беше три години по-млад от дон Диего, едър, силен мъж със същата синьочерна коса и брада като баща й, но с малко тромавите маниери на моряк. В продължение на десет години той беше служил като командир на галера под началството на известния адмирал Санта Круз. В поздрава му имаше известна дистанцирана дружелюбност, но той се опитваше да преодолее смущението й, за да облекчи заминаването й. Тя беше убедена, че той ще изпълни с чест поставената му задача, но болката й беше твърде силна и затваряше сърцето и сетивата й пред всеки полъх на човешка топлина.
Освен това Мария се боеше от срещата с леля си, доня Беатрис, и трепереше пред неизвестното си бъдеще. Не можа да прогони мислите за новия живот дори по време на странното, доста приличащо на пленничество пътуване на борда на галерата.
Мария бе обзета от внезапна паника. Докато беше в морето, тя имаше време да си отдъхне, но това щеше да свърши скоро. Рано сутринта бе чула как дон Фелипе нареди да приготвят багажа за разтоварването му на сушата. Цяла сутрин Консуело се занимаваше с прибирането на дрехите й. Скоро Мария щеше да се озове в една чужда къща в един чужд град. Щяха да й изказват лицемерно набожни съболезнования и да й задават въпроси. Толкова много въпроси.
Въздухът в каютата я задушаваше. Трябваше да излезе за малко на палубата, да подиша соления морски въздух и да охлади пламтящите си бузи. Консуело продължаваше да спи със съня на праведница. Не й даде сърце да я събуди, а и искаше да бъде сама. Скоро щеше да бъде постоянно заобиколена от дамите в домакинството на доня Беатрис. Това беше последната й възможност да помисли спокойно за миналото и да се подготви за новия си живот: женитба и брак.
Тя вдигна косата си на тила и закрепи гъстите къдрици с няколко гребенчета от абаносово дърво. Тежката копринена одежда, която бе свалила, преди да си легне, беше хвърлена на края на леглото. Мария я облече безшумно и я затвори на шията със сребърна брошка. Ръбовете бяха обточени с блестящо бели ширити, с тях бяха стегнати и раменете. Това беше единственото светло петно на черната траурна одежда, която потискаше духа й, както плътните гънки на коприната тежаха върху крайниците й. Накрая Мария се сети за малката си ароматна възглавничка и я закрепи със сребърна верижка на китката си. Знаеше, че ще има нужда от силната миризма. Когато се качваше по стълбичката към кърмата, винаги усещаше вонята от пейките на гребците.
Може би щеше да има късмет и да намери палубата пуста. Дон Фелипе беше дал строги нареждания на екипажа да уважава усамотението й, а и през цялото време я наблюдаваше от сигурно разстояние. За да й създаде още повече удобства, беше заповядал да закрият част от палубата с голямо платно, което пазеше пътничките както от горещината, така и от онази част на кораба, където бяха подслонени моряците и робите.
Когато се изкачи по дървените стъпала, Мария усети с наслада внезапния хлад на соления морски бриз; тя пое дълбоко дъх, спря за миг и се вслуша в дрезгавите крясъци на морските птици, които кръжаха над кораба. Кърмата изглеждаше пуста и Мария се зарадва, че ще остане за малко без надзор. Тя се облегна на релинга и се загледа с присвити очи към бавно приближаващия се бряг. Бяха още твърде далече, за да се различат подробности, но тя видя зелените гори, кафявата линия на брега и светлите ивици на пясъчните плажове.
Галерата се движеше бавно. Вятърът вееше към сушата и я носеше право към пристанищната дига на Кадис. Робите-гребци можеха да си отпочинат.
Робите! Мария отново усети отвратителната воня откъм долната палуба. Откакто беше стъпила на кораба, тя не бе видяла нито един роб. Често беше мислила за тези нещастници и макар че изпитваше съчувствие към страшното им, безнадеждно положение, съзнаваше необходимостта от налагането на това наказание. Консуело й разказа, че много от гребците са пирати, заловени в открито море при нападенията над испански кораби. Сигурно някои от престъпниците бяха англичани, сънародници на майка й. При тази мисъл Мария настръхна. Дори да бяха пирати и еретици, те бяха хора и представата, че работеха по цял ден под безмилостния камшик на надзирателя, далече от зелените поля на родината си, за които баща й беше разказвал с такъв копнеж, я натъжаваше.
