Преди да те срещна

царевицата. Ето защо ми вика морков.

— Бледолики не добри като индианци при даване на име — отсече старецът.

Шеридан се въздържа да отбележи, че да кръстиш някого на куче например, едва ли е по-добре от това да го кръстиш на растение.

— А как примерно би ме нарекъл един индианец? — полюбопитства тя.

— Огнена коса — заяви той. — Ако беше момче — Вечно мъдър.

— Какво? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти вече мъдра. Мъдра, но не стара. Млада.

— О! Харесва ми да ме смятат за мъдра! — възкликна доволно тя и внезапно реши, че Спящото куче всъщност много й допада. — Вечно мъдрата — повтори и щастливо погледна към баща си.

— Ти момиче — възрази индианецът. — Момичета не мъдри. Ти Огнена коса!

Но Шеридан реши, че така или иначе харесва този старец, и любезно рече:

— Огнена коса също е много хубаво име.

Спящото куче се усмихна с разбиране и сякаш се подмлади с десет години.

— Ти наистина си мъдра — рече с широка усмивка и кимна доволно на баща й. — Вечно мъдра.

В отговор той също кимна и Шеридан отново си рече, че животът е прекрасен и че независимо от външните различия между хората, в душите си те всъщност са почти еднакви. Всички обичаха да се смеят, да разговарят и да мечтаят… И да се преструват, че не се страхуват от нищо, че не изпитват болка и че мъката е просто моментно лошо настроение, което скоро ще бъде преодоляно. Както в крайна сметка наистина ставаше.

5

На следващата сутрин баща й подхвърли колко много му харесва изкусно избродираният с мъниста колан на Спящото куче и индианецът призна, че го е правил сам. Сделката беше сключена за минути: старецът щеше да изработва колани и гривни, а Патрик — да ги продава. Шеридан получи разрешение от новия им партньор да прекръсти коня и тя му даде името Бързоногия. Яздеше го от сутрин до вечер. Беше преодоляла страха си и смело препускаше с развята от вятъра коса. Веднъж попита Спящото куче, дали вече язди като индианските момчета. Старецът я погледна така, сякаш подобна възможност беше абсурдна, после хвърли в тревата огризката от ябълката, която ядеше, и отвърна:

— Може ли Вечно мъдрата да вдигне тази огризка, яхнала бягащ кон?

— Не, разбира се — сконфузено отвърна Шеридан.

— Индиански момчета могат.

В следващите три дни тя упорито се упражняваше да стори това, както и много други опасни неща, които безпокояха баща й и той час по час й отправяше предупреждения. Спящото куче я поздравяваше за всеки неин успех с тържествено вдигане на ръка и с ново предизвикателство, което момичето рано или късно преодоляваше. Печалбите им нараснаха в резултат на прекрасните предмети, изработвани от индианеца, а храната им стана по-богата и разнообразна, тъй като Спящото куче беше отличен ловец. И ако някой намираше за странно триото, състоящо се от стар индианец, момиче, обуто в панталони от еленова кожа и способно да заема всевъзможни пози върху гърба на препускащ кон, и кроткия ирландец, отдаден страстно на хазарта, въпреки че вечно губеше, Шери просто не го забелязваше. Нещо повече, струваше й се, че хората, който живеят в големите градове като Балтимор, Августа и Шарлот, водят странно съществуване. И не се притесняваше от факта, че баща й все така не успява да събере достатъчно пари, за да осъществи мечтата си за собствена къща в Шеруин Глен.

Тя спомена за това пред Рафаел Бенавенте — симпатичен двайсетгодишен испанец със сини очи, който се беше присъединил към тях по пътя от Сейнт Августин към Савана.

— Cara mia! — възкликна през смях той. — Добре, че не си нетърпелива, защото баща ти е много лош играч. Сноши седях срещу него в игралната зала на мадам Гертруд и трябва да ти кажа, че падна голямо лъгане.

— Баща ми никога не би излъгал! — запротестира Шери.

— Не казвам, че той е лъгал — увери я бързо Рафаел. — Но другите го правеха, а баща ти дори не се усети.

