Шери изчака годеникът й да погледне към нея и със слаб глас изрече:
— Съжалявам.
Той трепна, сякаш думите и го нараниха, и тя за пръв път чу плътния му глас:
— Не се извинявайте. Всичко ще бъде наред. Всичко, от което имате нужда в момента, е малко време и добра почивка.
Разговорът изчерпа силите й. Шери уморено притвори очи и чу шум от отдалечаващи се стъпки. Мъжът се канеше да излезе от стаята.
— Почакайте… — с усилие промълви тя. Внезапно я обзе ужас при мисълта, че ще остане сама, че отново ще потъне в познатата тъмна мъгла, от която така трудно се беше измъкнала.
Шери отвори очи и ги впи в двамата мъже, после обърна умолителен поглед към годеника си. Той беше по-силен от двамата, по-млад, по-жизнен — можеше да задържи демоните настрани от нея, в случай че се върнеха да я измъчват.
— Останете. Моля ви. — Мъжът се поколеба и погледна въпросително към лекаря. Шеридан облиза напуканите си устни, пое дъх и вложи всичките си чувства в една-единствена дума: — Страх ме е.
Клепачите й натежаха и очите й се затвориха пряко волята й, отделяйки я от света на живите. Паниката й нарастваше, заплашваше да я смаже, караше я да се бори за всяка глътка въздух… Тогава чу, че някой премести тежко кресло и го разположи до леглото й.
— Няма от какво да се страхувате — долетя до нея гласът на годеника й.
Шеридан помръдна с ръка като дете, което отчаяно търси подкрепата на родителите си, които дори не си спомня. Мъжът покри дланта й със своята и окуражително я стисна.
— Мразя… да се страхувам — раздвижи устни тя.
— Няма да ви изоставя. Обещавам.
Шеридан чувстваше топлината на ръката му, гласът му сякаш я галеше. Тя се отпусна и потъна в дълбок сън.
Сърцето на Стивън се сви от страх и от чувство за вина. Той наблюдаваше как сънят завладява девойката. Главата й беше бинтована, лицето й беше бяло като платно. Изглеждаше невероятно слаба и безпомощна в това огромно легло. Пухените завивки и възглавници сякаш я поглъщаха.
Беше се извинила, а всъщност той беше човекът, който беше виновен за всичко — не само за смъртта на годеника й и за съкрушените й мечти, но й за сегашното й състояние. Беше добре запознат с опасностите по доковете и въпреки това беше застанал на място, до което тя можеше да стигне единствено ако мине под издигащите се нагоре товари. И беше толкова зает да следи реакцията й при новината за смъртта на Бърлтън, че беше пропуснал да забележи летящия към нея денк. Ако тя не беше шокирана от онова, което Стивън миг преди това й беше съобщил, може би щеше да успее да реагира и да се отдръпне навреме, за да избегне удара. Да, ако девойката умреше, вината за това щеше да бъде изцяло негова. Нямаше да го понесе. Смъртта на младия Бърлтън тежеше на съвестта му, измъчваше го ден и нощ и чувството на вина нямаше да го напусне до края на живота му.
Дишането на болната внезапно се ускори и Стивън тревожно се вгледа в нея. Отдъхна си едва когато се увери, че всичко е наред. Очите му се спряха върху дланта й, доверчиво пъхната в неговата. Пръстите й бяха дълги и изящни, но ноктите й бяха ниско изрязани — това беше аристократична ръка, принадлежаща на скромна и възпитана млада дама с очевидна склонност към ред и практичност.
После спря очи върху лицето й. Ако не беше обезумял от тревога и умора, щеше да се усмихне на контраста между ръцете и изражението на лицето й. Пухкавите й съблазнителни устни прогонваха всяка мисъл за благовъзпитаност, дългите й извити мигли не отговаряха на разбирането му за практичност. Не си спомняше цвета на очите и косата й, но скулите й бяха деликатно очертани, кожата й беше бяла и нежна, почти прозрачна. За сметка на това малката волева брадичка беше в пълен контраст с цялата женственост, излъчваща се от това лице — загатваше за силна воля и смелост. Тя не беше заплакала от болка и от страх. Беше казала, че мрази да се страхува, а това означаваше, че предпочита да се бори с неприятните емоции, вместо да им се остави да я завладеят.
