— Събери си оборудването — извика му и се обърна към компанията. — Ще потеглим веднага, щом е готов. Майор О’Брайън, бихте ли… — Той млъкна изумен, тъй като Хенри, временно зарязал достолепната си походка на уважаващ себе си стюард, се втурна в трапезарията с изцъклени очи, които точно отразяваха ужаса, изписан по скръбното му длъгнесто лице.
— Какво, по дяволите, става, Хенри?
— Той е мъртъв, господин полковник! Лежи си там мъртъв! Доктор Молиньо!
— Мъртъв? Мъртъв? Докторът? Ти… сигурен ли си, Хенри? Разтърси ли го?
Хенри кимна и едновременно с това потрепера. После кимна към прозореца.
— Студен е като Леда в реката. — Той се дръпна настрани, тъй като О’Брайън го бутна да мине. — Сигурно е сърцето, сър. Просто си е отишъл мирно и кротко.
Клеърмонт стана и закрачи напред-назад из ограниченото пространство, с което разполагаше.
— Господи! Та това е ужасно, ужасно.
Явно Клеърмонт, освен естествения шок от новината за смъртта на Молиньо, изтръпваше и при мисълта за всички усложнения, които тя им навличаше на главите. Но честта да облече чувствата в думи се падна на преподобния Пийбоди.
— В разцвета на своя живот… — За човек с телосложение на недохранено бостанско плашило проповедникът притежаваше забележително плътен гробовен глас, който сякаш отекваше от дълбините на свещени катакомби. — Ужасна съдба, господин полковник, да бъдеш поразен в разцвета на жизнения си път, ужасно и за онези болни и умирающи души във форта, които се осланяха на неговата помощ. Ах, каква ирония на съдбата, каква горчива ирония. Животът е едно измамно мигновение. На присъствуващите не им стана много ясно какво означава последната му бележка, а Пийбоди явно не възнамеряваше да им тълкува изказванията си — сключил ръце и стиснал здраво очи, той потъна в безмълвна молитва.
Влезе О’Брайън с посърнало и сковано лице. Кимна в отговор на немия въпрос на полковника.
— Умрял е в съня си, доколкото мога да преценя. Както каза Хенри, прилича на сърдечен удар — внезапен и доста силен. Съдейки по изражението на лицето му, така и не е разбрал какво се е случило с него.
— Може ли да го погледна? — попита Дийкин.
Седем чифта очи, включително тези на проповедника, който незабавно прекрати ходатайството си пред отвъдното, мигновено се извърнаха към него, но никой не постигна ледената неприязън на полковника:
— Ти? За какъв дявол?
— Може би за да установя точната причина на смъртта — сви рамене Дийкин със спокойствие, граничещо с безразличието. — Знаете, че съм с медицинско образование.
— Имате диплома?
— Която впоследствие ми бе отнета.
— Несъмнено.
— Не за професионална некомпетентност или неподобаващо на лекар поведение. — Дийкин помълча, преди да добави почти свенливо: — Да кажем, че причините бяха други. Но лекарят си остава лекар.
— Май че е така. — Клеърмонт беше реалист и това му качество надделяваше над личната неприязън. — Защо пък не? Заведи го, Хенри.
Дълбока тишина се спусна над трапезарията след излизането на двамата Мъже. Толкова много неща можеха да си кажат и то тъй недвусмислени, че изглежда нямаше смисъл да се хабят думи. Всеки от присъствуващите избягваше погледите на останалите и старателно зарея взор в невидимата далечина. Дори появата на Хенри с кана прясно кафе не успя да разпръсне траурната атмосфера, още повече, че самият стюард сякаш бе роден за главен оплакван на всяко погребение. Погледите на присъствуващите се откъснаха от далечината едва с появата на Дийкин.
— Сърдечна криза ли е? — попита Клеърмонт.
Дийкин се позамисли.
— Може и така да се нарече. Нещо като сърдечна криза. — Той погледна Пиърс. — Добре, че сред нас е представител на закона.
— Какво искате да кажете, сър?
Губернаторът имаше по-разстроен вид и от предишната вечер. Тъй като сега и причината беше налице, той изглеждаше почти отчаян.
