мнозината заспали, току-що рязко разбудени, се пресегнаха да се хванат за най-близката опора, докато композицията с трясък, друсано, потреперване и подскоци осъществи непредвиденото си спиране. Немалък брой от непробудно спящите бяха безцеремонно изхвърлени от койките си на пода.
— Ах, този проклет регулатор на парата! — ругаеше Банлън. — Май че е паднал затягащият болт. Дай една жица на Девлин — да държи здраво спирачките!
Той откачи от стената едва мъждукащата газена лампа и се завзира в провинилия се регулатор.
— Отвори пещта, че тази проклетия е по-немощна и от светулка.
Джаксън изпълни нареждането му, надвеси се отвън и погледна назад.
— Доста народ се е запътил насам — докладва той.
— И като ги гледам, нямат много щастлив вид.
— А ти какво искаш? — кисело попита Банлън. — Делегация с цветя и поздравления, задето сме им спасили живота? — Той погледна и от другата страна. — И оттук се задава тълпа доволни клиенти.
Единият от пътниците обаче не хукна към локомотива. Бледата му, размазана в мрака фигура едва прозираше на фона на небето. Той скочи от влака, огледа се бързо в двете посоки, притича наведен встрани и се спусна чевръсто през насипа надолу към реката. Нахлупи ниско над челото си странна шапка от кожа на миеща американска мечка с козирка и се затича към опашката на влака.
Полковник Клеърмонт въпреки силното, макар и съвсем наскоро придобито накуцване — той бе в числото на непробудно спящите, а допирът на десния му крак с пода се оказа не само внезапен, но и крайно болезнен — пръв стигна локомотива. Той се хвана за ръчките и доста затруднено се покатери в кабината.
Какво по дяволите си намислил, Банлън? Изкара на хората акъла!
— Съжалявам, сър. — Банлън се държеше сковано, но възпитано. — Това са указанията на „Юниън Пасифик“, които трябва да спазваме в случай на извънредно положение. Един от контролните уреди отказва. Затягащият болт…
— Остави тази работа. — Клеърмонт внимателно се зае да разтрива болния си крак. — Колко време ти трябва да го оправиш? Остава да ми кажеш, че цяла нощ няма да ти стигне.
Банлън си позволи да пусне лека усмивка на специалист.
— Най-много пет минути.
И докато Банлън доказваше на какво е способен, тичащата фигура с мечата шапка рязко се закова до основата на телеграфен стълб. Мъжът се огледа назад, откъдето бе дошъл — от последния вагон го деляха най-малко двайсетина метра. Явно доволен от видяното, той извади дълъг каиш, обви го около себе си и стълба и ловко се закатери нагоре. На върха измъкна от джоба си чифт ножици за рязане на тел, с които чевръсто прекъсна телеграфните жици от изолаторните чашки откъм отдалечената от влака страна. Жиците паднаха и се изгубиха в тъмата, а мъжът все тъй бързо се спусна долу.
В кабината на локомотива Банлън се изправи с гаечния ключ в ръка.
— Готово ли е? — попита Клеърмонт.
Банлън вдигна саждена ръка да прикрие прозявка, която за малко да разчекне устата му.
— Готово.
Клеърмонт му отдели малко от загрижеността, която пазеше за болния си крак.
— Сигурен ли си, че можеш да продължиш така през цялата нощ?
— Горещо кафе — това е единственото, от което се нуждаем, а си имаме всичко необходимо да го варим тук в кабината. Но ако намерите начин някой да ни отмени утре — мен и Джаксън…
— Ще имам грижата — рязко отвърна полковникът не от лоши чувства към машиниста, а защото болката в крака отново прикова цялото му внимание. Той се спусна вдървено по страничната стълбичка, закуцука покрай лявата страна на влака и също тъй вдървено се изкатери по железните стъпала към входа на първия вагон. Влакът отново бавно потегли. Едва се задвижи и фигурата с мечата шапка се появи на насипа вдясно от набиращия вече скорост влак, огледа се, хукна напред и се метна със засилване в третия вагон.