— Ти трябваше да… — Очите й се спряха върху пистолета, окачен на колана му. Обзе я гняв при мисълта, че някой си е позволил да измъкне от баща й парите, които изкарваха с толкова труд. — Трябваше да ги застреляш! Да! Да ги гръмнеш всички до един!

— Това не бих могъл да направя, querida — поклати глава младежът и на устните му отново се появи усмивка. — Защото аз бях един от онези, които лъжеха.

— Измамил си баща ми? — Възмущението й беше огромно.

— Не, не! — Рафаел побърза да си придаде тъжно изражение. — Лъжа само когато е абсолютно наложително — например когато всички останали мамят — и лъжа само хората, които си позволяват да мамят мен.

По-късно Шери научи, че Рафаел бил прогонен от семейството си, което притежавало огромно имение в Мексико, заради „лошо държание“, както сам се беше изразил.

Шеридан, за която нейното малко семейство беше центърът на вселената, беше поразена от факта, че някои родители отблъскват децата си, както и от мисълта, че Рафаел трябва да е извършил нещо наистина ужасно, за да му наложат такова жестоко наказание. Когато внимателно подхвана темата пред баща си, той сложи ръка на рамото й и й обясни истинската причина, поради която младият им приятел беше изпаднал в немилост. Оказа се, че Рафаел бил силно увлечен по някаква дама, която за нещастие вече била омъжена. Шеридан прие това обяснение без коментар. Знаеше, че баща й рядко бъркаше в преценките си за хората, а освен това й се искаше да мисли само най-доброто за Рафаел. Беше едва на дванайсет години и й се струваше, че Рафаел Бенавенте е най-красивият и очарователен мъж на земята, с изключение на баща й, разбира се.

Раф й разказваше прекрасни истории и я уверяваше, че един ден ще стане невероятно красива млада дама. Казваше, че очите й приличат на сиви буреносни облаци и че Бог им е дал точно този цвят, защото най-добре подхожда на огнената й коса. Преди да срещне Рафаел, Шеридан не се интересуваше от външния си вид, но сега се надяваше той да излезе прав, както и да остане достатъчно дълго с тях, за да стане свидетел на положителната промяна в малката си приятелка.

За разлика от повечето скитници, които се присъединяваха към тях по време на пътуванията, Раф винаги имаше достатъчно пари. Нямаше конкретна цел и му беше все едно къде ще отиде. Играеше хазарт много по-често от баща й и пръскаше спечеленото с широка ръка.

Един ден, когато спряха фургона в покрайнините на Савана, щата Джорджия, младежът изчезна за четири дни и нощи. Появи се на петия ден, а от него се носеше дъх на парфюм и уиски. Шеридан заключи, че е бил при някоя „блудница“ — беше чула тази дума от един разговор между няколко омъжени жени, пътуващи с караваната си към Мисури. Въпреки че не знаеше какво точно представляват блудниците, беше останала с впечатление, че те са пропаднали жени, притежаващи някаква дяволска сила, с помощта на която „отклоняват почтените мъже от правия път“.

Та когато Раф се върна същия този ден, брадясал, а от него се излъчваше миризма на блудници, Шеридан прекара доста време в молитви за спасението на душата му, като едва се сдържаше да не заплаче от ужас. Скоро обаче страхът й прерасна в ревност, примесена с гняв. Той се опита да подобри настроението й, но Шери не се поддаде на ласкателствата му. Младежът сви рамене и се оттегли, давайки вид, че повече не го с грижа за нея, но на следващата вечер се появи с дяволита усмивка на красивото си лице и с китара в ръка. Престори се, че не забелязва Шеридан, настани се до огъня и засвири.

Шери беше чувала и други мъже да свирят на китара, но никой от тях не беше толкова добър като Раф. Струните трептяха под пръстите му и звуците караха сърцето й да бие по-силно. Внезапно темпото се смени, мелодията стана невероятно тъжна. Китарата сякаш плачеше. Третата мелодия беше лека и закачлива. Раф погледна към Шеридан, намигна й и започна да пее така, сякаш сам беше измислил текста специално за малката си приятелка. В песента се разказваше за един глупав мъж, който не ценял онова, което имал, нито жената, която го обичала, до мига, в който не загубил всичко. Преди Шери да се съвземе от вълнението при това изпълнение, Раф вече беше започнал друга песен, която момичето знаеше.