груби гласове в пристанищните кръчми, ругатните, тропотът на колелата по неравния калдъръм, цялото това оживление не успя да я изтръгне от вцепенението, в което беше изпаднала.
Каретата на Талавера чакаше на кея, изискан екипаж с позлатени украси на вратите и колелата. Мария се зарадва, когато зае мястото си върху меките кожени възглавници и спусна червената завеска пред прозорчето. Между многото напълно чужди хора тя се чувстваше смутена и объркана, бузите й пламтяха от срам.
Каретата остави бързо зад себе си препълнените с хора тесни улички и се насочи към изискания квартал на града. Високи стени предпазваха къщите на благородниците от любопитните погледи на простолюдието. Конете препускаха дълго по сенчестите алеи и накрая спряха пред масивна, обкована с желязо порта. Лакеите на Талавера се втурнаха да поемат юздите. Спуснаха стълбичката и дон Фелипе слезе. Той протегна ръка, за да помогне на племенницата си, после учтиво я поведе към дома си.
Миризмата на жасмин и лакирано дърво я удари право в носа и я замая. Голямата зала беше с високи сводове и под, покрит с плочки. Вътре беше приятно хладно. Слугите и слугините се поклониха дълбоко на господаря си и се втурнаха към каретата да разтоварят багажа. Мария бе отведена в задните покои. Една жена се надигна от високия си стол до прозореца, където се занимаваше с бродерията, и се запъти към тях с протегнати ръце.
— Мария, скъпо мое дете, колко се радвам, че вече си тук!
Тя докосна бузата на племенницата си с безкръвните си устни и отстъпи крачка назад, за да я разгледа.
Мария отговори спокойно на изпитателния поглед. Леля й беше красива жена, макар че наближаваше четиридесет. Роклята от черна коприна падаше тежко над богато набрана фуста от бял сатен със сребърна бродерия. Разрязаните ръкави бяха подплатени с бял и сребърен брокат, долните ръкави и рюшовете на деколтето бяха в същите цветове. Сребърното дантелено боне и маншетите бяха обшити с перли. Лелята имаше представителна фигура и равни черти на лицето, но в нея нямаше изисканост. Веждите й бяха подчертани с тъмна боя, но това не ги правеше по-красиви. Най-неприятна беше тънката линия на начервените й устни. Именно тя изпълни Мария с недоверие.
— Сигурно си изтощена и почти болна от тези безкрайни дни на борда на кораба. Тук сме извън града и ще можеш да си починеш. Мисля, че ще пожелаеш да останеш известно време насаме със себе си, с тази тъга в сърцето…
Мария кимна послушно.
— Много съм ви благодарна, че ме приехте в дома си. Нямаше да се справя без помощта на чичо, след като… — Гласът й отказа.
Доня Беатрис я потупа по рамото.
— Скъпо дете, ние сме щастливи, че можем да ти услужим.
Тя хвърли въпросителен поглед към дон Фелипе и той едва забележимо поклати глава. Мария бе обзета от неприятно предчувствие. Очевидно доня Беатрис искаше да разбере дали младото момиче е било посветено в плановете за бъдещето му.
Чичото отбеляза с известна студенина:
— Най-добре е веднага да покажеш на Мария стаята й. Виждаш, че не се чувства добре.
— Това не ме изненадва. — Доня Беатрис се потърси от отвращение. — Само като си помисля за вонята в галерите и ми става зле.
Дон Фелипе я погледна предупредително.
— Не можахме да вземем нито една слугиня, тъй като на кораба нямаше място. Изпрати едно от момичетата да помогне на дуенята при разопаковането на багажа.
Доня Беатрис лично придружи Мария по стълбата от тъмно дърво. Предвиденото за гостенката помещение беше в задното крило на къщата.
— Надявам се, че не ти е неприятно да живееш тук. Слънцето вече залезе и от градината лъха хлад, който ще те освежи. Ако имаш нужда от нещо, трябва само да позвъниш. — Тя отново докосна бегло бузата на племенницата си с начервените си устни и излезе, полюшвайки царствено полите си. След нея в стаята остана тежък, натрапчив аромат.
