Утрото напредваше, а снегът се сгъстяваше бавно, но неумолимо, както предсказа Дийкин. Засилването на вятъра не беше вървяло в крак със снеговалежа, така че изгледите за снежна буря още се губеха на хоризонта, но все пак ги имаше.
Влакът беше навлязъл навътре във величествените планини. Релсите вече не следваха извивките на долини с лъкатушещи през тях реки, а на проломи, главоломно стръмни склонове, промушваха се през тунели или завинаги прокарани с цената на много динамит и усилия проломи през скалите, криволичещи на ръба на шеметни урви.
Марика надничаше през прозореца от онази страна на влака, която се падаше на завет и затова стъклото не бе навеяно със сняг. Мислеше си, за кой ли път, че тези планини са крайно неподходящи за хора със слаби сърца или страдащи от световъртеж. В момента влакът тракаше и се олюляваше по паянтов мост, провесен над очевидно бездънна пропаст; най-ниските му подпори се губеха в мрачните снежни бездни.
В мига, в който напусна моста, локомотивът поведе лъкатушно влака вдясно и се заизкачва по левия склон на полегата долина, обрамчена в единия край от облечени в сняг борове, а в другия от върла пропаст. Тъкмо и последният вагон излизаше от моста, когато Марика политна и за малко да падне — спирачките изквичаха и с рязко друсване почти заковаха влака на място. Никой от мъжете в трапезарията не пострада като нея по простата причина, че всички бяха седнали, но образният език на полковник Клеърмонт отрази съвсем точно естеството на единодушните им чувства. Секунда по-късно Клеърмонт, О’Брайън, Пиърс и — по-малко припряно — Дийкин бяха на крака и се придвижиха към задната платформа на първия вагон, откъдето се спуснаха в дълбокия над глезените сняг встрани от релсите.
Банлън, с изкривено от тревога съсухрено лице, тичаше през глава към тях. О’Брайън го подхвана и го накара да спре, но машинистът се съпротивляваше и правеше опити да се изскубне от ръцете му.
— За Бога, пуснете ме! Той падна!
— Кой падна, бе човек?
— Джаксън, огнярят ми.
Банлън се изтръгна и хукна към моста, където спря и се завзира в мътните дълбини. Пристъпи бързо още няколко крачки и пак надникна. Този път остана там; първо коленичи, а после се излегна в снега. Почти веднага го наобиколиха и другите, към които се присъединиха и сержант Белю с няколко войника. Всички надзъртаха предпазливо през края на моста.
Двайсетина, а може би и повече метра по-долу върху една скала се виждаше тъмна сгърчена фигура. А още трийсет-четирийсет метра по-надолу смътно прозираха разпенените бели води на реката.
— Е, доктор Дийкин? — рече Пиърс. Ударението върху „доктор“ бе съвсем слабо, но все пак се усети.
— Мъртъв е. Всеки глупак може да види това — рязко отвърна Дийкин.
— И аз виждам, без да съм глупак — кротко рече маршалът. Но може би има нужда от медицинска помощ. Съгласен ли сте, полковник Клеърмонт?
— Нямам властта да искам от този човек…
— Нито пък Пиърс — прекъсна го Дийкин. — Освен това ако се спусна долу, коя е гаранцията, че Пиърс няма да се Погрижи въжето да се изплъзне? Всички сме наясно с високото мнение, което има за мен маршалът, и че след съдебния процес ме чака бесилка. Това би му спестило време и главоболия, ако някак без да иска още тук се освободи от присъствието ми.
— Шестима от войниците ми ще ви спускат с въжето, Дийкин — с каменен глас заяви полковникът. — Вие ме оскърбявате, сър.
— Така ли? — Дийкин го изгледа замислено. — Може би сте прав. Извинете. — Той улови единия край на въжето, направи двойна примка, промуши вътре краката си, после вдигна въжето на кръста си и го затегна. — Ще ми трябва още едно.
— Още едно въже? — учуди се Клеърмонт и смръщи вежди. — Това ще издържи цял кон.
— Не става дума за коне. Ще допуснете ли някой полковник да остане там долу, докато лешоядите оголят костите му, или смятате, че само на кавалеристите се полага прилично погребение?
