— Той е силен мъж и отдавна не е бил с жена. — Консуело потрепери от безименен ужас. — Слава на Светата дева, че ви е оставил недокосната.
— Права си. А сега да се хващаме на работа, защото ако ни разкрият, ме чака още по-страшен позор. — Трябваше да скрият използваните ленени кърпи, да оправят леглото, да излеят легена с окървавената вода в градината. Скоро щеше да дойде слугинята с топла вода за утринния тоалет.
Мария облече чиста нощна риза и когато срещна неспокойния поглед на Консуело, поклати глава в няма молба. Нито дума не биваше да бъде казана за случая, за да не застраши предстоящата женитба. Англичанинът щеше да се изплъзне от ръцете на палача и по този начин да защити и своите, и нейните интереси.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Чак към края на ноември „Санта Изабела“ навлезе в опасните води пред крайбрежието на Нова Испания и най-после хвърли котва в пристанището на Картахена. През последните дни Консуело беше като в треска и Мария често се надсмиваше на възбуденото й бъбрене. Така беше и сега, докато двете се взираха през кърмовия прозорец към боядисаните в бяло къщи на града.
Мария беше наблюдавала тази гледка и от палубата и не можеше да й се насити. Дон Карлос де ла Коса, извънреден посланик на Негово католическо величество в Нова Испания, беше постоянно до нея и й обясняваше какво виждат. Великолепният му жакет беше обшит със злато. Умните тъмни очи под гъсти вежди наблюдаваха внимателно обстановката.
Преди почти три месеца бяха тръгнали от Кадис, но безветрието ги задържа много дни в огромното Сарагосово море, известно с плуващите по повърхността растения. Мария разглеждаше учудено тази маса от яркозелени водорасли, докато Консуело трескаво се кръстеше и мърмореше непонятни думи за сатанинското дело, преди да се оттегли в удобната им каюта на кърмата.
След безкрайно дългите дни в открито море, през които не се случваше почти нищо, пристанището приличаше на пчелен кошер, обзет от трескаво оживление. Къщите, кръчмите и кейовете блещукаха под ярката слънчева светлина. Морето блестеше в същото наситено синьо, с което Мария вече беше свикнала в Карибско море.
Докато корабът се носеше към целта си, Мария се стараеше отчаяно да забрави случилото се през онази нощ в Кадис. Въпреки това не можеше да попречи на мислите си отново и отново да се връщат към съдбата на англичанина. Какво ли бе станало с него? Дали бе успял да се измъкне от града и да се върне в родината си?
Никой не бе споменал откраднатите от Консуело дрехи или поне двете не бяха чули нищо за кражбата. Скоро случилото се започна да й се струва нереален сън. Наистина ли бе лежала няколко часа завързана и със запушена уста до един напълно непознат мъж, бивш роб на галера? При мисълта за предстоящата среща с дон Луис, бъдещия й съпруг, бузите на Мария пламтяха от срам.
Оръдията на крепостта дадоха тържествен салют в чест на кралския пратеник и малката му армада. Мария чуваше шумовете на палубата и знаеше, че моряците подготвяха всичко необходимо за слизането на сушата. Капитанът командваше лично лодките, които трябваше да бъдат спуснати на вода, за да откарат пасажерите на брега. Тя погледна за последен път просторната каюта, която през изминалите три месеца се беше превърнала в неин дом. Сърцето й биеше до пръсване. Само след час щеше да подаде ръка на годеника си.
Мария направи няколко крачки към вратата, когато бе спряна от тържествен сигнал на тромпети. Тя се обърна и погледна въпросително Консуело. Дуенята вдигна рамене.
— Може би губернаторът идва лично да посрещне кралския посланик.
Това беше вероятно. Колкото и неприятно да беше пристигането на извънреден посланик в колониите, учтивостта изискваше да го посрещнат с формалностите и уважението, които се полагаха на представителя на Негово величество. А със свитата на губернатора щеше да дойде и дон Луис Ортега и Кастуеро. Мария хвърли бърз поглед към траурната си рокля. В багажа й имаше достатъчно рокли, набързо купени и променени по време на краткото й пребиваване в Кадис. Роклите бяха от тежка коприна, брокат и кадифе, в светли цветове. Имаше обаче и по-скромни, които щеше да носи до сватбата си. По пътя обаче тя бе предпочела да си остане в траурните дрехи. Кой знае защо, беше разчитала, че преди да я представят на годеника й, ще има възможност да облече нещо по-хубаво — а сега се оказа, че щеше да излезе пред него в скромната си траурна рокля.
