бяха сини като английското небе през юни. Очевидно беше разбрала какво й бе казал на английски, защото се ядоса още повече. Ричард Норууд избухна в тих смях. Какъв огън имаше в това момиче, каква страст! Изобщо не можеше да се сравни с добре пазените испански дамички, които никога не биха посмели да направят и крачка към палубата на гребците.
Беше минало много време, откакто за последен път беше спал с жена, и в първия момент се обърка и дори забрави отчаяното си желание да се сдобие с толкова важната за него игла.
Сега се запита какво ли беше изпитала младата дама, докато наблюдаваше бичуването му. В сините очи нямаше и полъх от съжаление. Когато го преведоха покрай нея, той повярва, че е видял в погледа й само възмущение от безсрамието му, и именно тази беше причината, поради която беше твърдо решен да не вика, за да не й достави това удоволствие. За съжаление не успя.
Струваше му се, че мина цяла вечност, преди да се добере до решетката. Той пълзеше напред и се вслушваше напрегнато в звуците, които долитаха от палубата, мъчеше се да улови и най-тихото предупреждение за дебнеща опасност. Ала чуваше само добре познатите шумове на кораб, хвърлил котва. Щом веднъж се раздвижи, той успя да преодолее слабостта и болката и да се изкачи безшумно по стълбата.
Когато стигна до палубата, предположението му, че на стълбичката е останал само един пост, се потвърди. Очите му привикнаха бавно към вечерния сумрак и той разпозна ясно силуета на поставения на стража моряк. Беше опасно да чака, докато някой от другарите му се присъедини към него. Колкото можеше по-безшумно, Норууд се промъкна зад него и го просна на земята с един-единствен добре премерен удар. Мъжът рухна, без да произнесе нито звук. Норууд се приведе и взе ножа и камата му. След това се плъзна като змия във водата, без да е произвел и най-малкия шум.
Точно пред него светеше фенерът на носа. Откъм кърмата се чуваше песента на един матрос и безгрижният му глас подсказваше, че нападението над поста край стълбичката още не е било открито.
Солената вода пареше адски в откритите рани, но Норууд не обърна внимание на болката, а заплува целенасочено към танцуващите светлини на пристанището. Огненото слънчево кълбо тъкмо потъна зад хоризонта и когато беглецът стигнеше до сушата, вече щеше да цари пълен мрак. Той се остави на течението да го носи, защото видя, че ще излезе на брега северно от града.
Накрая взе курс към рибарската лодка, която се полюляваше върху вълните съвсем близо до брега. Лодката щеше да го запази от любопитните погледи и той се хвана за издадения щевен, за да обмисли на спокойствие следващите си стъпки. Норууд познаваше добре Кадис, както от личен опит, така и от многократното разглеждане на градските планове в кабинета на Уолсингъм. Щеше да изчака падането на мрака и да се промъкне в северната част на града, където бяха резиденциите на богатите благородници. Там беше и домът на дон Фелипе Сантяго и Талавера. Беше избрал тъкмо тази къща, за да даде възможност на младата дама да го снабди с всичко, от което се нуждаеше в момента, и да се погрижи за раните му. Тя му дължеше поне тази малка услуга. Щеше да се прехвърли през стената и да чака. Ако Фортуна продължаваше да го покровителства, може би щеше да успее да се добере до младото момиче, което, макар и против волята си, го бе снабдило с инструмента на спасението му.
Мария се събуди от някакъв шум. Навън цареше мрак, от отсрещната страна на помещението се чуваше равномерното дишане на Консуело. Дуенята спеше дълбоко, значи шумът идваше от другаде. Нощта беше тиха, чуваше се само монотонното свирене на щурците. Мария се надигна в леглото и се вслуша напрегнато. Дори котките бяха престанали да мяукат. Тишината беше потискаща. Мария се отпусна отново в леглото си и се опита да заспи, но напразно.
Безпокойството, което я бе тласнало да слезе на палубата на гребците, не искаше да я напусне. Образът на англичанина отново се натрапи на съзнанието й и тя потрепери при спомена за капките кръв, които бяха опръскали камшика, за страшния вик от болка. Може би сега пленникът лежеше в трюма на кораба, буден като нея и знаейки, че това е последната му нощ?