— Някой го е ударил по главата, за да изгуби съзнание, извадил е спринцовка от лекарската му чанта, забил е иглата под гръдния кош и е намушкал сърцето. В такива случаи смъртта настъпва мигновено. — Дийкин огледа компанията почти мързеливо. — Бих казал, че е извършено от човек с медицински познания или поне запознат с човешката анатомия. Някой от вас да е учил анатомия?
Гласът на Клеърмонт бе оправдано рязък:
— Чувате ли се какво говорите?
— Ударен е по главата с нещо — твърдо и тежко — например дръжка на пистолет. Кожата зад лявото ухо е раздрана. Но смъртта е настъпила, преди да се образува синина. А точно под ребрата се вижда синьо-червена следа от убождане.
— Това е нелепо! — Думите на Клеърмонт обаче не прозвучаха убедително — в начина, по който Дийкин поднесе обясненията, имаше меродавна увереност. — Нелепо! — повтори той.
— Разбира се. По всяка вероятност сам се е намушкал, а сетне е почистил спринцовката и я е прибрал обратно в чантата. Прецизен и спретнат до последен дъх.
— Сега едва ли е моментът за…
— Във влака ви се вози убиец. Защо сам не отидете да проверите?
Клеърмонт се поколеба, после поведе единодушно и безмълвно последвалата го компания към втория вагон, като дори преподобният Пийбоди нетърпеливо, макар и боязливо подтичваше отзад. Дийкин остана сам с Марика, седнала сковано в едно от креслата, стиснала в скута си ръце, втренчила се в него с особен израз на лицето. Когато проговори, думите и излязоха почти като шепот:
— Убиец значи. Вие сте убиец! Маршалът го каза. Пише го и в обявата за залавянето ви. Ето защо ме накарахте да ви развържа — за да можете по-късно да се изхлузите от въжетата…
— О, Гоподи! — Дийкин отегчено си наля втора чашка кафе. — Разбира се, и причината е ясна като бял ден — искал съм да взема службата му, затова хоп! Ставам посред нощ и му светвам маслото. Убивам го, като правя всичко възможно смъртта му да изглежда естествена, за да мога по-късно да докажа на всички, че не е. Сетне, разбира се, си връзвам отново ръцете отзад на гърба с помощта на пръстите на краката, които ловко се справят с възлите. — Той стана и мина покрай нея, докосна я леко по рамото и отиде при замъгления от изпарения прозорец. Зае се да го бърше. — И аз съм уморен. Снегът вече заваля. Небето тъмнее, вятърът се засилва и зад онези върхари там ни дебне снежна буря. Лош ден за погребения.
— Погребение няма да има. Ще го върнат обратно чак в Солт Лейк Сити.
— Какво ще направят?!
— Същото се отнася за доктор Молиньо и всички умрели от холерната епидемия във Форт Хъмболт. Така се постъпва в мирно време. Близките и роднините… държат да присъствуват.
— Но… ще трябва да се пътува с дни, за да… Без да го погледне тя рече:
— В продоволствения вагон има натоварени трийсет празни ковчега.
— Нима? Виж ти! Железопътна катафалка, значи.
— Не сте далеч от истината. Беше ни казано, че ковчезите пътуват за Елко, но сега вече знаем, че няма да продължат след Форт Хъмболт. — Тя потрепера въпреки топлината в салона. — Доволна съм, че няма да се върна с този влак… Кажете, кой според вас го е направил?
— Кое? А, докторе. Да насъскаме един убиец срещу друг, така ли?
— Не. — Тъмните очи го изгледаха прямо. — Нямах това предвид.
— Не съм аз и не сте вие. Кръгът на заподозрените се стеснява — маршалът и още най-много седемдесет души… Не ми е известен точният брой на войските във влака. А! Ето, че някои вече се връщат.
Влезе Клеърмонт, следван от Пиърс и О’Брайън. Дийкин срещна погледа на полковника, който му кимна бавно и също тъй бавно се отпусна, без да каже дума, в едно от креслата и се пресегна към каната с кафето.