Мария не познаваше нито един англичанин. Дали всички бяха руси като майка й или червенокоси като скандално известната кралица Елизабет? Понесена от някакъв неведом копнеж, тя направи няколко стъпки към стълбичката, която водеше към долната палуба, където бяха пейките на гребците. Ала непоносимата горещина и отвратителната воня на отдавна немити човешки тела я спряха и тя затаи дъх, ужасена от невероятната гледка.
Видя насреща си две дълги, предълги пейки. Гребците, оковани в мръсни вериги, бяха клюмнали над греблата си, благодарни за неочакваната почивка, дадена им от попътния вятър, и спяха със съня на крайното изтощение. Главата на надзирателя, който отмерваше такта, също беше паднала върху барабана, с чиято помощ подканяше гребците да теглят равномерно ремъците. От полуотворената му уста се чуваше задавено хъркане. Всички бяха голи, само на бедрата си носеха къси мръсни препаски. Дълга желязна верига, захваната за двата края на пейката, свързваше глезените им. Косите и брадите на мъжете бяха дълги, мръсни и сплъстени и им придаваха почти животински вид. Мария си представи как робите седяха по цял ден в този тесен кафез и водеха безкрайната си борба с барабанните удари на надзирателя и изпита пареща болка. Страданията им щяха да свършат едва когато сърцата им престанеха да бият и ги изхвърлеха през борда. Нямаше да ги удостоят дори с погребение в осветена земя. Сърцето на Мария се сви от съчувствие.
Изведнъж тя усети, че един от робите се е събудил и я наблюдава с жадно внимание. Главата му беше леко наклонена встрани, лактите подпрени на огромното неподвижно гребло. Очите на младата аристократка засвяткаха гневно. Какво си позволяваше това безсрамно същество? Като видя, че са го разкрили, мъжът отвори брадатите си устни и се ухили развеселено. Мария усети как бузите й пламват. Без да съзнава какво прави, тя пристъпи по-близо, за да види по-добре нахалния роб. По-късно, когато мислеше за случилото се, тя не можеше да намери обяснение на постъпката си. Защо не се бе оттеглила веднага?
Гребецът се обърна лениво. Очите му бяха вперени в лицето на Мария, макар че рискуваше да бъде наказан безмилостно за тази проява на неуважение. Той седеше зад греблото, но Мария веднага разбра, че има насреща си извънредно висок мъж. Мръсните, сплъстени коси бяха светло-кестеняви, очите му бяха сини като нейните, но още по-светли, почти сиви, те святкаха злобно. Вероятно не беше испанец. Може би един от онези англичани, които бяха заловени при нападение на някой от корабите на Негово величество, натоварени с несметни съкровища.
Обзета от внезапен гняв пред подигравката в очите му, Мария грабна камшика на надзирателя и го стовари с все сила в усмихнатото мъжко лице.
От устните на роба излезе само леко съскане. Той се изправи с невероятна гъвкавост, успя да улови металния край на камшика и го издърпа към себе си. Мария политна към него и още преди да е успяла да пусне дръжката, падна на твърдите, мускулести гърди на непознатия. Всичко стана толкова бързо и толкова тихо, че тя не можа да извика за помощ, нито да се защити.
Робът я притисна до гърдите си и тя усети биенето на сърцето му. За секунди Мария застина неподвижна — като зайче под смъртоносния поглед на змията. Като всички останали, и това немито от месеци тяло вонеше на пот и мръсотия и беше кораво като желязо. Тя усети натиска на ребрата му през тежката коприна на роклята си. Макар да беше отвратена от прегръдката му, изпита нещо като възхищение пред завладяващата му мъжественост. Той беше животно, наистина, но прекрасно диво животно. Белите му зъби заблестяха с мрачно задоволство от неловкото й положение измежду тъмните къдрави косми на брадата му,
— Сини очи — промърмори подигравателно той, — значи не си истинска испанка. Питам се кой ли идалго би могъл да създаде такава горда красавица.
Ръката му разхлаби хватката около камшика, Мария го изтръгна и отново посегна да го удари. Кожата му, обрулена, от вятъра и слънцето, се покри с пръски кръв, но той очевидно не усети болка, а се изсмя с пълно гърло, при което надзирателят се събуди и се огледа като подивял. Ужасеният му поглед падна върху доня Мария, която се бореше отчаяно с един от робите. Сепнат, мъжът скочи на крака и се втурна да й помогне.
— Кучи син! Как смееш да поглеждаш към доня Мария Сантяго! Свали мръсните си лапи от благородното й тяло!
