съберете най-ценното си имущество. Ще съобщите резултата на домашния ми ковчежник и ще подготвите всичко необходимо за предаването на парите в резиденцията. Свободни сте.
Присъстващите се опитаха да възразят, но губернаторът махна уморено с ръка и протестите заглъхнаха. Стърженето на столовете по полирания под прозвуча като потиснат отговор, докато най-после всички се обърнаха към изхода. Дон Пиеро повика при себе си дон Луис, който също се готвеше да си тръгне с другите.
— Останете тук, Луис. Трябва да говоря с вас.
Той изчака, докато вратата се затвори зад последния идалго, отпи голяма глътка от чашата с вино и впи горещия си поглед в лицето та младия мъж.
— Има ли нещо вярно в приказките, че сте отказал да платите откуп за доня Мария?
Дон Луис смръщи чело и погледът му зашари неспокойно по стаята.
— Нямам достатъчно средства. Остатъкът от зестрата й, който бе определен за мен, още не е пристигнал. Както знаете, баща ми задържа по-голямата част за себе си и…
— Сандъчетата с чеиза на доня Мария съдържат много ценни камъни. Трябва да сме благодарни на Светата дева, че онези кучета не ограбиха и резиденцията. Трябва непременно да съберете исканата сума.
— Двайсет хиляди дуката? — Гласът на дон Луис трепереше от възмущение.
Дон Пиеро остави чашата си на масата и в погледа му светнаха опасни искри.
— Изслушайте ме, Луис. Доня Мария трябва да бъде откупена на всяка цена. Какво ще кажем на чичо й, дон Фелипе, ако я оставим във властта на пиратите, защото не сме могли да платим исканата сума? Дон Фелипе се ползва с благоволението и доверието на Негово величество, освен това е един от най-усърдните капитани на адмирал Санта Круз. Затова сега ще се приберете в къщи и ще направите същото, което заповядах и на другите. Извадете всички накити, всички златни чаши и дори последната златна монета от джоба си. Накарайте дуенята да събере всички скъпоценности на доня Мария. Остатъкът ще бъде даден от държавното съкровище. Английският капитан ни разреши да отидем на кораба му, за да уверим лично годеницата ви, че ще сторим всичко за събирането на откупа.
Дон Луис въздъхна. Връщането на Мария в резиденцията беше последното, което би си пожелал. И без това му беше много трудно да обясни на губернатора как е станало така, че се е отделил от годеницата си по време на нападението. Ако тя се върнеше и разкажеше на всички за страха и подлостта му, това означаваше край на надеждите му за бъдещето.
Дон Пиеро продължи настойчиво:
— Ще отидем на кораба след залез слънце. Англичанинът помоли да дойде и Консуело. Тя е много загрижена, затова се опитайте да подобрите малко настроението й и й изяснете ситуацията. Хайде, Луис, не се бавете. На нашата възраст аз не можех да понеса и час раздяла с годеницата си.
На вратата дон Луис се обърна и красивото му лице помрачня още повече.
— А какво ще стане, ако доня Мария… — той се покашля смутено — … ако вече не е достойна да стане моя жена?
Дон Пиеро се усмихна уморено.
— Тогава ще постъпите като благородник: ще се постараете да скриете недоволството си и ще се ожените за нея. Тя трябва да стане ваша жена, разберете. Баща ви е твърдо решен да осъществи този брак, пък и не можем да си позволим да си спечелим един толкова могъщ враг като дон Фелипе.
Дон Луис се поклони безмълвно и излезе. Никак не му се искаше да се среща с Консуело. Засега старата жена пазеше мълчание за непростимата му постъпка, но той четеше неизреченото презрение в очите й.
Когато юнгата Джем донесе следобедната закуска в каютата, Мария надви гордостта си и направо го попита за капитан Норууд.
— Капитанът ли, мистрес? Дойде при нас в самото начало на пътуването. Имахме хубав кораб и капитан Дрейк имаше нужда от добър капитан.
— Значи Дрейк го е избрал за капитан? Ти на този кораб ли беше?
— Не, преди това бях на „Елизабет Бонавентур“, кораба на капитан Дрейк. Нападнахме един португалец, който плаваше към Англия и капитан Норууд беше в екипажа му.
