ризници извлякоха на палубата английския роб. Мария устреми очи към него, макар че си беше заповядала да не гледа. Ноктите й се впиха в нежната кожа на дланта и тя едва не извика от болка.
Англичанинът се изправи и примигна срещу слънцето. Толкова време беше седял заключен в полутъмната долна палуба, че слънчевата светлина го заслепи.
Сега Мария можа да види колко грамадна е фигурата му. Този мъж беше по-висок дори от баща й и от дон Фелипе. Раменете му бяха широки, тялото силно и здраво, въпреки изнурителния труд с греблото. Гърдите му бяха покрити с къдрави светлокафяви косъмчета, под които изпъкваха твърдите ребра. Под яркото слънце разбърканата му коса изглеждаше още по-светла. Мария неволно се запита колко ли време щеше да бъде необходимо да превърнат това великолепно тяло в жалка развалина. Робът беше още млад, само дето гъстата брада го състаряваше.
Той се поклони подигравателно, с подчертана небрежност към Мария и в позата му нямаше и следа от покорство. След това се обърна със същата самоувереност към капитана и Мария прехапа до болка долната си устна. В очите на роба святкаше същата студена веселост, която я бе вбесила при първата им среща.
Дон Естебан направи кратко движение с ръка и стражите поведоха англичанина към решетката, закрепена за главната мачта. Мария скри лице зад ароматизираната си кърпичка, докато пазачите привързваха ръцете и глезените на роба за пречките на решетката със здрави кожени ремъци. Той не издаде нито звук, не изръмжа от гняв, нито помоли за милост. Събраните на палубата мъже не помръдваха. Мария имаше чувството, че я следяха с укорителни погледи, защото всички знаеха кой е причината за днешното бичуване. Всеки от тези мъже беше изпитал на гърба си жестоките удари на камшика или поне беше присъствал на бичуване.
Боцманът излезе напред. Приличаше на бъчва, дребен и пълен, същинско джудже, но мускулите му бяха яки и корави като на гребците. Той пристъпи бавно към решетката, развивайки дългия си камшик, завършващ с желязна топка.
Мария едва сдържа отчаяния си вик. Когато осъденият мина покрай нея, тя видя на гърба му множество стари белези, но видя и следите от ударите, които му бе нанесла тя. Коравата кожа беше покрита със засъхнала кръв. Белезите от камшика щяха да останат завинаги, вечен спомен от преживяното унижение. Тя стисна устни при мисълта, че имаше голяма вероятност това бичуване да бъде последното. Полузарасналите белези доказваха, че англичанинът и друг път е проявявал дързост и е бил наказван с цялата строгост на испанските обичаи. Очевидно яростта му не беше насочена само срещу нея. Пленникът не се бе примирил със съдбата си, но нямаше да издържи дълго на постоянните унижения и страшните наказания. Заля я вълна от горещо съчувствие.
Камшикът изсвистя във въздуха и улучи целта си със смъртоносна точност. Мария усещаше ударите върху собственото си тяло и всеки път потръпваше от болка, въпреки че се стараеше да остане неподвижна. Англичанинът не издаваше нито звук, само тялото му се свиваше и гърчеше като в смъртна битка. Камшикът плющеше безмилостно. При следващия удар се чу шумно поемане на въздух. Мария забрави света около себе си, останаха само тя и измъченият роб. Даже камшикът сякаш беше движен от механична ръка.
Защо англичанинът не викаше? Защо не ревеше от болка? Издръжливостта му беше свръхчовешка и Мария съзнаваше, че той е напрегнал всеки нерв, за да не издаде нито звук в нейно присъствие. След двадесетия удар обаче отекна силен, пронизителен вик.
Мария хвърли бърз поглед към дон Фелипе, за да го помоли за помощ. Ала неговото внимание беше приковано в ставащото с роба. От чичо си не можеше да очаква подкрепа. Тя обърна леко глава към дон Естебан и видя, че тъмните му очи са вперени напрегнато в лицето й. Камшикът отново изсвистя във въздуха и всички чуха как след удара гребецът пое измъчено въздух.
Мария стана от стола си, опитвайки се да запази спокойствие.
— Моля ви, дон Естебан — проговори дрезгаво тя. — Мисля, че онзи нещастник е страдал достатъчно и не е нужно да удължаваме мъчението му.