Четвърта глава
Зората най-сетне настъпи, но късно, както обикновено в планинските долини в края на годината на тези географски ширини. Далечните върхари от предишната вечер никакви не се виждаха, макар че сега бяха доста по-наблизо. Сивата и пълна непрозрачност на небето отпред — тоест на запад — недвусмислено говореше, че там някъде отпред вече вали сняг. А както личеше и по поклащането на отрупаните в бяло борове, утринният вятър постепенно набираше сила. По-спокойните вирове по реката бяха сковани в лед, който стигаше почти до двата бряга. Планинската зима беше настъпила.
Стюардът Хенри подклаждаше отдавна зачервената от бумтящия огън печка в офицерския дневен салон, когато вътре влезе полковник Клеърмонт. Той мина покрай полулегналия Дийкин, без да го удостои дори с поглед. Накуцването от предишната нощ явно бе забравено, защото сега полковникът енергично потриваше ръце.
— Жесток студ, Хенри.
— Да, сър. Желаете ли закуска? Карл ос е готов.
Клеърмонт отиде до прозореца, повдигна завесата, обърса с длан запотеното стъкло и се завзира неспокойно навън. После поклати глава.
— По-късно. Времето май ще ни притисне отвсякъде. Преди това трябва да осъществя връзка с Рийз Сити и Форт Хъмболт. Би ли повикал телеграфиста Фъргюсън? Кажи му да си донесе оборудването.
Хенри тръгна да излиза, но отстъпи встрани, защото в залата нахълтаха губернаторът, О’Брайън и Пиърс. Пиърс веднага отиде при Дийкин, грубо го разтърси и се зае да го развързва.
— Добро утро, добро утро. — От Клеърмонт лъхаше обичайната му деловитост. — Тъкмо се каня да вляза във връзка с Форт Хъмболт и Рийз Сити. Телеграфистът ще бъде тук всеки момент.
— Да наредя ли да спрат влака, сър? — попита О’Брайън.
— Ако обичате. Майорът отвори вратата, излезе на предната платформа, затвори след себе си и дръпна прокараното над главата му въженце. След две секунди Банлън подаде глава от кабината на локомотива и видя как О’Брайън размахва дясната си ръка нагоре-надолу. Той също му махна в отговор и се скри. Влакът бавно започна да спира. О’Брайън се прибра в салона, прегърнал зиморничаво раменете си с ръце.
— Господи, навън е кучешки студ.
— Това е само здравословен щипещ мраз, скъпи ми майоре — порица го Клеърмонт като човек, който още не си е подал носа навън. Той погледна Дийкин, разтриващ енергично развързаните си ръце, после Пиърс. — Къде ще го държите, господин маршал? Мога да наредя на сержант Белю да му осигури въоръжена охрана.
— Не че подценявам сержанта, сър, но този човек тъй сръчно борави с кибрит, газ и експлозиви, които едва ли липсват в един военен влак, че предпочитам лично да го държа под око.
Клеърмонт само кимна и прехвърли вниманието си върху двамата войници, които току-що бяха почукали и влезли. Телеграфистът Фъргюсън носеше сгъваема масичка, намотка жици и куфарче с нещата за писане. Зад него помощникът му, млад кавалерист на име Браун, влачеше обемистия предавател.
— Веднага щом сте готови, започваме — рече Клеърмонт.
Това стана само след две минути. Фъргюсън седна на облегалката на едно от креслата, а жицата от предавателя провряха през съвсем малък отвор в прозореца. Клеърмонт забърса с носната си кърпичка замъгленото стъкло и се взря навън. Жицата се извиваше нагоре към върха на телеграфния стълб, където висеше Браун, закрепен с каиш. Браун донагласи каквото трябваше, обърна се и махна с ръка.
— Готово — рече полковникът на Фъргюсън. — Първо дай форта.
Телеграфистът изчука три пъти едно след друго позивните. Почти веднага долетя слабото тракане на морза. Фъргюсън бутна назад слушалките си:
— Една минутка, сър. Отидоха да повикат полковник Феърчайлд.
Докато чакаха, влезе Марика, следвана от преподобния Пийбоди. Проповедникът излъчваше обичайната си гробищна суровост и приличаше на човек, прекарал безсънна нощ. Марика бързо погледна Дийкин, без
