сигурност. Ние сме една от онези жени, които могат да живеят в добродетел. Но с това ви заявяваме, че такъв живот не е никак приятен и би трябвало да бъде избран само от онези, които просто нямат друга възможност.
Мария не се осмели да погледне своята господарка, нито да й отговори. Само мушна ръце в гънките на полата си, за да скрие треперенето им.
— И как изобщо ви хрумна, че Ричард Норууд не ви обича? Та той полага всички усилия да ви ухажва, както подобава на джентълмен. Не ви ли стига, че е готов да се ожени за вас, макар да нямате зестра?
Мария пое дълбоко въздух.
— Той и Уолсингъм ме използваха за целите си, Ваше величество.
— Е, и какво от това? Министърът е готов да използва и баба си, ако това може да помогне за осъществяване на плановете му. Вие им помогнахте да разкрият заговора, който целеше убийството Ни. Съжалявате ли за участието си?
— Не, Ваше величество, разбира се, че не!
— Макар че, както казвате, сте дъщеря на Испания?
— Аз съм половин англичанка и презирам хората, които замислят и извършват убийства.
— Добре казано. Вие сте смело момиче. Нали видяхме как се справихте с дамите, които си позволяваха да се държат нелюбезно. Защо не отидете при Ричард Норууд и не му кажете открито какво става в сърцето ви? — Елизабет потупа ръката й. — Сър Ричард е почтен човек. Той заслужава нещо по-добро от доживотна работа на галерата или жестока смърт на кладата на инквизицията.
Мария се вцепени от ужас. Никога нямаше да забрави първата си среща с Норууд, мръсната му коса и брада, силното тяло, оковано във вериги и привързано към пейката на гребците. Студена тръпка прониза тялото й и тя чу ясно плющенето на страшния камшик. Елизабет беше права. Той имаше силно развито чувство за чест и щеше да я отведе лично в Кадис въпреки изричната кралска заповед. Тя не можеше да допусне такава жертва.
Кралицата се изправи и сложи ръка на рамото й.
— Ще заповядаме да намерят сър Ричард и да го изпратят при вас. Помислете много добре какво ще му кажете, за да не му навредите. Разбира се, не забравяйте и себе си. — Тя се усмихна окуражително и излезе.
Мария се сви на столчето и скри лице в ръцете си. Кралицата я бе посъветвала да разкрие чувствата си пред сър Ричард Норууд, но това беше недопустима волност за строго възпитаните испански дами. Тя беше отгледана като горда дъщеря на испански идалго, чийто род идваше от древността, и полученото възпитание й забраняваше да рискува отказ. Преди много време, когато „Глориана“ вече беше хвърлила котва на английския бряг, тя се бе опитала да го стори. Беше отишла при него съвсем сама, но той не й позволи да заговори за чувствата си. Нямаше да понесе втори подобен отказ, но трябваше да положи всички усилия, за да го убеди да остане в Англия. Той не биваше да отива в Испания, където непременно щяха да го арестуват и измъчват. А след участието му в нападението над Картахена беше заплашен от смъртна опасност. Но как да отиде по-нататък и да му признае, че го обича с цялото си сърце, че е болна от любов към него…
Почука се и Мария скочи от мястото си. Сър Ричард влезе и застана до вратата. Лицето му не изразяваше нищо, но очите му светеха със странен блясък и около устните му играеше загадъчна усмивка. Днес обаче в нея нямаше и следа от подигравка. Мария не можа да разбере какво е настроението му и уплахата й нарасна. Норууд се държеше почтително, както винаги, но част от обичайната му самоувереност липсваше и той изглеждаше някак странно раним.
— Доня Мария, кралицата ми каза, че желаете да говорите с мен. Аз съм винаги на вашите услуги.
Казвайки това, той остана до вратата и Мария смутено извърна глава.
— Сър Ричард… — Тя заговори, без да смее да го погледне. — Нашата господарка ме уведоми, че… че желаете да ме придружите до Испания. Не мога да ви разреша. — Тласната от внезапен импулс, тя извика: — Не можете да направите това! Не ви позволявам!
— И защо, ако мога да попитам?