Да, тя без съмнение притежаваше едновременно кураж и дълбока чувствителност. Спомни си как се беше опитала да се извини за неприятностите, които му причиняваше. Това беше забележителна комбинация, която рядко се срещаше, още по-малко пък — при такава млада жена.
„И е толкова уязвима“ — помисли си той. Шеридан се задъха в съня си и в гърлото му застина вик на ужас. Господи! Тя умираше!
— Недей! — дрезгаво промълви той. — Моля те, не умирай.
10
Когато Шеридан отново отвори очи, слънцето вече беше изгряло и лъчите му се процеждаха между зелените завеси на прозорците. Годеникът й продължаваше да седи до леглото и ръката му все така стискаше нейната, но умората го беше надвила и той спеше дълбоко, отпуснал глава върху завивките. Беше си съблякъл сакото и разкопчал ризата си.
Лицето му беше съвсем близо до нейното. Тя леко помръдна глава и с облекчение установи, че болките са изчезнали. С любопитство започна да разглежда мъжа, за когото беше сгодена. Лицето и ръцете му бяха загорели — очевидно прекарваше много време на открито. Гъстата му тъмнокестенява коса беше късо подстригана, но разрошена и това заедно с черните мигли, хвърлящи сянка върху страните му, му придаваше момчешко излъчване. Брадата му беше леко набола, но не можеше да скрие решително изрязаната му челюст. Правите тъмни вежди бяха смръщени — очевидно онова, което мъжът сънуваше, не беше особено приятно. Ръцете и раменете му бяха силни и мъжествени, също като цялото му лице. Създаваше впечатление на твърд и безкомпромисен човек. И беше красив.
Господи, беше изключително красив!
Шери неохотно откъсна поглед от това прекрасно лице и се огледа наоколо. Очите й се разшириха от изненада при лукса, който се разкри пред тях. Стените бяха покрити с ябълковозелена коприна, прозорците бяха закрити със завеси в същия бледозелен цвят. От същия плат беше изработен и балдахинът над леглото й, закрепен със златисти въженца и панделки. Дори камината отсреща беше облицована с прекрасен зелен мрамор, а в краищата на полицата бяха поставени златни птици. В близост до камината имаше две зелени канапета, разположени едно срещу друго, а между тях стоеше ниска овална масичка.
Вниманието й отново се насочи към тъмнокосата глава, отпусната до краката й, и настроението й се повиши. Очевидно беше голяма щастливка — годеникът й беше не само поразително красив, но и много богат. Нещо повече, беше прекарал цялата нощ до леглото й и дори и за миг не беше изпуснал ръката й, следователно много я обичаше!
Стисна очи, опитвайки се да си спомни нещо от миналото, но нищо не изплува в съзнанието й. Никоя жена не би могла да забрави как е била ухажвана и обичана от мъж като този, просто не беше възможно! Щеше да се сети само след минутка, опита се да се убеди, както и да се пребори с обземащата я паника. Как би могло да прозвучи едно предложение за женитба?
„Ще ми окажете ли честта да станете моя жена, госпожице…?“ Госпожица коя? Коя?
Трябваше да запази спокойствие, да се концентрира върху нещо друго… Върху приятните неща, които годеникът й вероятно беше казвал. Пръстите й конвулсивно стиснаха неговите, ноктите й се впиха в дланта му, дишането й се учести, но Шеридан дори не усети това, погълната от желанието да си спомни. Сигурно я беше ухажвал, без да прекрачва рамките на благоприличието, както се очакваше от всеки възпитан човек. Трябва да й беше носил цветя и да й беше казвал, че е умна, очарователна и красива. Трябва наистина да беше такава, след като беше успяла да спечели сърцето на такъв невероятен мъж…
Опита се да си спомни лицето си. Нейното лице… Тя нямаше лице. НЯМАШЕ ЛИЦЕ!
Ужасът я завладя изцяло. Не можеше да си спомни собственото си име, нито дори собственото си лице!
Стивън усети как нещо силно стиска ръката му и понечи да се освободи от болезнената хватка, но не успя. Не беше спал три денонощия и сега дори най-лекото движение му костваше огромни усилия. Той с мъка отвори очи и видя в леглото някаква жена. Ситуацията не беше необичайна за него и затова в първия миг не се изненада, просто издърпа ръката си, за да може спокойно да продължи съня си. Но любезното отношение към противоположния пол му беше внушено от най-ранно детство, а и жената изглеждаше някак
