— Значи си доволна?
Мария промърмори нещо като съгласие, после вдигна рамене.
— Вие изглеждате доволен от избора си, а твърдите, че и баща ми го е одобрил. Ще се подчиня на волята ви.
— Много добре. Запази миниатюрата. Наредих да я нарисуват специално за теб.
Мария спря пред вратата на спалнята си.
— Искам още веднъж да се извиня за случилото се на галерата.
— Да не говорим повече за това. — Тонът му беше леден.
— Знам, че опозорих доброто има на дома Талавера, но по-страшното е, че сторих зло на онзи нещастен гребец.
— Онова пиратско куче трябва да ти бъде благодарно, защото прекратиха бичуването му именно по твоя молба.
— Но дон Естебан заплаши, че ще го обеси!
— Точно така. Трябваше веднага да го окачат на мачтата за назидание на другите. Мръсните чужденци трябва да знаят, че такава ще бъде участта на всеки, осмелил се да посегне на благородна испанска девойка.
Мария навлажни с език пресъхналите си устни.
— Все пак аз се чувствам виновна и искам да ви помоля нещо, чичо. Направете го само заради мен, моля ви! Изпратете вест на дон Естебан и помолете за милост. Аз ще ви напусна много скоро и никога вече няма да ви моля за каквото и да било. — Тя докосна плахо ръката му и вдигна глава към него. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Разбирам женското ти съчувствие, но не мога да се обърна към дон Естебан с молба да прояви милост към един презрян пират. Все пак ще му пиша и ще го уведомя, че си загрижена за съдбата на гребеца. А сега се опитай да поспиш. Знам, че си много изтощена, а леля ти иска да започнете приготовленията за пътуването. Трябва да се погрижим и за сватбената ти рокля…
Докато се събличаше, Мария разказа на дуенята си за дон Луис и й показа миниатюрата. Консуело я вдигна срещу светлината и се вгледа замислено в мъжкото лице.
— Красив млад мъж, доста привлекателен. Чичо ви е направил добър избор.
— Ако характерът на този млад мъж отговаря на външността и художникът не е преувеличил предимствата му — възрази сухо Мария.
— Сигурно ви е неприятно, че трябва да заминете толкова скоро за колониите? — попита съчувствено дуенята.
— Тъй като вече нямам право да определям живота си, ще трябва да се задоволя с онова, което ми се дава. Чичо твърди, че желанието на баща ми е било да живея далече от двора.
— Планът ми се струва малко прибързан — промърмори подозрително Консуело, но заяви съгласието си да не вземат друга слугиня.
Макар че беше много изтощена, Мария дълго не можа да заспи. Слушаше пронизителното цвъртене на щурците и шумоленето на вятъра в листата на дърветата. Опитваше се да не мисли за живота, който я очакваше в Картахена, но непрекъснато се питаше какъв ли ще е дон Луис, бъдещият й съпруг.
Тя нямаше нито сестри, нито приятелки, с които би могла да поговори за съмненията и опасенията си, толкова характерни за всяко младо момиче преди женитбата. Консуело се бе омъжила рано и само след една година, малко след раждането на сина си, беше останала вдовица. Сигурно тя щеше да подготви Мария за сватбата й, когато се стигнеше дотам. Но инстинктът й подсказваше, че не е редно да настоява пред дуенята си за разговор по такава деликатна тема.
Тя беше чувала шепота на слугините, но когато влизаше в стаята, те млъкваха и се изчервяваха целите. Следователно имаше известна представа за онова, което я очакваше. Представата да отдаде младото си тяло на един напълно непознат млад мъж беше изключително неприятна и я плашеше до смърт.
ТРЕТА ГЛАВА
Ричард Норууд потисна мъчителния си стон, напрегна цялата си воля и приседна на пода, после опря гърба си в студената и влажна дървена стена. Намираше се в затворническата кабина на борда на галерата. Гърлото му пареше, сякаш някой го беше напоил с цяла стомна солена вода, болките в кръста бяха неописуеми. Сигурно нямаше да успее да се изправи сам, камо ли пък да се придвижи напред. Не, той трябваше да го направи. Нямаше друг изход. Трябваше да излезе оттук, да се хвърли във водата и да плува, за да се спаси от въжето на палача.