— Защо ли? — повтори смаяно тя. — Защото се излагате на опасност.
— А вас какво ви е грижа? За вас съм само един англичанин, пират и негодник.
— Вие сте рицар и джентълмен, сър Ричард, и аз… много бих съжалявала за смъртта ви. — Мария говореше едва-едва.
— Значи гордата испанска красавица може да изпитва и нещо като съчувствие, макар че присъства на бичуването ми, без да се трогне?
Мария стисна ръце в юмруци и в очите й пламна буен син огън.
— Наистина ли смятате, че съм искала това или дори съм се радвала на гледката? Как не ви е срам! Нали вече ви обясних — нямах възможност да го предотвратя! Знаете ли колко ми беше мъчно и как се тревожех за вас? Дори сега, почти всяка нощ… — Тя се потърси от ужас. — Виждам опръсканата с кръв палуба, чувам плющенето на камшика и… Няма да ви позволя да ме върнете в Испания. Кажете, че няма да го направите, моля ви!
Очите й се напълниха със сълзи. Ричард Норууд вдигна ръка и помилва копринената къдрица на слепоочието й.
— Значи все пак не сте равнодушна към мен, моя испанска красавице, макар че ви доведох със себе си като военна плячка и макар че съм само един проклет пират. — Тонът му беше лек и шеговит, но Мария усети, че с това само желае да скрие собствената си слабост и напора на чувствата, които заплашваха да го надвият.
Най-после преградите помежду им паднаха и двамата разбраха, че думите са станали излишни.
Ричард привлече Мария към гърдите си и впи устни в нейните, първо меко и нежно, сякаш за да подпечата съюза им, после все по-страстно. Устните й се отвориха плахо и тя обви с ръце врата му. Той беше висок и тя трябваше да се вдигне на пръсти, което предизвика смеха му и го накара да я вдигне високо във въздуха и да я завърти около себе си. Мария също се засмя и се хвана здраво за тила му, защото й се зави свят. Беше толкова щастлива, че чак не й се вярваше. Най-после беше в обятията на любимия човек, двамата бяха едно и само смъртта можеше да ги раздели.
След известно време Ричард я остави внимателно на пода, взе ръката й и я отведе до пейката под прозореца.
— Кажи го най-после! — заповяда с усмивка той. — Кажи: аз съм твоя, аз ти принадлежа с душа и тяло.
— Аз ти принадлежа. Аз те обичам. — Мария говореше на английски, бавно и несигурно, и мъжът избухна в ликуващ смях.
— И си съгласна да станеш лейди Норууд и да останеш с мен в тази студена, влажна, неприятелска страна?
— Тя не е студена и неприятелска, когато ти си тук, с мен — възрази с усмивка Мария.
— Защо ме отблъскваше, любов моя?
— Защото си мислех… мислех, че поиска ръката ми само защото си човек на честта. На кораба… тогава се опитах да ти кажа… но повярвах, че не ме искаш, и се отчаях. А после, когато ме доведе в двора…
— Уолсингъм ми нареди да го сторя и основанията му бяха толкова солидни, че чувството за дълг не ми позволи да се възпротивя. Тъй като намерението му беше Лестър да се влюби в теб, аз нямах право да ти разкрия истинските си чувства. О, сладката ми, само ако знаеше как страдах, докато те гледах да разговаряш с онзи млад глупак, а не смеех да ти кажа какво изпитвам към теб. Когато осъзнах, че интригите на Уолсингъм те излагат на сериозна опасност, реших да разкрия картите си и да пресека намерението му да те използва за целите си.
— Но кралицата беше в сериозна опасност и имаше нужда от помощ.
Ричард кимна мрачно.
— Преди да слезем на английския бряг, бях решил да ти се обясня и да те помоля да станеш моя жена. Но все още бях служител на Уолсингъм и трябваше първо да го помоля да ме освободи, преди да си позволя да ти разкрия чувствата си.
— Защото като негов служител си бил заклет враг на Испания, нали? Най-после разбрах. Вече знам, че си бил в Испания, за да разузнаеш силна ли е флотата на крал Филип и колко войска може да тръгне срещу
