лицето и да изрази нещо, и веднага обърна въпросителен взор към чичо си.
— Влязохме във връзка с Форт Хъмболт, мила — поясни той. — След малко ще научим последните новини.
Откъм слушалките долетя слабото потракване на морза. Фъргюсън се зае да пише — бързо, но четливо, — откъсна лист от бележника си и го подаде на полковника.
На повече от един ден път през планините, в стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт бяха насядали осем души. Централната и безспорно господствуваща фигура се бе изтегнала във въртящия се стол пред великолепно махагоново писалище. Калните ботуши за езда бяха цопнати право върху покрития с кожа махагон. Шпорите, от които нямаше никаква нужда и служеха само за фукня, бяха издрали на няколко места повърхността, което никак не трогваше издокарания в тях мъж. Целият му външен вид потвърждаваше първоначалното впечатление, че от него трудно би могло да се очаква естетическо въздействие. Дори в седнало положение си личеше, че е висок, едър, широкоплещест, а раздърпаната му куртка от еленова кожа бе отметната назад, за да разкрие провисналия под тежестта на два огромни колта кожен колан Над куртката и под шапката с периферия, която е била износена още когато куртката е била съвсем нова, се виждаше скулесто лице, крив нос, студени воднистосиви очи и обрасла с едноседмична брада мургава кожа, които оставяха впечатлението, че човек се намира в присъствието на вероломен и жесток бандит, което си беше истината за Сеп Калун.
До писалището на Калун седеше мъж, облечен в кавалерийска униформа, а на няколко фута от него до телеграфа стоеше войник. Калун погледна човека до себе си.
— Е, Картър, дай да видим дали Симсън наистина е предал каквото му наредих. — Намръщеният Картър му подаде листчето. Калун го пое и зачете на глас: — „Още трима заразени. Няма нови смъртни случаи. Надяваме се, че епидемията е преминала връхната си точка. Предайте кога предполагате, че ще пристигнете.“ — Той погледна телеграфиста. — Човек трябва да е доста умен, за да не се прави на умен, нали Симсън? Защото никой от нас не може да си позволи и най-малката грешчица, съгласен ли си?
В салона полковник Клеърмонт също прочете на глас това съобщение. Остави листа до себе си и рече:
— Е, това наистина са добри новини. — Обърна се към О’Брайън: — Кога ще пристигнем там? Приблизително.
— Композицията е доста тежка, а трябва да я изкачим догоре с един-единствен локомотив. — Майорът се позамисли. — Според мен трийсет часа, сър. Ще питам и Банлън.
— Няма нужда. Това е достатъчно точно. — Обърна се към Фъргюсън: — Нали чу? Предай…
— Баща ми… — прекъсна го Марика. Фъргюсън кимна и затрака с предавателя. Вслуша се в отговора, свали наушниците и предаде устно:
„Очакваме ви утре следобед. Полковник Феърчайлд е добре.“
Докато Марика се усмихваше с облекчение, Пиърс помоли:
— Бихте ли предали на полковника, че и аз пристигам с влака, за да поема задържания Сеп Калун?
В стаята на телеграфистите във Форт Хъмболт Сеп Калун също се усмихваше, но не с облекчение. Той не се постара да прикрие колко му е забавно и злобната насмешка проблясваше в погледа му, докато подаваше листчето телеграфна хартия на висок, белокос и с посивели мустаци полковник от кавалерията на Съединените щати.
— Вижте сам, полковник, как е възможно! Пристигат, за да отведат под стража горкия стар Сеп Калун. Какво ще правя аз, клетият?
Полковник Феърчайлд прочете съобщението, без да каже нищо. Лицето му остана безизразно. С погнуса и презрение пусна листчето да падне на пода. За миг очите на Калун се смразиха, но сетне лицето му се отпусна и той отново се заусмихва. И защо не? Можеше да си го позволи. Огледа четиримата мъже до вратата — двама опърпани бели и двама също тъй неугледни индианци, всички с насочени към Феърчайлд и двамата войници пушки, и рече:
— Полковникът сигурно е изгладнял. Нека продължи закуската си.
— А сега опитай да се свържеш с телеграфиста на гарата в Рийз Сити — каза Клеърмонт. — Разбери дали има нещо ново за капитан Оукланд и лейтенант Нюъл.
— Гарата ли казахте, сър? — попита Фъргюсън. — Това значи началник гарата. Вече няма телеграфна служба в Рийз Сити. Когато бях там, ми казаха, че телеграфистът им заминал преди време да промива злато.
— Добре, дай началник гарата.
— Да, сър. — Телеграфистът се поколеба. — Говори се, сър, че той рядко се вестява на гарата. Повечето време прекарва в задната стаичка на хотел „Империал“.
— Все пак опитай.
Фъргюсън опита. Изпрати позивните поне пет-шест пъти, сетне вдигна поглед.
— Не отговарят, сър. О’Брайън рече тихичко на Пиърс:
— Най-добре ще е да прехвърлят телеграфа в „Империал“.
Свитите устни на полковника издаваха, че изказването му не е било направено чак толкова тихо, но той премълча и нареди на войника:
— Продължавай опитите.
Фъргюсън дълго време трака морзовото си стакато, но слушалките немееха. Накрая поклати глава и вдигна очи към полковника, който го изпревари:
— Никой ли няма от другия край на жицата?
— Не, сър, не е това. — Войникът беше искрено озадачен. — Линията е прекъсната. Вероятно е прекъснало някое реле.
— Не виждам защо. Няма сняг, нито бурни ветрове, а и вчера връзката с форта и Рийз Сити беше съвсем наред. Ти продължавай, а ние в това време ще закусим. — Той млъкна, погледна без възторг Дийкин, а сетне със скръбен въпрос в очите и Пиърс. — Наложително ли е този престъпник Хюстън да ни прави компания и по време на храна?
— Дийкин — обади се затворникът. — Не Хюстън.
— Затваряй си устата — сряза го Пиърс, после рече на Клеърмонт: — Ако питате мен, да пука от глад, но няма как. Ще седне на моята маса. Ако преподобният отец и докторът нямат нищо против, разбира се. — Той се огледа. — Виждам, че добрият доктор още не е станал. — Той сграбчи не особено нежно ръката на Дийкин. — Хайде.
Седмината, които седнаха да закусват, спазиха реда от предишната вечер, само че Дийкин заемаше сега мястото на доктор Молиньо, който все още не се появяваше. Седналият редом с него Пийбоди явно загуби апетита си — хвърляше му крадешком по някой поглед и явно дебнеше неспокойно момента, когато ще се появят рогцата и копитата. Дийкин от своя страна не му обръщаше капка внимание — както подобава на мъж, подложен на принудително въздържание от кулинарни удоволствия, нераздвоеното му внимание бе изцяло насочено към пълната чиния отпреде му.
Клеърмонт приключи със закуската, облегна се назад, кимна на Хенри да му долее кафе, запали тънка пура и погледна към масата на Пиърс. Позволи си една от своите редки, макар и не особено приветливи усмивки.
— Боя се, че доктор Молиньо трудно ще свикне с часа за закуска в армията. Хенри, иди да го събудиш. — Извъртя се на стола си и извика към коридора: Фъргюсън!
— Съжалявам, сър. Никакъв отговор.
Все така извърнал глава, полковникът забарабани с пръсти по масата, сетне явно взе решение.
