сигурна дали ти е позволено да седнеш? — попита я той.
Тя засрамено отмести очи към камината, после отново срещна погледа на Стивън.
— От прислужницата Констанс разбрах, че сте граф. — Очите й умолително го гледаха. Тя сякаш се надяваше той да отрече очевидното. Наистина беше забележителна!
— И? — подкани я той, когато Шери млъкна.
— И че трябва да ви наричам милорд. — Той леко повдигна вежди и Шеридан призна: — Едно от нещата, които си спомням, е, че в присъствието на кралска особа никой няма право да седне, преди да са го поканили.
Стивън едва се сдържа да не прихне.
— Все пак аз не съм крал, а обикновен граф.
— Да, но не съм сигурна дали същият протокол не важи и за графовете.
— Не важи. Като говорим за прислужницата, къде е тя? Специално се разпоредих да не те оставят сама нито за минута.
— Отпратих я.
— Заради реакцията й при вида на косата ти — предположи на глас той.
— Не. Тя беше при мен от ранни зори и изглеждаше много изморена. Стаята беше подредена, а аз нямах желание тя да ме къпе, сякаш съм малко дете.
Думите й изненадаха Стивън, но той беше започнал да свиква с изненадите, които тя му поднасяше.
— Днес взех някои решения — прозвуча следващото й изявление, изречено твърдо, с почти незабележим трепет в гласа.
— Така ли? — отвърна той и се усмихна. Тя не беше в състояние да взема решения, но Стивън не виждаше причина да изказва мнението си на глас.
— Да. Реших, че най-добрият начин да преодолея загубата на паметта си е да я приема просто като временно неудобство, което скоро ще отмине, и мисля, че ще е добре всички да го възприемат по този начин.
— Мисля, че идеята е чудесна.
— Искам да ви попитам за някои неща все пак.
— Какво искаш да знаеш?
— О, нищо особено. На колко години съм например? Какво е пълното ми име?
Стивън усети, че не може повече да се съпротивлява. Изпитваше желание да се засмее на прекрасното й чувство за хумор, както и да я вземе в прегръдките си, да зарови пръсти в буйните й коси и да покрие устните й с целувки Беше сладка, невероятно чаровна и както беше облечена в тази широка роба, препасана с въже на кръста — много по-съблазнителна от всяка облечена или съблечена любовница, която беше имал.
Допускаше, че за Бърлтън очакването на мига, в който би могъл да я има в леглото си, е било истинска агония. Нищо чудно, че беше насрочил сватбата за деня веднага след пристигането й…
Чувството за вина и срам охладиха страстите му. В този миг годеникът й, а не той, би трябвало да седи до нея и да се наслаждава на този толкова интимен момент. Бърлтън беше единственият, който имаше право да си представя как я разсъблича и отнася в леглото. Едва ли беше мислил за нещо друго, освен за това в очакване на парахода да пристигне и да я доведе при него.
Вместо това нейният млад любим лежеше в ковчег, а убиецът му се наслаждаваше на тази прекрасна вечер. Не, поправи се Стивън, изпълнен с отвращение към самия себе си, той не просто се наслаждаваше на компанията на младата жена, но и се поддаваше на похотливите си желания.
Това беше скверно! Беше ненормално! Ако му трябваше развлечение, би могъл да избира сред най- красивите жени в Европа: начетени или наивни, сериозни или духовити, разкрепостени или срамежливи, брюнетки, блондинки и червенокоси. Всички можеха да бъдат негови, стига да поискаше. Каква, за Бога, беше причината, поради която точно тази жена тук го привличаше неустоимо? Тихият й глас го откъсна от мрачните му мисли.
— Каквото и да е то, едва ли му остава още дълго време да се радва на живота си — полушеговито подхвърли Шеридан.
— Моля? — Очите на Стивън с недоумение се спряха върху лицето й.
— Говоря за онова, което наблюдавате с този убийствен поглед в продължение на повече от минута. Втренчен сте в нещо точно над лявото ми рамо. Само се надявам да има крака и да може да бяга бързо.
Той горчиво се усмихна:
— Бях се замислил. Извинявам се.
— О, не се извинявайте! — нервно се засмя тя. — Изпитвам огромно облекчение, че това страшно изражение върху лицето ви е в резултат на мислите ви за нещо друго, а не заради въпросите, които преди малко ви зададох.
— Страхувам се, че напълно съм забравил въпросите ти.
— На колко съм години? — подсказа му деликатно тя. Как е пълното ми име?
Въпреки нехайния й тон Стивън усети, че очите й зорки го наблюдават. Беше му трудно да се концентрира. Обзе го колебание.
Шеридан първа наруши мълчанието. Тя въздъхна и е престорено закачлив тон рече:
— Доктор Уитиком спомена, че заболяването, което имам, се нарича ам-не-зи-я и че не е заразно. Ще бъда страшно засегната, ако продължавате да се преструвате, че и вие страдате от тази болест само за да ме карате да се чувствам нормална. Е, да започнем ли с нещо по-леко? Имате ли нещо против да ми кажете вашето име? И на каква възраст сте? Не се притеснявайте, имате достатъчно време да обмислите внимателно отговорите си.
Стивън би се засмял, ако не изпитваше омраза към себе си.
— Аз съм на трийсет и три години и се казвам Стивън Дейвид Елиът Уестморланд — отвърна той.
— Това обяснява всичко! — прихна тя. — С толкова много имена с истинско чудо, че толкова бързо успяхте да си ги спомните!
Лека усмивка пробягна по устните му и графът с мъка си наложи да придаде каменно изражение на лицето си, когато изрече:
— Слушай, малка нахална негоднице! Ще ти бъда много благодарен, ако се отнасяш към мен с нужното уважение.
Тонът му не я стресна особено. Шеридан наклони глава настрана и с любопитство го изгледа:
— Защото сте граф ли?
— Не, защото съм по-голям от тебе.
Смехът й беше толкова звънлив и заразителен, че Стивън изкриви лице в усилията си да остане сериозен.
— Е, след като вече установихме, че аз съм нахална, а вие сте по-голям от мен, бихме ли могли да предположим, също така, че сте и по-възрастен от мен? — Тя му хвърли невинен поглед изпод дългите си извити мигли.
Стивън кимна. Страхуваше се, че ако проговори, гласът му ще го издаде.
