чичо й щеше да я компрометира по най-страшния възможен начин и дон Фелипе щеше да побеснее от гняв. Ако случилото се станеше известно в града — а това беше много вероятно, тъй като слугите не умееха да мълчат, — и стигнеше до ушите на бъдещия й свекър, той непременно щеше да се откаже от предстоящата женитба въпреки значителната зестра на годеницата.
— Къде ми е бръсначът? — попита рязко англичанинът, но този път в гласа му имаше и полъх от мрачно задоволство.
— Да не искате да събудя дон Фелипе и да го помоля да ми услужи с бръснача си? — попита предизвикателно Консуело.
Мъжът избухна в тих смях.
— Божичко, каква нахална и злобна жена! Е, добре, ще се справя и с ножа, който нося. Много ми се иска да изглеждам като нормален човек.
Двете жени го наблюдаваха напрегнато. Той взе малкото огледало на Мария и застана пред прозореца. Сивият утринен здрач и единствената свещ не осигуряваха достатъчно светлина. Въпреки това англичанинът се зае да подстриже косата и брадата си и да им придаде прилична форма.
След като свърши, стана ясно, че измиването, сресването и чистите дрехи са свършили много добра работа, защото видът му се промени до неузнаваемост. Бронзовата кожа, обрулена от вятъра и слънцето, и тъмнорусата коса нямаше да събудят подозрение в пристанищен град като Кадис, където се въртяха всякакви хора. Облечен като слуга, той можеше да излезе спокойно на улицата и никой нямаше да му обърне внимание.
Мъжът се отпусна на леглото, без да обръща внимание на уплашената Консуело, която побърза да се отдръпне, и обу вълнените чорапи.
— Да приема ли, че момчето от кухнята не е имало обувки?
— Точно така беше, не ви лъжа.
— Тогава ще си потърся обувки другаде. Сигурно не е толкова трудно. Пристанищните работници често оставят мръсните си обувки пред кръчмата.
— А сега ще ни ограбите и ще се махнете оттук. — Консуело изпитваше несъзнателно уважение към смелостта на чужденеца, но не смееше да го изрази.
Мария чакаше отговора му с пресъхнала уста. Беглецът беше получил всичко, което бе поискал, сега можеше да ги убие и да изчезне.
— Добре, ще взема някои дреболии, за да не ми се налага да крада.
Консуело сърдито му тикна под носа малкото ковчеже със скъпоценности.
— Вземете го и се махайте! Крайно време е да се отървем от вас.
Мъжът избра няколко евтини верижки и ги прибра в джоба на панталона си.
— Доня Мария със сигурност не иска да гладувам.
— Доня Мария се надява да ви види обесен. Също както и аз.
— Само че изгледите са други. — Сивите очи на мъжа гледаха втренчено Мария и тя не можеше да разбере дали той се забавлява или преценява възможностите си за бягство, ако Консуело все пак реши да вдигне тревога. Най-простото беше сам да сложи край на живота си…
Англичанинът вдигна рамене и властно махна с ръка към Консуело.
— Хайде, иди си легни.
Дуенята го изгледа възмутено.
— Не и преди да си отидете. Нима мога да спя спокойно…
— Не ме интересува ще спиш ли или не. Трябва да си легнеш. — Гласът му прозвуча заплашително. Известно време двамата се гледаха мълчаливо, после Консуело изръмжа нещо неразбрано и се оттегли в мрака. Мария чу изскърцването на кожените ремъци и разбра, че Консуело си е легнала.
Облекчението й трая само секунди, защото изведнъж англичанинът грабна ножа си и я бутна към леглото.
— И вие ще си легнете!
— Но аз…
— Казах да си легнете и да не мърдате!
Мария се подчини с лудо биещо сърце. Не можеше да има доверие в този човек. Приумиците му бяха непредвидими. Приличаше й на тигър в клетка, макар че за известно време беше сит и доволен. Тя разбра това още по-ясно, когато мъжът отряза копринените шнурове на балдахина и завърза с тях китките и глезените й.