Полковникът го удостои с мълниеносен гневен поглед, извърна се на пети и кимна на Белю. Само след минута сержантът се върна при тях с въжето, а след още две минути шеметно, олюляващо се спускане Дийкин бе стъпил с един крак на ръба на скалата с натрошеното тяло на Джаксън.
Почти минута остана надвесен над трупа, шибан от разбеснелите се ветрове долу в пролома, след което здраво овърза въжето около кръста на Джаксън. Стана, направи знак с ръка и бе издърпан обратно горе на моста.
— Е? — не се стърпя Клеърмонт, както можеше да се очаква.
Дийкин се освободи от въжето и започна да разтрива ожулените си колене.
— Счупен череп и едва ли има кост по тялото му, която да е здрава. — Погледна въпросително Банлън. — За дясната му ръка е завързан някакъв парцал.
— Да. — Банлън като че ли се беше смалил с няколко сантиметра, макар да нямаше накъде. — Беше отвън и бършеше снега от предния прозорец, когато падна. Завързването с парцал е стар номер на огнярите. По този начин могат да се придържат и с двете ръце.
— Само че този път не се е придържал. И май че знам защо. Господин маршал, най-добре елате с мен — като служител на закона ще се наложи да издадете смъртния акт. Лишените от лекарски права нямат тази чест.
Пиърс се поколеба, кимна и тръгна след Дийкин. О’Брайън ги следваше по петите. Дийкин стигна локомотива, подмина с няколко крачки кабината и вдигна поглед. Снегът около прозореца на машиниста и откъм задната част на обшивката на бойлера беше избърсан. Дийкин се качи със засилване горе и, наблюдаван от Пиърс, О’Брайън и Банлън, който се бе присъединил към тях, започна да оглежда наоколо. Товарният вагон с горивото беше вече полупразен — две трети от дървата бяха използувани, а останалите бяха наредени в задната му част. Отдясно на купа имаше няколко разхвърляни цепеници, сякаш паднали от камарата.
Дийкин беше присвил наблюдателните си очи. Носът му се беше сбърчил. След малко погледът му се отмести надолу и леко встрани. Той се наведе, пресегна се зад дървата и се изправи с бутилка в ръка.
— Текила. Джаксън смърдеше на текила. Беше се разляла и по дрехите му. — Той изгледа недоверчиво Банлън. — А ти нищо, нищо ли не знаеше за това?
— Точно това се канех и аз да попитам — мрачно изрече Пиърс с не по-малко мрачен вид.
— Господ ми е свидетел, господин маршал! — Ако Банлън продължеше да се смалява със същото темпо, окончателното му изчезване бе само въпрос на време. — Аз нямам обоняние — питайте когото искате, всеки ще ви каже. За пръв път в живота си видях Джаксън, когато се присъедини към нас в Огдън. Не съм и подозирал, че пие текила.
— Е, сега вече знаеш. — Клеърмонт също се беше появил. — Сега вече всички знаем. Горкият нещастник. А що се отнася до теб, Банлън, ще те предам на военен трибунал. Ако продължиш да пиеш, ще свършиш в някоя килия във Форт Хъмболт и ще поискам от „Юниън Пасифик“ да те уволни.
Банлън направи опит да изглежда нещастен, но не му се удаде.
— Никога не пия когато съм на работа, сър.
— Вчера следобед на гарата в Рийз Сити те видях да пиеш.
— Да, ама когато карам влака…
— Достатъчно. Други въпроси имате ли, господин маршал?
— Всичко е ясно, господин полковник.
— Добре. — Клеърмонт отново се обърна към Банлън. — Ще кажа на Белю да изпрати един войник при теб за огняр.
Махна с ръка, че е приключил, и понечи да ся тръгне.
— Още два въпроса, господин полковник — побърза да го спре Банлън. — Както виждате, горивото ни е към края си, а на миля и половина оттук има склад…
— Да, да. Ще дам хора да помогнат при товаренето. Друго?
— Страшно съм изморен, сър. А и тази история с Джаксън… Ако спирачът ни Девлин може да ме отмени