Консуело изрече мислите й на глас:
— Виждате ли, откога ви казвам да се подготвим по-добре за пристигането в Картахена. Първото впечатление е много важно. Губернаторът и съпругата му щяха да ви харесат много повече, ако бяхте облечена в скъпоценна рокля.
— Вече нищо не мога да променя. Пък и не ми е приятно да се перча като паун. Годината на траура още не е минала — отговори сърдито Мария.
На вратата на каютата се почука и Мария махна на Консуело да отвори на чукащия, който и да беше той. На прага застана дон Алфонсо, капитанът на „Санта Изабела“, поклони се и отстъпи настрана.
— Позволете ми, Ваше сиятелство, да ви представя още един от благородните ни пасажери, доня Мария Сантяго и Талавера. Негово сиятелство, дон Пиеро Фернандес дел Бусто, губернатор на Картахена.
Мария сведе очи, както изискваше приличието, и направи дълбок реверанс. Веднага обаче я вдигнаха и тя усети целувка по ръката си. Беше изненадана, и то приятно.
Дон Пиеро беше същински великан, надвишаваше по ръст всички мъже, които беше срещала досега, и едва се побираше в тесния коридор. Той се усмихваше дружелюбно, грубата му, украсена с множество пръстени ръка задържа нейната по-дълго, отколкото изискваха правилата на рицарството. Първият бърз поглед на Мария срещна широко, открито лице, доста зачервено, което беше в силен контраст с тъмното кадифе на жакета и панталоните. Мария се опита да различи мъжете, застанали зад колосалната фигура на губернатора, но не успя да види нищо в полумрака.
— Добре дошла в Картахена, детето ми. — Гласът на губернатора беше дълбок, както се и очакваше от фигурата му. — Моята съпруга, доня Серафина, вече очаква нетърпеливо пристигането ви в резиденцията и е подготвила всичко за вашето удобство. Не всеки ден имаме удоволствието да поздравим сред нас една млада годеница, нали, дон Алфонсо?
Едрата му лапа притисна сърдечно нежната ръка на Мария и той се обърна с известна трудност в тясното помещение.
— Но има още един човек, който жадува да ви види, скъпо дете. Елате тук, дон Луис, и поздравете годеницата си.
Дон Луис беше много висок, почти колкото губернатора, но слаб, с почти женска фигура. Облечен по най-новата мода в черно кадифе със сини и сребърни ширити, той изглеждаше не на мястото си в тясната корабна каюта. Подобно облекло беше по-подходящо за официален прием в двора.
Ръкостискането и формалната целувка на върховете на пръстите й с крайчеца на устните бяха сковани и формални. Мария имаше чувството, че е била докосната от прелитащ покрай нея молец, и изпита желанието да го прогони.
Дон Луис беше красив, тя знаеше това още от миниатюрата, даже още по-красив, защото художникът не беше предал младежката закръгленост на чертите му и съвършено очертаните устни, сега извити в усмивка, която обаче не стигна до очите. Те бяха големи и блестящи, но в погледа му имаше такава студена жестокост, че Мария потрепери.
— Откакто ме уведомиха за тръгването ви, времето минаваше много бавно, скъпа моя. — Гласът му беше мек, почти нежен и се отличаваше рязко от хладното високомерие на думите му. — За мен е голямо щастие най-после да ви видя тук.
Мария направи реверанс и побърза да издърпа ръката си от неговата. Той не направи опит да я задържи, а се поклони с придворно съвършенство. Тя остана с чувството, че годеникът й е произнесъл заучени по задължение изречения. Погледът му се плъзна по фигурата й, отбеляза траурната рокля, стройността на моминското тяло. Усмивката угасна и Мария нямаше възможност да прецени дали му е харесала или го е разочаровала. В цялото му същество се усещаше студенина и това я обезкуражи още от първата среща. Тя се поколеба, не знаейки как да постъпи, но губернаторът побърза да вземе нещата си в