Почина си малко, протегна ръцете и краката си, разкърши рамене, без да обръща внимание на адските болки, които го пронизваха при всяко движение на мускулите на тила и гърба.
В килията цареше полумрак. Вратата се затваряше лошо и през една цепка проникваше лъч светлина. Норууд пое дълбоко въздух, после се облегна отново назад и се постара да диша бавно и равномерно. Беше сигурен, че галерата е хвърлила котва. Усещаше миризмите на пристанището, които идваха с крайбрежния бриз, чуваше скърцането на котвената верига и усърдното шетане на водните плъхове. Не знаеше колко време бе лежал в безсъзнание в килията. Вероятно повечето моряци от екипажа бяха слезли на сушата и на кораба бяха останали само постовете. Преди няколко часа един беше дошъл да види дали затворникът още диша и Норууд чу гласните му размишления дали си струвало да му носи нещо за ядене, след като на сутринта щели да го обесят.
Мъжът прокле наум силните болки, после преглътна мъчително. В този момент беше готов да даде цяла седмица от живота си за кана добра английска бира, за да утоли мъчителната жажда. Изпитваше непреодолимо желание да потъне отново в блаженото опиянение отпреди, което щеше да му помогне да забрави болките. След малко се изтегли на ръце по хлъзгавата стена и успя да се изправи, но напрежението се оказа твърде силно за него и го направи още по-слаб и жалък отпреди.
Той си повтори, че сега не е време за слабост, и трескаво затърси нещо в гънките на препаската си. От гърлото му се изтръгна тих, тържествуващ смях, когато намери онова, което търсеше. Госпожа фортуна беше благосклонна към него, защото дребният предмет можеше да падне и да се изгуби, докато го бичуваха, а и после, докато го мъкнеха като чувал към тясната килия под нивото на водата.
Сребърната игла на брошката блесна в лъча светлина, който падаше през цепката на вратата. Иглата беше корава, солидно изработена и щеше да му свърши добра работа. Трябваше му само малко време и той се молеше на бога да му го даде, защото беше изстрадал твърде много, за да се добере до този мъничък инструмент.
Болката беше толкова силна, че дъхът му спря. Въпреки това се обърна към вратата и опипа да намери заключалката. Слава богу, имаше ключалка, вратата не беше просто зарезена отвън. Някой от моряците мина по палубата над главата му, извика нещо на другаря си и скоро изчезна.
Норууд се зае с ключалката. Опитните му ръце работеха бързо и умело. Някой неопитен младок вероятно би счупил иглата още при първите си трескави опити да отвори, но англичанинът не си разреши паника. Той беше минал през много добра школа и знаеше какво трябва да прави. Уолсингъм му бе намерил най-добрите учители, за да го обучат на всички тънкости и той да може да изпълни добре тайната си задача. Норууд се ухили доволно, когато забеляза, че ключалката поддаде под силните му ръце. Сърцето му биеше като безумно, от ръцете му капеше пот. Идваше решаващият момент. Предпазливият дон Естебан вероятно беше подсигурил допълнително вратата с външно резе.
Норууд събра всичките си сили, облегна коравото си рамо на вратата и натисна равномерно. Вратата се отвори навън, изтощеният мъж политна напред и падна на колене. В края на сумрачния коридор се виждаше само един пост. От желязната решетка над стълбичката висеше мъждукащ фенер. Норууд нямаше представа за времето и часа, но беше сигурен, че пасажерите отдавна бяха слезли на сушата.
Мисълта за пасажерите го събуди от унеса. Дон Фелипе Сантяго и Талавера беше един от най- надеждните капитани на Негово католическо величество, който служеше под личното началство на адмирал Санта Круз. Защо беше изоставил задълженията си във флотата в това напрегнато време? Очевидно младата дама му беше близка роднина, може би племенница. И двамата бяха облечени в траур. Вероятно дон Фелипе беше отплавал към Малага, за да отведе тъгуващото момиче в дома си в Кадис. Каква красавица беше малката! Лицето й обединяваше най-прекрасните черти на испанската и английската кръв, а очите
