— Не зная.
— Вие… не знаете?
— Не.
— Може би ще трябва да попитаме въпросната госпожица? — предложи внимателно Матю.
— Бихме могли, но няма да научим много — сухо отвърна Стивън. Внезапно му дожаля за адвоката и добави: — Ударът в главата е довел до загуба на паметта. Доктор Уитиком смята, че това е временно състояние. За съжаление, въпреки че здравето й се подобрява, госпожица Ланкастър все така нищо не си спомня.
— Съжалявам да чуя това — искрено рече Матю и направи ново предложение: — Защо да не поговорим с прислужницата?
— Тя със сигурност би могла да ни помогне. Ако знаехме къде е. — Стивън развеселено наблюдаваше усилията на адвоката да запази изражението на лицето си напълно безстрастно. — Само няколко минути след инцидента изпратих човек в каютата й, но прислужницата беше изчезнала. Хората от персонала на парахода допускат, че може би е англичанка и най-вероятно се е прибрала у дома.
— Разбирам — кимна Матю. — Ще започнем издирванията си от парахода.
— Той отплава обратно само ден след произшествието.
— О! А къде са сандъците с багажа й? Няма ли нещо, което да ни послужи за следа?
— Може и да е имало. За нещастие багажът й е на парахода.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Единственото, за което мислех след произшествието, беше да й осигуря първокласна медицинска помощ. На следващата сутрин изпратих хора да вземат багажа й, но „Утринна звезда“ вече беше отплавал.
— Тогава ще се обърнем към параходната компания. Трябва да имат списъци с пътниците и товарите.
— Добре, започнете оттам — съгласи се Стивън, стана и Матю разбра, че разговорът е приключил.
— Бил съм в Америка само веднъж — подхвърли адвокатът — и нямам нищо против отново да я посетя.
— Съжалявам, че прекратих отпуската ти — повтори Стивън. — Има още една причина, която ме кара да действам спешно. Уитиком започва да се безпокои, че паметта й може и да не се възстанови. Надявам се, че ако срещнем госпожица Ланкастър с хора, свързани с нейното минало, това може да й помогне.
12
След срещата с адвоката Стивън отиде да я види, както беше обещал. Беше му станало навик да я посещава два пъти на ден и въпреки че всячески се стремеше срещите им да са кратки и полуофициални, усещаше, че ги очаква с нетърпение. Той почука на вратата на стаята й. Не получи отговор. Поколеба се и пак почука. Отново никакъв отговор. Очевидно инструкциите му около нея винаги да се навърта някоя прислужница се пренебрегваха или пък въпросната прислужница беше заспала. Гневът се надигна в него, но по-силна беше тревогата за гостенката му. Спомни си за желанието й да напусне стаята. Ами ако беше решила да го направи въпреки забраната му и беше припаднали от слабост, а около нея нямаше никой, който да й помогне или да вдигне тревога?
Той рязко отвори вратата и се озова в стаята. Беше празна. Погледът му се спря върху идеално опънатата покривка на леглото. Очевидно онази малка идиотка не беше сметнала за нужно да се съобрази с нарежданията му! Обзе го силна ярост.
Някакъв тих звук го накара да се обърне. Стивън замръзна на мястото си от изненада.
— Не ви чух да влизате — рече „малката идиотка“ и притвори вратата на будоара. Стоеше пред него боса, облечена в твърде голяма роба. В ръката си държеше четка за коса, а около главата си беше омотала синя хавлиена кърпа. Изглежда, изобщо не изпитваше угризения на съвестта, че е нарушила инструкциите му.
Раздразнението му отстъпи място на огромно облекчение, после на искрено възхищение. Девойката беше смъкнала едно от златистите въжета на балдахина и го беше използвала като колан, за да препаше бялата си роба. С тези боси нозе и небесносиня кърпа на главата напомняше на графа на босонога Мадона. Но за разлика от истинската мадона тази тук не се усмихваше свенливо, а изглеждаше объркана, нещастна, като при това го гледаше обвинително. Не се наложи да чака дълго, за да разбере причината за настроението й.
