за два-три часа…
— Ще уредя въпроса.
Един войник с кавалерийска шапка с козирка надникна през страничното прозорче на локомотива и се завзира през вече гъсто падащия сняг.
— Това трябва да е складът за гориво — обърна се той към Банлън.
Банлън се приближи до него, кимна, върна се при лостовете за управление и бавно намали ход до пълното спиране на локомотива точно срещу склада, който представляваше барака само с три стени, напълнена догоре с дърва.
— Би ли повикал товарачите — обърна се Банлън към войника.
Товарачите — десетина войници — се появиха само след секунди с крайно умърлушен вид. Човек би помислил, че ако имаха избор, биха предпочели да се бият с двойно повече индианци. Неохотата им беше лесно обяснима — макар че наближаваше обяд, небето така се беше свъсило, а снегът, гонен от силния вятър, се сипеше толкова гъсто, че видимост почти нямаше. Студът се засилваше с всяка минута. Войничетата, треперещи от мраз и потупващи с крака, се подредиха с гръб към приближаващата снежна буря и започнаха да си подават цепениците от бараката до вагона за горивото. Работеха живо и чевръсто, защото сами знаеха, че колкото по-бързо свършат, толкова по-скоро ще се приберат относително на топло във вагоните си.
Някъде към края на композицията, от другата страна, безшумно и леко се шмугна смътна фигура и се покатери на предната платформа на вагона с припасите. Вратата беше заключена. Мъжът, облечен във войнишки шинел и с кавалерийска шапка на главата, се наведе към ключалката, огледа я, измъкна от джоба си тежка връзка ключове, избра един, пъхна го и вратата веднага се отвори, за да се затвори също тъй бързо след него.
Драсна клечка кибрит и запали малка газена лампа. Дийкин изтупа снега от шинела си — О’Брайън му го беше дал да се предпазва от стихиите, — придвижи се към средата на вагона и се огледа.
В дъното, наредени по четири в дълбочина и два на ширина върху явно набързо сковани лавици от двете страни на централната пътека, имаше точно трийсет и два ковчега, съвършено еднакви по форма и размер. Явно неизвестният майстор-дърводелец се бе придържал към възгледа, че кавалеристите ги вадят от калъп. Останалата част от вагона съдържаше какви ли не припаси. Вдясно бяха наредени в стройни купчини хранителни припаси, кои в чували, кои в сандъци. Цялата лява половина беше заета от наредени един връз друг дървени сандъци с меден обков и неизвестни предмети, издуващи няколко брезентови платнища. На дървените сандъци пишеше:
Дийкин повдигна крайчеца на най-близкия брезент. Кутиите под него от безиросано дърво имаха същия надпис. Следващите платнища, чиито краища повдигна, криеха същите кутии, със същия надпие, Последният най-малък брезент разкри под себе си висок и тесен сив сандък с кожена дръжка. Надписът гласеше:
Дийкин свали последния брезент, нави го на руло, пъхна го под шинела си, нарами сивия сандък, загаси лампата и излезе, като не пропусна да заключи след себе си. Дори през краткото време, което прекара вътре във вагона, видимостта явно се бе влошила. Добре, че влакът се движи по релси, рече си Дийкин, защото в такова време ездач заедно с коня или дори цял дилижанс неминуемо биха свършили на дъното на някоя урва.
Помъкнал тежкия предавател и без ни най-малко да се прикрива, Дийкин забърза покрай продоволствения вагон и се покатери на предната платформа в първия от двата конски вагона. Вратата се оказа отключена. Той влезе вътре, затвори подире си, сложи предавателя на пода, намери газена лампа и веднага я запали.
Повечето коне бяха на крака, голямата част дъвчеха унило сеното, което се подаваше от закованите от едната страна на вагона ясли. Те почти нямаха пространство за движение в тесните си боксове, но това изглежда не им правеше впечатление. Не се впечатлиха и от присъствието на Дийкин. Тези от тях, които си направиха труда да го забележат, го изгледаха без капка любопитство и безразлично се извърнаха на другата страна.
Дийкин също не им обърна внимание. Много повече го занимаваше източникът на хранителните им запаси — сандък за сено от подвижни летви, висок почти до покрива на вагона. Той свали двете най-горни летви, покачи се върху сеното и изрови дълбока дупка от задната страна, до стената на вагона. Скочи на пода, уви предавателя в платнището, покатери се с него обратно върху сеното, зарови го навътре в дупката и го покри с почти еднометров пласт сено. Дори ако се случеше най-лошото, реши Дийкин, предавателят би трябвало да остане неоткрит поне едно денонощие, а на него това му беше предостатъчно.
Изгаси лампата, излезе навън и си за проправя път към задната част на втория вагон. Изтръска шинела си отвън на платформата, влезе вътре, закачи го на кука в коридора пред спалните купета на офицерите и тръгна към предната част, като душеше одобрително. Спря пред отворената врата вляво и надникна вътре.
Кухнята беше малка, но безупречно чиста. На бумтящата печка кротко къкреше цяла батарея тенджери. Единственият обитател се оказа нисък и много дебел негър, нелепо издокаран в униформата на военен готвач, без да бъде пропусната островърхата бяла шапка. Той се ухили широко и продемонстрира безупречно равните си бели и лъскави зъби.
— Добро утро, сър.
— Добро утро. Вие трябва да сте Карлос, готвачът.
— Точно така — засия насреща му Карлос. — А вие трябва да сте господин Дийкин, убиецът. Тъкмо навреме за малко кафе, сър.
Клеърмонт стоеше на платформата на локомотива редом с Банлън, който надзираваше товаренето на горивото. След малко машинистът се обърна и се надвеси отстрани.
— Достатъчно! Вече се напълни. Много благодаря. Сержант Белю вдигна ръка, че е разбрал, каза нещо на хората си, а те незабавно се затътриха признателно по посока на вагоните и почти незабавно се изгубиха от поглед в снежната вихрушка на мрака.
— Готови ли сме за път, Банлън? — попита полковникът.
— Само да поутихне бурята, сър.
— Да, разбира се. Казахте, че искате спирачът да ви отмени. Сега е моментът.
— Казах, наистина — сурово изрече Банлън, — но сега съвсем не е моментът. През следващите три мили Девлин трябва да е на поста си в спирачния вагон.
— Защо точно следващите три мили?
— Докато стигнем върха на Прохода на Палача. Той е най-стръмният в тези планини.
Клеърмонт кимна.
— Ползата от спирача ще е голяма.
Пета глава
Форт Хъмболт бе разположен в началото на тясна, осеяна със скали долина, която от запад се отваряше към просторна равнина. Стратегически местоположението на форта беше подбрано безупречно. Зад него на север се спускаше отвесно скалист скат, на изток и запад граничеше с клисура — тясна, но много дълбока.