— Много съжалявам, наистина — проговори сериозно той. — Но трябва да бъда сигурен, че няма да се движите. Животът ми зависи от това, нали разбирате?
Мария се подчини без възражения, не се възпротиви и когато той използва един ленен парцал, за да запуши устата й. Ала когато чужденецът легна до нея, безпомощното й тяло затрепери като в треска. Мъжът се изсмя тихо в мрака.
— Не се безпокойте, искам само да изчакам зазоряването, за да не попадна на нощния пазач. Щом просветлее, ще се махна оттук и ще се смеся с тълпата на пристанището.
Мария си внушаваше, че трябва да лежи съвсем тихо до непознатия мъж, макар че тялото й тръпнеше от страх и беше покрито с капчици пот. Дали някога щеше да се почувства чиста след този повторен тесен контакт с непознатия роб? Е, сега поне от него се носеше миризма на чисти дрехи и сапун. Мъжът се движеше неспокойно и мърмореше нещо на собствения си език. Сигурно имаше болки и Мария се отдръпна настрана, за да не му пречи. Отново си спомни бичуването и пръскащата кръв и разбра, че тази гледка ще я преследва цял живот.
Времето сякаш бе спряло. След малко Мария чу равномерното дишане на Консуело и неволно се усмихна. Въпреки страха си, дуенята беше заспала дълбоко и спокойно.
Най-после сивата светлина на зората проникна през капаците на прозорците и Мария се вслуша напрегнато. Скоро къщата щеше да се пробуди. По това време слугите й в естанцията ставаха и започваха работа. Някъде се тропна врата, но иначе всичко беше спокойно. Англичанинът също чу лекото тропване, защото се изправи и обърна глава към вратата. Мария потисна облекчената си въздишка. Слава на Светата дева, най-после натрапникът щеше да се махне от стаята й.
Когато мъжът внезапно се наведе над нея, кръвта замръзна във вените й. Той бе постигнал всичките си цели. Нищо не го спираше да забие камата си в гърдите й и да изчезне. Ала за нейна изненада мъжът извади парцала от устата й и го хвърли на земята. Тя пое дълбоко дъх и го погледна недоверчиво.
— Знам, че няма да изпищите — проговори меко той. — Защото откриването ми тук ще навреди на доброто ви име. Запуших устата ви само за да не извикате насън. Пожелайте ми късмет: заради самата вас е най-добре да изчезна незабелязано. Кажете това и на дуенята си.
Мария съзнаваше, че той е прав. Позорът беше твърде висока цена, а и тя изобщо не беше сигурна, че наистина желае да го хванат. За момент остана неподвижна и тогава чужденецът се наведе над нея и я целуна собственически по устата. Целувката дойде внезапно и беше толкова силна и настойчива, че Мария не можа да се възпротиви.
Този мъж искаше да я задуши, да изсмуче душата от тялото й. В следващата секунда той разхлаби хватката си, с два скока се озова до прозореца и изчезна.
Мария пое дълбоко въздух и се опита да повика Консуело, но гласът отказа да й се подчинява. Как можеше дуенята й да спи така спокойно, когато и двете бяха в смъртна опасност? Скоро къщата се събуди. Някъде залая куче, отваряха се врати и прозорци, хленчещ женски глас повика слугините. Най-после Консуело се събуди, скочи на крака и се затича тромаво към леглото на питомката си.
— Простете ми, доня Мария. Как можах да заспя като пияна…
— Донеси ножицата ми, бързо, и не викай така! Той си отиде, всичко свърши. Леля ми не бива да узнае нищо. Побързай и отрежи шнуровете от ръцете и краката ми. Трябва да заличим всички следи.
Когато най-после се освободи, Мария скочи от леглото си и се наведе да събира парцалите, но Консуело я хвана за раменете и я принуди да я погледне в очите.
— Кажете ми, на мен можете да се доверите. Той… посегна ли ви?
— Нищо не ми е направил — отговори рязко Мария и направи опит да се усмихне. — За него аз съм само враг и той ме презира.