— Да приема ли, че сте избили целия екипаж и сте плячкосали товара?
— О, не, взехме плячката, но повечето моряци останаха живи. Капитан Дрейк не е отмъстителен, става лош само когато не е в настроение. Като тази сутрин…
— Какво е станало тази сутрин? — попита с интерес Мария.
— Ами, казват, че намерил в кабинета на губернатора писмо от испанския крал, в което пишело, че е пират и разбойник.
— Е, и? Нима не е истина?
Момчето се почеса по главата. На обсипаното с лунички лице се изписа безпомощност.
— Нямам представа, мистрес. Знам само, че доновете заграбиха всичко в Новия свят и не искат да ни дадат поне част от богатствата. Освен това се отнасят много зле към местните хора, изгарят пленниците или ги изпращат на галерите. О, извинявайте, мистрес, нали и вие сте от тях!
Мария не можа да възрази нищо на това обвинение, защото лично бе преживяла ужаса на борда на галерата. Отношението към индианците наистина беше много лошо и не говореше добре за испанския характер.
— Значи Ел Дарко е бил много ядосан? Дали сега ще излее гнева си върху града и невинните му жители?
— Ако не му платят исканата сума, не се знае какво ще направи.
Момчето се поклони и побърза да излезе, очевидно съзнавайки, че е казало много повече, отколкото би се харесало на капитана му.
Мария се обърна към масата и се зае със закуската. Месото и плодовете бяха съвсем пресни и тя отново се запита дали пиратите са опустошили всички запаси на града.
Изведнъж се сети, че не е чула щракането на ключалката, след като момчето затвори вратата. Дали в бързането си да прекрати неприятния разговор Джем не бе забравил да заключи?
Тя се втурна към вратата и потърси с треперещи пръсти бравата. Надеждата й се изпълни — вратата не беше заключена! Тя беше свободна и можеше да излезе на палубата. Но в сърцето й се надигна колебание. Нарежданията на капитан Норууд бяха еднозначни — и разумни. Съвсем очевидно беше, че той се стреми да не въвежда хората си в изкушение. Дали да се осмели да се противопостави на заповедта му и да се качи на палуба та? Оттам можеше да види по-добре какво става в града. Нямаше намерение да бяга. Лодките бяха добре охранявани и дори ако направеше невъзможното и успееше да стигне до града, пиратите щяха да побеснеят от гняв, че е избягала, и да се нахвърлят върху беззащитните граждани.
Сумрачният коридор беше пуст и Мария се запъти безшумно към стълбичката. Вероятно екипажът беше на сушата, мъжете пиянстваха и грабеха. Ако побързаше, можеше да погледне през релинга какво става в града и да се прибере незабелязано в каютата. По-късно момчето щеше да дойде отново и да заключи. Ако капитанът забележеше провинението му, бедният юнга щеше да понесе тежко наказание.
Копринената рокля се влачеше по пода и й попречи при изкачването на тясната стълбичка. Мария подаде предпазливо глава от тесния люк и се огледа на всички страни. Тази част от палубата изглеждаше съвсем пуста. Тя излезе навън и хукна към релинга.
Разрушенията бяха ужасяващи. Даже от това разстояние Мария ги виждаше ясно. Тук-там димяха отделни пожари. Вятърът носеше към морето хапещата миризма на пушека и тя остана с впечатлението, че е чула викове на войници и матроси, тръгнали да търсят скрити пари и жени, както и писъците на жертвите. Потресена от видяното, младата жена се обърна и тръгна обратно към кабината си. Какъв смисъл имаше да се връща в този ад, даже ако успееше да се спусне в някоя от лодките и да стигне до брега с гребане. Очите й се напълниха със сълзи, тя се спъна в дългата рокля и за малко да падне. Внезапно някой препречи пътя й. Мария вдигна изненадано глава и като видя плъхоподобното лице на Джош Евънс, усети див страх. Това беше мъжът, който я бе намерил в горящия град!
Все пак тя успя да запази самообладание и го изгледа презрително, макар че вътрешностите й се свиваха от страх.
— Веднага ме пусни да мина! — заповяда тя на най-чист английски.