Мария седна в леглото и въздъхна уморено. Беше смешно, че е толкова загрижена за съдбата на един роб. Той беше заслужил наказанието си. Бе посмял да докосне една благородна испанка!
Очите й бавно свикнаха с мрака и тя можа да разпознае сивите ивици лунна светлина, които падаха през полуотворените капаци. Тя стана от леглото, отвори широко прозореца и излезе на балкона. В далечината се чуваше шумът на морето и мисълта за предстоящото пътуване я потисна още повече. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше нужда от време, за да изживее тъгата си по загубения баща. Вместо това чичо й искаше да я хвърли веднага в течението на живота. Е, той беше по-опитен от нея и сигурно беше обмислил много добре действията си. Новият свят беше напълно непознат за нея, новите преживявания щяха да отвлекат вниманието й и да й попречат да си припомня непрекъснато болезнената загуба. Много й се искаше да слезе в градината, както често беше правила в естанцията. Но знаеше, че доня Беатрис ще се възмути от неприличното й поведение. Тя въздъхна с болка и се обърна, за да си влезе. В този момент ухото й улови шум, който не идваше от шепота на вятъра в листата и клоните на дърветата под нея. Сигурно беше някоя скитаща котка…
Нападението дойде с такава бързина, че тя не успя изобщо да реагира. Една ръка притисна устата й, силното рамо я прикова към кораво голо тяло. В гърлото й бе опряно острието на кама. Съвсем близо до ухото й прозвуча глас — на английски:
— Не се движете. И не се опитвайте да викате. Няма да се поколебая да ви накарам да замълчите. Разбирате ли?
Острието на камата се плъзна по нежната й шия с изнервяща бавност. Вцепенена от ужас, Мария едва успя да кимне с глава. Нападателят я издърпа в спалнята и се вслуша напрегнато в мрака. Мария усети лудото биене на сърцето му.
— Придружителката ви спи във вашата стая, така ли? — Шепотът му стана още по-настойчив, натискът на ножа се усили.
Мария кимна повторно. Въпреки ужаса, който изпитваше, въпреки объркването от бързината на събитията, тя знаеше кой стои зад нея. Но как, за бога, беше успял да избяга от строго охраняваната галера? Как беше стигнал дотук и как се бе озовал точно в нейните покои? Дали беше дошъл да си отмъсти? Не, по-скоро да потърси помощ.
— Събудете я. — Гласът на мъжа беше рязък, почти груб. — Но тихо. Знайте, че мога много бързо да ви убия.
Англичанинът я бутна към леглото на Консуело. Трепереща, Мария се наведе над спящата дуеня. Как да я събуди, без да я уплаши? Консуело щеше да скочи от леглото си и да се разпиши като обезумяла. Тя коленичи, хвана я за рамото и я разтърси здраво. Старицата изхърка високо и се събуди.
— Какво има? — Ужасът й нарасна, когато разпозна неясните очертания на мъжката фигура зад младото момиче. Гребецът от галерата приличаше на приказен великан. Мария притисна устата й, за да не се развика.
— Не мърдай, моля те, и не викай. Той има оръжие и ще ни убие безмилостно. Трябва да направим онова, което иска.
Консуело бутна ръката й и се надигна.
— Дай му касетката със скъпоценностите си и му кажи да си върви.
— Не е толкова просто, сеньора — отговори остро бившият роб. — Имам по-специални изисквания. Трябват ми провизии, дрехи и… — той се ухили — … бръснач. Искам да намериш всичко това по най-бързия начин, и то без да събудиш нито една душа в къщата. Сигурен съм, че знаеш какво ще се случи с господарката ти, ако ме издадеш. Могат да ме обесят само веднъж, нали?
— Този дом ми е чужд, сеньор. Не мога да…
— Питомката ти е в моя власт. Затова направи, каквото ти казах, и побързай.
Консуело въздъхна примирено и когато мъжът направи заплашително движение с камата, скочи от леглото, вдигна полите на нощницата си и изскочи от стаята.
Мария остана сама с англичанина и сърцето й заби като лудо. Той се обърна към нея и се усмихна. Гъстата, отдавна неразресвана брада разкриви усмивката и я направи страшна. Измъченото му лице изразяваше крайна решителност.
— А сега вие. Идете и седнете на леглото.
Той свали ножа от гърлото й и я бутна доста грубичко към леглото. Тя изохка от болка и в очите й