Тонът й беше заповеднически, капитанът се поклони и махна на лоцмана.
— Почакай!
— Мария! — Гласът на дон Фелипе трепереше от гняв. — Дон Естебан знае какво прави. Робът трябва да бъде наказан за грубата обида, която ти е нанесъл. Капитанът не може да пази дисциплината на борда без такава демонстрация на строгостта си. Нямаш право да се намесваш.
Мария се престори, че не чува думите на чичо си, и нарочно не го погледна, защото цялата трепереше и се боеше, че гласът ще й изневери.
— Дон Естебан, аз… знам, че онзи мъж е разбрал грешката си и съжалява.
Беше й ясно, че лъже, но нямаше друг изход. Макар да не виждаше лицето на роба, тя беше убедена, че устните му са разкривени в подигравателна гримаса, която оборваше твърдението й. Въпреки това продължи решително:
— Моля ви, опростете му останалата част от наказанието. — Очите й умоляваха капитана да разбере, че тя не е в състояние да понася повече страшната гледка.
Дон Фелипе изръмжа разгневено. Мария го беше поставила в неловко положение, като бе нарушила всички правила на благоприличието и бе слязла без придружител на робската палуба — постъпка, недопустима за добре възпитано младо момиче, а сега излагаше на показ слабостта и неспособността си да наблюдава спокойно наказанието на роба. Не такова поведение се очакваше от неговата племенница.
Капитанът се поклони повторно и издаде кратка команда. Двамата стражи развързаха ремъците, които стягаха китките и глезените на бичувания, и тялото му падна тежко на палубата. Най-после Мария успя да отмести поглед от окървавения му гръб и от тъмните петна по излъсканите дъски.
Дон Фелипе улови ръката на племенницата си и я поведе към каютата й. Хватката му беше желязна. Очевидно се боеше, че Мария ще падне в безсъзнание или отново ще го изложи с проява на симпатия към един недостоен престъпник, който се бе осмелил да я докосне.
Мислите се надпреварваха в главата й, но тя вървеше с високо вдигната глава покрай зяпащите я моряци. Молеше се робът да остане в безсъзнание още известно време, за да не усеща болките. Даже един еретик-англичанин не заслужаваше такова жестоко наказание. Но войниците щяха да го върнат в съзнание и да увеличат страданията му. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя, само тя беше виновна за всичко.
Щом стигнаха до вратата на каютата й, дон Фелипе я пусна и се поклони сковано. Не й каза нито дума, но от очите му вееше леден студ. Неодобрението му беше повече от очевидно. Мария се поклони дълбоко и щом той й обърна гръб, се облегна изтощено на вратата и от очите й потекоха сълзи. Стана й лошо, в гърлото й се надигна гадене и уплашената Консуело я отведе до леглото. Мария захълца отчаяно, докато Консуело се оттегли безшумно в ъгъла, за да приготви и последните неща за слизането на сушата.
— Станете — проговори след малко тя с необичайна мекост. — Всичко свърши. Не бива да мислите повече за това.
— Беше ужасно, Консуело. Те му смъкнаха кожата от гърба, камшикът откъсваше цели парчета плът, а той беше толкова смел, не издаде нито звук, само…
— Може да е страдал, но си го заслужава — отговори настойчиво Консуело. Мария не можеше да се успокои. Изобщо не забеляза, че галерата хвърли котва, не чуваше тропането на боси крака над главата си, не разбра кога свиха платната, не чу дори как надзирателят даде почивка на измъчените гребци. Галерата се намираше в пристанището на Кадис. Оттук щеше да започне новият й живот, но Мария не искаше и не можеше да мисли за него. Непрекъснато се молеше англичанинът, който беше изтърпял страшни страдания заради нея, да избегне испанския съд и въжето на палача.
ВТОРА ГЛАВА
По-късно Мария почти не си спомняше как пристигнаха в Кадис. Екипажът разтовари багажа й, един офицер й помогна да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Докато наближаваха брега, тя не размени нито дума с чичо си.
Пристанището беше препълнено с кораби. Мария видя блещукащото на запад слънце, което позлатяваше боядисаните в бяло къщи, гордо издигащите се към небето мачти на безбройните кораби, лодките и кейовете, разхвърляните по доковете бали и денкове. Шумът от дрънчащите вериги, песента на