— Или сте изключително незаинтересован, или не сте добре със зрението, милорд — атакува го тя.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво става въпрос — предпазливо отвърна той.
— Става въпрос за косата ми — нещастно рече Шеридан и посочи към червеникавите кичури, подаващи се изпод хавлията.
Стивън си спомни, че косата й беше изцапана с кръв и предположи, че дори и след като доктор Уитиком беше обработил и превързал раната на главата, тя отново е прокървила.
— Ще се отмие — увери я той.
— О, не мисля — отвърна иронично тя. — Вече пробвах.
— Не разбирам… — започна Стивън. Шеридан го прекъсна:
— Косата ми не е тъмнокестенява… — заяви тя, смъкна кърпата от главата си и сграбчи кичур коса, за да илюстрира нагледно проблема. — Погледнете тук. Тя е червена!
Шери беше изпълнена с негодувание, но Стивън не успя да реагира. Гледаше занемял гъстата огненочервена коса, спускаща се на вълни към кръста й. Тя отпусна ръка и кичурът се плъзна между пръстите й като разтопена лава.
— Господи! — пое дъх той.
— Толкова е… червена! — отчаяно повтори тя.
Внезапно Стивън осъзна, че истинският й годеник не би стоял като пън, втренчен изненадано в нещо, което вече е виждал, и с усилие откъсна очи от зашеметяващата гледка.
— Червена? — повтори той, едва сдържайки се да не прихне. — Не харесваш цвета на косата си!
— Разбира се, че не го харесвам! Затова ли не пожелахте да ми кажете какъв е, когато ви питах?
Стивън кимна, възползвайки се от нейното обяснение, и очите му отново се върнаха към екзотичната коса — най-подходящата рамка за това изящно лице и порцеланова кожа.
Шеридан осъзна, че изражението, появило се на лицето му, няма нищо общо с отвращението, което тя очакваше да види. Годеникът й я гледаше по-скоро… възхитено!
— Вие… харесвате ли я?
Да, Стивън харесваше косата й. Харесваше всичко у нея.
— Разбира се — кимна той. — Нима подобен цвят на косите не се харесва в Америка?
Шеридан отвори уста да отговори и разбра, че всъщност не знае какво да каже.
— Не виждам как подобно нещо би могло да се харесва както в Америка, така и тук, в Англия.
— Защо мислиш така?
— Защото прислужницата, която ми помогна с миенето, призна след много силно настояване от моя страна, че никога през живота си не е виждала подобна коса. Изглеждаше направо отвратена!
— И чие мнение има по-голямо значение за теб? — спокойно възрази Стивън.
— Е, след като поставяте въпроса по този начин… — започна тя, сгряна от топлата му усмивка. Той беше толкова мъжествено красив, че й беше трудно да откъсне поглед от него. Все още й беше трудно да повярва, че от всички жени беше избрал именно нея! Обожаваше да бъде в неговата компания, обичаше чувството му за хумор, нежността, с която я обгръщаше. Броеше с нетърпение часовете между посещенията му, които напоследък бяха много кратки и някак официални. Шери все още не знаеше нищо за себе си, за него, за връзката им в миналото. Копнееше да се измъкне от забравата, очакваше нейната капризна памет да се върне и да й даде отговор на всички въпроси, които я измъчваха.
Разбираше настояванията на лорд Уестморланд да не затормозява съзнанието си, но вече се чувстваше добре, тялото й се беше възстановило. Беше достатъчно силна, за да се надигне от леглото, да се изкъпе и да измие косата си, както и да се облече в тази широка роба. Това трябваше да покаже на годеника й, че вече е достатъчно добре да задава въпроси и да изисква отговори. Краката й леко трепереха, но Шеридан