Зарадвана, че е останала най-после сама, Мария отвори тежките дървени капаци на прозореца и вдъхна дълбоко свежия аромат на цитрусовите дървета и нежния полъх на жасмина.
— Консуело, искам да отпратиш всички слугини. Боли ме глава.
— Защото ви се гадеше. Ей сега ще ви разтрия слепоочията с розова вода.
Дуенята помогна на Мария да се съблече. Когато остана само по риза, момичето се отпусна на мекото легло и се взря с невиждащи очи в брокатения балдахин. Чичо й живееше на широка нога. Завесите и килимите бяха прекалено луксозни за вкуса й. В сравнение със скромната обстановка в тяхната естанция, къщата на дон Фелипе тънеше в разкош.
След като Консуело се справи умело със задълженията си, Мария се почувства по-добре и дуенята настоя, че е крайно време да хапнат нещо.
— Не искам да се измъчвате повече заради наказанието на онзи проклет англичанин.
— Кой ти е казал, че е англичанин? — попита бързо Мария и се надигна от леглото.
Консуело вдигна рамене.
— Това няма нищо общо с вас. Знам, че се обвинявате, а не бива.
Мария стисна ръце в юмруци.
— Стана ми страшно, като го видях да страда. Но защо да се обвинявам, след като този безсрамен глупак си заслужи наказанието с нанесената ми обида?
— Виждам, че сте се възстановили от шока и вече сте в състояние да се срещнете с милите си роднини — отбеляза с лека усмивка Консуело.
Мария кимна. Допреди малко имаше намерение да вечеря в стаята си, но камериерката й беше права. Сигурно дон Фелипе тъкмо разказваше на леля й за непростимото поведение на племенницата си. Тя нямаше право да се затвори в стаята си и с това да признае грешката си. Чичо й трябваше да проумее, че не може да я сплаши и да я принуди да му се подчинява безусловно.
Мария наблюдаваше през полуспуснатите си мигли как Консуело й приготви банята. Забележката на дуенята, че се е развълнувала ненужно заради бичуването на един роб, оказа желаното въздействие. Той заслужаваше да бъде наказан, макар че жестокостта на наказанието и сега я караше да трепери. Тя нямаше основания да съжалява един англичанин. Всички англичани бяха еретици и разбойници, които непрекъснато нападаха испанската флота и испанските селища в Новия свят.
Въпреки това случилото се днес беше първото събитие след смъртта на баща й, което я засегна така дълбоко. И сега кожата й настръхваше, щом си припомнеше докосването до немитото мъжко тяло. „Такъв огън има само в Англия.“ Това предположение я накара да побеснее. Нима онзи нещастник си въобразяваше, че испанските благородни дами са кротки котенца, които покорно позволяват на всеки мъж да ги милва и потупва? И, което беше още по-лошо, той я бе направил отговорна за тежкото положение на сънародниците й.
Не, англичаните не са ми сънародници, каза си решително тя. Когато е дала сърцето и ръката си на дон Диего Сантяго и Талавера, Мери Гаскойн е приключила с верността си към английската корона.
Ароматната баня прогони всички спомени за допира с англичанина. Мария облече чиста риза и зачака Консуело да закрепи на кръста и тежкия кринолин, над които щеше да разпростре копринените фусти. Една от траурните й рокли беше безнадеждно повредена. Тя имаше само още една, просто ушита одежда от черен сатен с тесни ръкави, украсена само с малко бял тюл на шията и китките. Сигурно леля й щеше да я нарече старомодна, но вече нищо не можеше да се промени.
През това време Консуело ровеше в ковчежето за бижута.
— Къде е сребърната брошка, която носехте тази сутрин? Не мога да я намеря.
— О! — Мария я погледна учудено. — Колко странно… сигурно е останала на разкъсаната рокля. Може би си я откачила, след като свалих роклята?
Консуело поклати глава.
— Бях толкова объркана. Набързо сгънах роклята и я пъхнах в една от отворените ракли, а сега вече не знам в коя. Знаех, че не можете да носите повече тази рокля, преди да я поправят.
— Може би брошката е останала на роклята. Не се тревожи. Дай ми кръстчето с перлите.
